e-vestnik.bg

Засега повечето хора живеят в дома в Нови хан, който отец Иван е строил с години. Триетажната бяла сграда се издига сред просторна градина, в която се намира и манастирския храм “Св.Троица”. На двора се гонят малки и големи хлапета. Когато видят свещеника, децата се струпват на групички около него. Вляво от входа на дома в самостоятелна постройка е настанен щраусът Щраки, който любопитно подава главата си над дървената порта.

Вдясно от пътя край село Нови Хан се издига почти завършена бяла къща. Двайсетинагодишни момчета режат дърва и пренасят материали. Свещеник с побеляла коса и расо дава наставления на работещите. Това е отец Иван – свещеникът от Нови хан, който по собствена инициатива направи сиропиталище за повече от шейсет души, а през 2005 беше обявен за Българин на годината.

Сега той работи по друга своя идея – да построи истински домове на своите възпитаници. Бялата къща е само началото. Отецът се надява тя да е първата от още десетина подобни. “Тук има хора от по седем-осем години. Някои са родени тук, израснали са тук, те няма къде да отидат, това им е домът. И ако аз не им направя на тия дечица къщички, да си имат по една тяхна стая, не повече… какво ще стане?”, пита риторично отец Иван.

Истинските домашни животни ги гледат край новострящите се къщи. Там се чуват гласовете на крави, кози, овце и птици, както и на много кучета, част от които са избягали от селото и сами са решили да се установят край строежа. Децата от дома идват тук, за да тичат на воля и да играят с животните. Някои се учат да пасат добитъка и правят тренировъчни обиколки със стадо овце и агнета, между които необезпокоявано се разхожда и едно любопитно прасе… Големите помагат за строежа. Отец Иван намира на всекиго по нещо, според силите му, разбира се.
В къщата засега живеят само няколко души, останалите са в дома – над шейсет души на всякаква възраст, които по една или друга причина са останали без дом, без надежда, без близки, на които да разчитат. Отецът не връща никого, когато има свободно легло.

Приемал е самотни майки, бездомници, наркомани… Благодарение на грижите му много от тях са успели да вземат живота си в ръце и „да станат хора”. Отец Иван разказва, за момче, което имало проблем с наркотиците и дошло да търси подслон в приюта. „Вързах го за себе си, навсякъде да сме заедно, да няма мърдане. Викам: ние сме като сиамски близнаци. Толкова зор видях с него, през прозореца искаше да скочи, изяде на децата пастите за зъби. Дезодорантите изпи. Гърчеше се, не можеше да стои. Аз спя на пода, той спи на леглото. Но си казах твърдо – това момче ще го оправя. Сутрин – хайде да четем молитви, вечер – хайде да четем молитви. За 40 дена се оправи. Но той твърдо искаше да се оправи. Постехме и двамата. Сега тия не щат да постят, не щат да четат молитви. Викам – добре, тука ще стоите. И по две години като останат, то става от само себе си…”, обяснява отецът.

Историята на Дома за сираци “Свети Николай” започва още преди 89-та година. Отец Иван е въдворен в Нови Хан и решава, че е дошъл моментът да изпълни обета, който е дал пред Бога. Да направи дом за сираци. Началото е трудно и свързано с множество перипетии. От църковното настоятелство решават, че новият свещеник или е полудял или съвсем не знае с какво се захваща. Защото парите, с които започва да строи са точно 480 лева – сума, която предишния поп в Нови Хан е натрупал за 45 години… Отец Иван обаче е оптимист и вярва, че с много работа и с божията помощ ще успее да осъществи идеята.
След като получава разрешение да строи, започва голямото ходене по мъките, защото както той казва “Дяволът си няма друга работа”…. Проверявали му проектите за строеж, викали го при партийния секретар да дава обяснения с какво се е захванал, подавали жалби срещу него, крадяли строителните материали, опитвали се да запечтат строежа.

“Те лепят печати, аз обаче продължавам да си строя. Дойде 10-ти ноември, бяха ми съставили акт за 300 лева, заведох дело, осъдих ги да ми платят и разходите и си го узаконих и втори път обекта”, разказва отец Иван и допълва, че е имал проблеми дори с хора от църквата, които поради смътни причини не били особено доволни от неговия проект. “Какво да ги правиш, така е … Завист, злоба, защо ей тоя поп прави, пък аз не го правя? Аз няма да го направя, ама и той да не го прави. Нали знаеш, на Вуте приказката….Същата и нашата.”
Отец Иван обаче не се отчайва – пише писма и събира пари от фирми. “В пет-шест фирми отида, върнат ме нищо не ми дават, седмата ми даде някой лев. Аз пак добия кураж, почвам наново, пиша писма”, обяснява той. “Малко по малко напредвах. Още като направих първите стаи, приех две дечица, брат и сестра. Бяха малки, майка им почина, баща им беше алкохолик, сгази го влак. Постепенно започнаха да идват и малки и по-големи деца, пращаха ги и от домовете, където никой не ги искаше”, разказва отецът.

В началото на деветдесетте обаче работата отива на зле, цените скачат, а парите не стигат. “Доста закъсах, фалирах, нямахме от никъде пари. Имаше някакви земи, които още не са ми ги върнали, и бях засял десет декара люцерна. Продавах я по 700-800 лева на година, тогава това си бяха много пари, една тухла беше 35 стотинки, желязото и то беше някъде 30 стотинки. И мислех, че малко по малко, така ще си го направя”, разказва отецът. “Видях обаче, че няма начин”….. Отец Иван решава да замине на гурбет в Германия и с изкараните пари да продължи работата. В Германия пък му предлагат работа в Щатите. Трябва обаче да се чака доста и отецът се замисля дали си заслужава. “Много добри пари щях да взимам там, обаче аз ще изкарам парите, моите деца ще ги похарчат и никаква полза. Аз съм обещал пред Бога, и какво – уплаших се и бягам. Какво ще бъде наказанието след това? То няма да е само за мене, поколението след мене ще бъде наказано…”. В крайна сметка отец Иван решава да се върне в България, за да довърши започнатото.
След време една жена го потърсила за кръщене на дете. Оказва, се че е журналистка от вестник “Свободен народ”. “Попита ме какво строя, аз и разказах и тя направи една статия. След тая статия – първата писана за този дом, идва някакъв холандец, отишъл в тогавашната духовна академия, искал да помага на православната църква. Професорите, които преподаваха там, ме познават, чели статията и му разказали за мене”, разказва свещеникът. Не след дълго холандецът идва в Нови хан с вестника под мишница и изявява желание да помогне.

Намира студенти –доброволци от собствената си страна, които в продължение на три лета идват да помагат за строежа безвъзмездно, даряват и пари за строителни материали. Единственото им желание е да имат място за палатки в двора на манастира… “Те работеха, те готвеха, вечерно време си напалим огън, веселба, песни пеем. Бяха протестанти, но влизаха в църквата”, разказва отецът. С помощта на холандските студенти отец Иван успява да построи сградата на дома и започва да приема хора. Оттогава насам отецът разчита най-вече на дарения, защото църквата и държавата не помагат с нищо. “Пари се събират трудно. Обикновените хора помагат най-често, но с малки суми. Получавам записи от по десет-двайсет лева. Фирмите са по-малко, но ако дойде някоя фирма дава по 500-1000 лева…”, обяснява отецът.
Отец Иван влиза и във фокуса на медиите, когато през 2005-а му се присъжда отличието “Българин на годината”. Класацията е на вече несъществуващото радио “НЕТ”, а резултатите в нея се определят от самите слушателите. Отец Иван дълго се чуди дали да приеме наградата, но в крайна сметка решава, че популярността няма да навреди. Така за дома ще научат повече хора, които желаят да помогнат. По това време в манастира отново са закъсали – три месеца я карат без ток, ядат само боб и леща… Докато един ден “по божия промисъл” не се появява Иван Кулеков… “Седнахме тука, на тъмно си говорихме цяла вечер. На осми август бях при Слави, на петнайсети беше Успение Богородично.

Тука що коли се изсипаха, що народ. Аз се хванах за главата…” Още на същия ден събрират 15 000 лева, с половината от които най-накрая си успяват да платят тока…. “Докато нямаше пари, пет-шест години нищо не правих. И тогава, като стана това, пак започнах”, коментира отец Иван. Става дума за къщите край Нови хан, които той иска да построи за да има къде да живеят после „дечицата”. Защото за Отец Иван те са като истински деца, с които не можеш просто да се сбогуваш, когато станат пълнолетни. Най-малките му викат „деди”, радват му се и ходят по петите му. “Има един Иванчо, той си ми е сянката на мене. При мене спи. Сега един Виктор, братче му е, иска и той да спи там… Аз съм си направил една стая горе, изхвърлих си мойто легло и взех едно на два етажа. Те спят на горния етаж, аз – долу”, смее се отецът.

Що се отнася до религията, отец Иван смята, че всеки трябва да вярва в Бог, защото не вярва ли, е изгубен. Въпреки това не кара никого насила да влезе в църквата. Най-малките ги кръщава, но по-големите избират сами. Отец Иван смята, че децата най-добре се учат от примера, който виждат – ако ти самият не вярваш, децата също няма да го възприемат, ако не правиш онова, което говориш, няма да те послушат. „Не можем да им викаме на децата “Не крадете!”, а после ние като видим нещо, да скочим да го вземем… Та той по-голям крадец от тебе ще стане, щото е по-млад и по-ще се изпече”, разяснява отец Иван. Неговата мечта е децата от дома да се изучат, да вземат живота си в ръце. “Най-важното е строителството, защото тия деца не могат вечно да стоят тука, отеснява. Искам да си завършат добре училището, да следват студенти това-онова. Пък какво ще станат, той Бог ще каже, дали ще бъдат попове, дали инженери, дали доктори…” Засега по-големите деца ходят на училище. Отец Иван кара с кола най-малките на детска градина. Понеже са десетина-дванайсет, някои се возят в багажника. “Шоу става. Като отворя багажника и почнат да излизат, хората се смеят, ама какво да ги правиш дечицата. Всичко това е свързано със средства. Един бус, това е нещо, което много ми трябва”, споделя отецът. Той не отрича, че за да завърши започнатото има нужда от помощ. “Това е, че бавно става, а ми е малко трудно да работя и да тичам насам-натам. Още може, ама след някоя-друга година ще клекна и няма да мога да си изпълня цялата мисия, която съм обещал”, споделя свещеникът.