Великият сциентистки мит

Всяка култура има собствени разбирания, собствени митове, които на хората даже не им идва наум да поставят под въпрос. Нещо повече – те често не разбират, че мисленето им е подвластно на тези митове. Думата „мит” на обикновен език често означава „лъжа, измислица”. Но специалистите, изучаващи митологията на различните народи, я употребяват с друго значение – разказ, в чиито рамки хората осмислят света, историята и собственото си място в нея. 

 

В архаичните общества това са разкази за богове и герои, за космически битки между боговете и силите на Хаоса – битки, от които се ражда познатият за хората природен и социален порядък. Митът обяснява как сме се появили, на какво да се надяваме, какво да избягваме и как да се държим.

 

През ХХ век човечеството преживя период на могъщество на два мита – расисткия и марксисткия, всеки от които по собствен начин обясняваше света и историята. За расистите историята е арена за конфронтации на расите, и всички нейни особености са определяни като „расови” качества на различните групи. Римската империя е била създадена от „латинска” раса, която с времето остаряла и се замърсила от чужда кръв; след това се появила „тевтонската” раса, създала цивилизацията на северна Европа и т. н. Сега този възглед се асоциира с немския нацизъм, въпреки че трябва да се отбележи: преди войната той е смятан за правилен, ако не и преобладаващ, в англоезичния и скандинавския свят. За марксистите, които много от нас все още поддържат, всичко, случващо се по света, е „борба между силите на прогреса и реакцията”; всички събития не само в политиката, но даже в културата, изкуството и науката, се обясняват от гледната точка на тази борба.

 

И двата мита са били тясно свързани с Великия сциентистки мит, който все още заема значителни позиции. Именно този мит ще разгледаме тук. Този мит, оказал огромно влияние на неотдавнашната история на нашата страна, и днес се връща при нас благодарение както на усилията на нашите атеисти, така и на преводите от западни автори, като например Ричард Докинс с неговата книга „Делюзията Бог”.

 

Когато атеистите чуят, че атеизмът също е религия, много от тях заявяват, леко обидени, че в такъв случай плешивината също е цвят на косата. В интерес на истината, атеизмът, разбира се, не е религия в смисъл на „организирано преклонение пред по-висши сили”. Атеизмът често определя себе си като отказ да признае духовната реалност въобще и особено теизма (вярата в личностния Бог). Предполага се, че атеизмът не потвърждава, а отрича, така че именно опонентите му трябва да заемат отбранителна позиция, а самият атеизъм е неуязвим – той няма собствено вероучение, чиято основателност бихме могли да разглеждаме. На теория, докато говорим за „сферичния атеизъм във вакуум”, това може и да не е така. Но всяка реална форма на атеизъм, към която се придържат реални хора, изтъкващи конкретни претенции към християнството, неизбежно предполага и положително съдържание – не просто отказ от вяра в нещо, но и вяра в нещо друго, провъзгласяване на някакви свои представи за света, утвърждаване на позиции, от които произлиза атаката към вярата в Бога. Обикновено се твърди, че това са научни позиции; че именно науката е превърнала християнската вяра в интелектуално несъстоятелна, остаряла или невярна. 

 

Тези твърдения предполагат определена философска позиция, която научният теоретик Карл Попър нарича с думата сциентизъм (от scientia, наука – бел. ред.). Сциентизмът предполага, че естественонаучният метод е единственият законен път към познанието на реалността и установяването на истината. Бъртранд Ръсел формулира този подход в своя труд „Наука и етика”: „Всяко постижимо знание трябва да се придържа към научните методи; това, което не може да бъде открито от науката, не може да е известно на човечеството”.

 

Около тази философска позиция се формира сциентисткият мит. Както във всеки друг мит, в сциентизма е зададено противопоставяне между силите на доброто и злото, между космическите сили на светлината и тъмнината – „наука/разум/рационалност/цивилизация/просвещение” срещу „религия/глупост/иррационалност/необузданост/невежество”.

 

Като Мардук, герой от вавилонски мит, победил чудовището на хаоса Тиамат, науката побеждава силите на сляпата вяра и невежеството, носейки на човечеството много благини. Английският антихристиянски писател Филип Пулман описва тази вселенска битка със следните думи: „Има две велики сили – и те се сражават от началото на света. Всички подобрения в човешкия живот, всички частици знание, мъдрост и достойнство, които имаме, едната страна е изтръгвала от челюстите на другата. За всяко парченце човешка свобода се е водила ожесточена борба между тези, които искат да знаем повече и да бъдем по-мъдри и силни, и онези, които искат само скромно да се подчиняваме” („Острият кинжал”). 

 

„Науката” се идентифицира с „разума”; всичко зад пределите й е област на нещо „ирационално”, „сляпо”, противоположно на отговорния и разумен подход към живота. Много книги и научнопопулярни филми противопоставят „научните факти” и „сляпата вяра”. Атеистите решително изискват научни доказателства за битието Божие и когато не ги получат, заявяват, че Бог почти сигурно не съществува – иначе бихме могли да Го намерим чрез науката. Сциентизмът е дълбоко присъщ за нашата култура. „Научността” се възприема почти като синдром на „истината”. „Ненаучен” значи почти същото като „неверен”.

 

Но състоятелен ли е сциентизмът като философска позиция? Може ли да се признае на науката ролята, която й приписват?

 

 

Въпреки че сциентизмът постоянно се кланя на науката, между него и самата наука има очевидна разлика: голяма част от учените не са сциентисти и не всички сциентисти са учени. Още повече, сциентизмът в някакъв смисъл е антинаучен; той руши границите на научния подход. Учените изтъкват хипотеза, която би могла да обясни някои природни явления, правят наблюдения, експериментират, наблюдават дали експериментите потвърждават хипотезата им; ако ли не, отхвърлят я и обмислят друга. Задължителен признак за научните твърдения е така нареченият „критерий зафалшифицируемост на Попър”. Теорията удовлетворява този критерий (т.е. е фалшифицируема), ако съществува методическа възможност да се опровергае чрез експеримент, дори ако такъв експеримент още не е бил правен. Научният метод отговаря на въпроси, на които е възможно да се отговори с повтарящи се наблюдения и контролируеми експерименти.

 

Това означава, че има много въпроси, на които научният метод по принцип не отговаря. Повечето учени, доколкото знам, спокойно си го признават. Сциентизмът отказва да види тази ограниченост на научния метод. За него няма въпроси, лежащи извън компетентността на естествените науки – има само въпроси, на които тези науки още не могат да отговорят, но непременно ще го направят в бъдеще. Както изказва това убеждение един от най-известните проповедници на сциентизма Ричард Докинс, „наличието или отсъствието на мислещ свръхестествен творец определено е научен въпрос, даже ако на практика той все още няма отговор. И това също така се отнася за истинността или неправилността на всички истории за чудеса, с чиято помощ религиите поразяват въображението на вярващите тълпи”. Първият проблем, възникващ при сциентизма, е вътрешното противоречие в основите му. Нека си припомним думите на Бъртранд Ръсел: „Всяко постижимо знание трябва да се придържа към научните методи; това, което не може да бъде открито от науката, не може да е известно на човечеството”.

 

Тази теза сама си противоречи – нали и нейната правдоподобност не може да бъде научно доказана и следователно тя самата „не може да бъде известна на човечеството”. На практика, ако аз, например, произнеса фразата „всеки, който не говори на китайски, лъже”, си противореча, защото аз самият произнасям фразата не на китайски. Ако кажа „само това, което може да се обоснове чрез научен метод, е истина”, изпадам в аналогично противоречие, тъй като самото ми твърдение не може да се обоснове научно.

 

Битието Божие също е зад пределите на компетентността на научния метод. Богът на християните не е природен обект или явление заедно с други предмети и явления. Той е всемогъщ, свободен и извън пределите на природата. Не можеш да Го видиш против волята Му, Той Сам се разкрива на когото поиска и при условия, които Сам определя.

 

Но тези очевидни съображения биват игнорирани от сциентизма. Нещо повече, той е склонен да игнорира и хуманитарните знания. Например, известният атеистически публицист Сам Харис пише: „Повечето учени, изследващи човешкото съзнание, са убедени, че то е продукт на мозъка, а мозъкът – продукт на еволюцията”. Горе-долу същата позиция заемат и авторите на писаното в подкрепа на клонирането, подписано от цвета на световната атеистична интелигенция: „Разликата между човешките способности и способностите на висшите животни изглеждат много, но не са състоятелни. Богатият репертоар на човешките мисли, чувства, стремежи и надежди, както виждаме, се получават от електрохимически процеси в мозъка, а не от някаква нематериална душа, чиято активност инструментите не могат да засекат”.

 

Но тезата на Харис е груба лъжа – даже невярващият може да признае (и много невярващи признават), че съзнанието е продукт на културата, възпитанието, езика, на много хуманитарни фактори, които не се считат за патерни (модели), изработени в процеса на биологичната еволюция. Нещо повече, те не се свеждат до електрохимически процеси в мозъка – както и съдържанието на книгата не се свежда до черни петънца, разхвърляни на бял фон. От това, че страницата в редактора Open Writer, която виждам пред себе си, пишейки този текст, е продукт на работата на компютъра, а компютърът е продукт на еволюцията на техниката, въобще не следва, че мислите, които изразявам в статията си, са продукт на техниката.

 

Въпреки че твърденията на сциентизма се представят за научни, те се намират извън пределите на науката – науката не е доказала (и едва ли ще докаже), че „богатият репертоар на човешките мисли, чувства, стремежи и надежди” се свежда до мозъчна електрохимия. Това не е научна теория, която би могла да бъде обоснована. Това е кредо  (верую) или антикредо, в което ни се предлага да повярваме. 

 

 

Поддръжниците на сциентизма (тоест повечето атеисти), обичат да изтъкват благата, донесени от науката. Тези блага са многочислени и несъмнени и трябва да сме благодарни на учените и изобретателите, направили нашия живот много по-подсигурен, безопасен и комфортен. Но сциентизмът и науката (ще го кажа още веднъж, защото настойчиво се опитват да ни убедят в обратното) – това са различни неща. На научния гений Пастьор дължим спасяването на много животи. Но Пастьор не е бил сциентист, а ревностен християнин. Очевидната разлика между науката и сциентизма се състои в това, че науката като такава носи описателен, а не предписателен характер; тя не ни казва в какво да вярваме по отношение на устройството на света или нашите задължения към ближните. Сциентизмът е мироглед, претендиращ от името на науката да ни диктува и едното, и другото.

 

Тази разлика може лесно да се илюстрира с теорията за еволюцията. Какви етични изводи следват от тази биологическа теория? Случвало ми се е да говоря с учени, които просто вдигаха рамене и казваха: „Никакви”. Безсмислено е да се обръщаме към биологията за нравоучение; научните теории не могат да ни кажат нищо нито за мястото ни в света, нито за моралните ни задължения. Учен, работещ с тази теория, може да е вярващ (като Теодосиус Добжански или Франсис Колинс), агностик (като Стивън Джей Гулд), или атеист (като Ричард Докинс); може да бъде нравствен (като Дарвин) или безнравствен (като Ернст Хекел). Сама по себе си тази теория въобще не определя това.

 

Но в рамките на сциентизма представите за света, стандартите за морал и правилата на поведение изхождат от научни теории и теорията за еволюцията тук дава много примери – „научният” расизъм, проповядван от такива светила в биологията като Томас Хъксли или Ернст Хекел, достигнал пределите си в германския нацизъм; социалният дарвинизъм с „научно” обосноваване на ницшеанския тезис „блъсни падащия”; евгениката със своята програма за стерилизация на „слабоумните”, по време на която в напълно демократични държави са били кастрирани стотици хиляди хора. Не трябва да забравяме и преживяното в Русия, където е бил предприет грандиозен експеримент по устройството на обществото въз основи на „истинския научен мироглед”, породил чудовищни кръвопролития и тирания.

 

Привлича внимание фактът, че риториката на съвременните атеисти почти буквално възпроизвежда риториката на съветската антирелигиозна пропаганда. Впрочем, тази риторика се отличава и със сходно ниво на правдоподобност. Например, Ричард Докинс в книгата си „Делюзията Бог” пише: „Не мисля, че на света има атеисти, готови да разрушат с булдозери Мека, Шартърската катедрала, Йоркската катедрала, Парижката Света Богородица, Шведагон, храмовете в Киото или, да кажем, бамианските статуи на Буда”. На фона на историята на ХХ век (особено руската, но не само), тези думи звучат подигравателно; разбира се, те нямат нищо общо с научната и интелектуалната добросъвестност. Но Докинс навярно не лъже съзнателно. Той вярва в определен мит, в който „науката” е свързана с „атеизма”, „атеизмът” – с „разума”, „търпимостта”, „просветата”, а „религията” просто е длъжна да служи на вечния източник на злото, безумието и тиранията. Ако историческата реалност говори точно обратното – тоест, тиранични се оказват именно атеистичните режими – тогава още по-зле за историческата реалност.

 

На теория е възможно да си атеист и да признаваш плодовете, донесени от атеизма в ХХ век – битието Божие като такова те още не са доказали. Но сциентисткият мит, като всеки уважаващ себе си мит, ни предлага космически конфликт между силите на доброто и злото. Признанието, че под знака на разума и науката е било извършвано още по-голямо зло, отколкото под знака на религията, неизбежно подкопава този мит. Другата причина за игнорирането на злините от ХХ век се състои в невъзможността те да се припишат на религията. За сциентисткия мит е принцип, че „коренът на всяко зло” (Root of all evil – документален филм с участието на Докинс) е именно вярата.

 

ХХ век беше век на велики секуларни (и дори войнствено атеистични) идеологии. От испанските манастири, изгорени от анархисти, до „културната революция” в Китай; от Бутовския полигон до камбоджанските „полета на смъртта” виждаме примери на нечувано зло, творено под знака на пряка антирелигиозност. Немският нацизъм е бил по-скоро окултен, отколкото атеистичен, въпреки че нацисткият расов мит се е опирал на представи, смятани за научни и споделяни от много признати учени на предишната епоха. 

 

Могат да ни възразят, че примерите за груба злоупотреба с науката все пак не доказват, че науката е зло. Разбира се, че не доказват. Когато науката бива използвана от хора, които, като Л. Пастьор, споделят нравствените ценности на християнската цивилизация, тя ни носи големи блага. Но всеки път, когато науката бива разглеждана като Върховен Съдия, упълномощен да решава въпросите за битието Божие и нашите нравствени задължения, става нещо много скверно. 

 

Това случайно и неочаквано ли е? Да обърнем внимание на вече цитирания документ – „Декларация в защита на клонирането”, подписана от най-известните атеистични мислители на съвременния свят. В нея се казва: 

 

 

Такива дълбоко вкоренени идеи се възприемат като догми, въпреки че ние се съмняваме, че именно те трябва да определят дали човечеството ще може да използва плодовете на новата биотехника. Доколкото това е определено от научните изследвания, Homo sapiens принадлежи към животинския свят”. (Можете да се запознаете с пълния текст на декларацията например в сайта на светските хуманисти: тук).

 

Свързаната с християнството вяра, че човекът има „ценност, несравнима с ценността на другите живи същества” недвусмислено се отхвърля, а човекът се разглежда просто като едно от животните (въпреки очевидния факт, че досега никой не е виждал животни, спорещи за отношенията между наука и религия).

 

Какви етически плодове произтичат от такова отношение към човека? Не се налага да гадаем – тези плодове сме ги наблюдавали през целия ХХ век.

 

 

Вече споменахме, че сциентизмът сам си противоречи. Самият му основен тезис („всяко достижимо знание трябва да се обоснове с научен метод”) не може да бъде обоснован с научен метод. Но още едно очевидно противоречие се открива, когато започнем да четем публицистика, в която авторите, изповядващи сциентистка форма на атеизъм, се оказват доста колоритни.

 

Какво намираме в техните текстове? Много пламенно нравствено негодувание против злото на религията. „Смятам, че към религията трябва да се обръщаме с насмешка, ненавист и презрение – и аз искам да имам това право”, възкликва Кристофър Хитчънс.

 

Атеистичните публицисти се нахвърлят на опонентите си така, сякаш има обективен нравствен закон, налагащ на хората обективно задължение да му се подчиняват и превръщащ ги във виновници, ако не го съблюдават. Всички нападки върху църковни хора, обосновани или не, носят характера на морално порицание – църковните хора не само са вредни, а направо морално неграмотни, тоест не съблюдават някакъв морален закон, който са длъжни да съблюдават. Но възможен ли е такъв закон в рамките на атеистичния мироглед?

 

Сциентистите приписват на алтруизма и морала чисто еволюционен произход – днес ще поделя с теб банан, утре – ти с мен, и двамата ще оцелеем и ще оставим потомство – и така членовете на стадото, практикуващо солидарност и взаимопомощ, лесно ще победят гордите самотници и ще им вземат храната и женските. Такова обяснение за произхода на морала се натъква на много проблеми, за които няма да говорим тук. Само ще отбележим, че то не е научно. Това обяснение не може да бъде верифицирано или фалшифицирано (по терминологията на Попър, бел. ред.) – в него може само да се вярва. Но главният проблем, свързан с такъв възглед върху морала е, че от него не произтича задължение да съблюдаваме нравствените закони. От това, че висшите примати са си изработили някакви правила на взаимодействие, не следва, че аз съм длъжен да се подчинявам на тези правила, или че несъблюдаването им ме прави обективно виновен. 

 

По-скоро е обратното. „Научното” обяснение за произхода на морала го прави неоснователен. Съвестта ми говори, че трябва да постъпвам по определен начин. Теизмът произлиза от това, че зад този глас стои Бог, Който има властта да ни налага нравствени задължения. Кой има власт да налага морални задължения в атеистичната картина на света? Какъв смисъл може да има в свят без Бог фразата „ти трябва…”? Кой решава, че именно аз съм длъжен? Обществото? Обикновено ни дават такъв отговор. Нека разгледаме подробно защо този отговор не решава проблема.

 

„Ти трябва” може да има условен или безусловен смисъл. Съществува хипотетичен императив – прави това, ако искаш онова. Искаш да получаваш заплата – предавай работата си навреме. В този случай изискването „да предадеш работата навреме” е обоснован с някаква цел – да получиш заплата. Ако тази заплата не ми трябва (ако съм, например, богат наследник), тогава искането да се предаде работата навреме не ме засяга. „Ако искаш да живееш безопасно, не заплашвай другите”. Искането да не заплашваш живота и имуществото на другите тук е обосновано от определена цел – да живееш безопасно. Ако обаче мога да си осигуря препитаване, без да предавам работата навреме, значи няма защо да се тревожа за срокове. Ако мога да си осигуря безопасност, пренебрегвайки живота и имуществото на другите, няма защо да се ограничавам. Да не говорим, че безопасността може и да не ме интересува – „не е храбрец този, който мисли за последствията”. Съществува и категорически императив – „ти трябва” – и това е независимо от твоите цели или желания, удобство и безопасност. Например, когато поддръжниците на евтаназията казват: „ти си длъжен да уважаваш правото на възрастния човек да контролира живота си” – това е твърдение, претендиращо именно за категорическа императивност. Длъжен си – не за да се докопаш до свои цели, а просто си длъжен; трябва да постъпиш така, независимо дали в случая това е съобразено с твоите цели и желания. 

 

В антиклерикалната риторика по правило си имаме работа именно с претенции за категоричен императив – „ти трябва” в друг смисъл. Отсъствието на евтаназията или признаването на еднополовите съюзи за бракове, ограничаването на абортите – всички те се разглеждат като несправедливост, срещу която всеки достоен човек трябва да протестира. В некролога на Джордж Тилър (лекар, правил аборти в късните фази на бременността и убит от екстремист), пише, че „в пантеона на борците за човешката свобода той стои до Мартин Лутър Кинг”. Това е езикът на категоричния императив – има обективно добро, а Тилър е негов герой и поддръжник. Разбира се, много хора няма да се съгласят с това (особено баптисткият пастор Мартин Лутър Кинг), но бих искал да обърна внимание на един друг, незибежно възникващ въпрос.

 

Откъде се е взел такъв императив и кой има право да го установява? Защо индивидуумът трябва да го следва? В теистичната картина на света Бог е източникът на нравствените закони. Въпреки че в християнската вяра може да има (в начални стадии на обръщането) хипотетичен императив (стремеж да се избегне наказанието), в нея преобладава категорически мотив – Ако Ме любите, опазете Моите заповеди (Иоан.14:15). Съществува обективно добро и ние сме призвани да го следваме заради самото него.

 

В рамките на атеистичния възглед за света няма никакво обективно добро, към което бихме могли да се обърнем. Какво тогава има предвид атеистът, като ни казва, че „трябва да уважаваме еди-какви си права”? Изглежда, сякаш хората по правило просто не се замислят за това. Но ако попитаме направо, те предлагат в качеството на законодатели различни хора, обществото или държавата.

Може ли обществото да бъде източник на категорически императив? Трябва да се отбележи, че самата риторика именно на поддръжниците на абортите, евтаназията и еднополовите „бракове” произлиза от това, че не може. Общество, в което има съгласие относно това, че такива неща са нередни, се счита от тях за „репресивно”, „хомофобско” и т.н., а самата им дейност изхожда от това, че такова положение е неправилно и следва да се промени. Но да се порицае обществото и да се изискват промени може само опирайки се на някакви критерии, външни по отношение на обществото и при това считани за задължителни.

 

Може ли държавата да е такъв източник? Тоталитарният култ на подчинение към държавата като към висш морален арбитър едва ли трябва да се оспорва сериозно в наши дни. И нашите опоненти всъщност не се придържат към него. Някои държавни закони се определят като несправедливи, дискриминационни и нуждаещи се от преразглеждане. 

 

И така, тези хора твърдят (и искрено вярват), че действат от името на някакво добро, което стои над обществото и държавата, и обществото и държавата трябва да се променят, за да му съответстват. Шило в торба не стои – ние сме хора, същества, произнасящи нравствени съждения – а те могат да бъдат произнасяни само в случай, че съществува обективен и задължаващ всички нравствен закон. 

 

Атеистът, от една страна отричащ реалността на обективното добро, а от друга – порицаващ опонентите си като нравствено порочни и изискващ въвеждането на някакви закони като справедливи, сам си противоречи. В мирогледа му няма никаква нравствена правда или порочност, справедливост или несправедливост – има само правила, установени от различни групи хора, при което самият въпрос кои правила са „най-добри” просто е безсмислен – не съществува никакъв обективен критерий за „най-добро”, с който бихме могли да ги сравняваме.

 

А ако няма някакъв свръхчовешки Законодател, а само групови или частни предпочитания на разни хора, тогава не можем да сме длъжни да им се подчиняваме, а неподчинението не би трябвало да ни прави виновни или порочни. Ще го демонстрирам с пример от книгата на Докинс „Делюзията Бог”, където той негодува срещу талибаните, взривили древните статуи на Буда. В очите на Докинс талибаните са много лоши хора; в очите на талибаните Докинс е много лош човек. Кой от тях е прав? В рамките на сциентизма е безсмислено да си задаваме такива въпроси – науката не може да ни каже нищо за нравствената правота, а сциентистите не признават извъннаучната истина. Но какъв тогава е смисълът от негодуванието на Докинс? Не му харесват талибаните, талибаните се ужасяват от употребата на алкохол; социалните дарвинисти смятат за престъпление „неприспособените” да живеят и да се размножават; расистите изпадат в ужас от междурасовите бракове; комунистите негодуват срещу частното предприемачество. Защо пък негодуванието на Докинс да е по-основателно от това на всички тези хора? Защо именно моралните предпочитания на Докинс трябва да играят ролята на универсален закон, задължаващ всички хора да го съблюдават и правещ ги виновни, ако не го правят?

 

За да „разобличат” религиозните хора, атеистите са принудени да грешат в своя мироглед и, така да се каже, да вземат назаем законите на същия този теизъм, с който яростно се борят – да говорят така, сякаш обективното добро, задължаващо всички хора да постъпват съобразно с него, действително съществува.

 

 

Има такъв британски научнопопулярен сериал „Нормален ли съм?”. В него се разказва за психологията и психиатрията. Една от сериите е посветена на въпросите на духовността. Водещата Таня Байрон, психоложка и ортодоксална атеистка, беседва с вярващи, изповядващи различни религии, с шарлатани-целители и с хора, страдащи от шизофрения, които чуват гласове. Водещата казва, че това, видите ли, е почти едно и също, защото тя, както всички нормални хора изхожда от „научни данни”, „проверяеми факти”, докато гореизброената публика се предава на сляпата вяра.

 

Колкото до научни данни, наистина има зависимост между религиозността и душевните разстройства. Но това съотношение е обратно: усърдните църковни хора (тоест, не просто заявяващи вярата си, а активни участници в литургичния живот), показват статистически по-високо ниво както на психическо здраве, така и на удовлетворение от живота. Честно казано, това все още не доказва битието Божие, и невярващите психолози предпочитат да си обясняват това като психическа подкрепа, която хората получават в средата на вярвящите, но това веднага опровергава хипотезата (ако изобщо някой я е приемал насериозно), че вярата е форма на психоза.

 

Обаче водещата постоянно повтаря, че нямаме научни данни, за да потвърдим истинността на религиозния опит – и това „отсъствие на научни данни” е доста характерно за сциентизма. Но какъв е смисълът на тази фраза? Какви данни очакват?

 

Таня Байрон беседва с монахиня-кармелитка (те са връстнички) и става ясно, че монахинята е отишла в манастира на 24 години – точно когато водещата (предполагам, щастливо) се е омъжила. Монахинята казва, че е преживяла определен духовен опит и Иисус я е повикал. „Имате ли някакви научни данни, за да го докажете?” – бърза да попита водещата – и с леко тържествуване чува, че няма. Проблемът й даже не е в това, че не вярва на духовния опит на монахинята, а в това, че игнорира сериозна част от собствения си жизнен опит. Как би реагирала тя, ако някой й зададе същия въпрос, какъвто тя задава на монахинята? Какво би станало, ако я бяха попитали: „А Вие на основата на научни данни ли се омъжихте? А семейните си отношения на проверяеми факти ли основахте?” Сигурно изобщо не би разбрала защо я питат такава глупост. 

 

Научният метод не може да се приложи към личните отношения. Не можете да експериментирате с близките си; това би разрушило близостта. Отношенията между монахинята и Иисус са лични отношения, както и отношението ни към Бог въобще. Тук не можеш да експериментираш, а да питаш „има ли научни данни” е също толкова странно, колкото и да питаш за научните данни, въз основата на които Байрон се е омъжила. 

 

Близките, поверителните отношения между хората са много важна, смея да кажа, най-важната част от живота ни. Това е област, в която научният метод няма никак да ни помогне. Човек може много да се доверява на съпругата или съпруга си, на старите приятели, на майката или бащата, но ако го помолим да предостави научно доказателство, че доверието му е обосновано, едва ли ще може да го направи. Истините, касаещи доверието и любовта не могат да бъдат установени чрез научен метод. Въпреки това, те си остават истини.

 

 

И така, сциентизмът дълбоко противоречи на нравствения ни опит – всички ние, включително сциентистите, се държим по определен начин, изхождайки от това, че обективният нравствен закон е реален. Може би това не се забелязва от собственото ни поведение; затова пък веднага става очевидно, когато започнем да критикуваме чуждото. Всички ние – вярващи или не – влизаме в близки, поверителни отношения с другите хора – и тук научният метод отново не функционира. Но има още един аспект на опита, който противоречи на сциетистските възгледи за света. Това е нашият естетически опит.

 

Малцина получават мистични озарения, но повечето от нас познават преживяването на красотата. То не зависи от личните убеждения на човека – атеистът може да усеща красотата точно както и вярващият, и да я оцени високо. 

 

Известният атеист, английският писател Тери Пратчет, страдащ от смъртоносно заболяване, пише: “Когато на хоризонта се покаже краят на играта, искам да умра, седейки в кресло в собствената си градина, с чаша бренди в ръка, слушайки произведения на Томас Талис от айпода си, защото музиката на Талис може да приближи до Рая даже атеист”. Томас Талис е велик английски композитор, може би един от най-добрите, живели някога. Творил е през XVI-ти век – век на тежки граждански, династически и религиозни скандали. Писал църковна музика с удивителна, направо райска красота, изпълнена с мир, хармония, вяра и благоговение. 

 

Всички имаме опит, преживявали сме красотата: великолепието на есенната гора, или, както при Пратчет, красотата на великата музика; и тази красота поставя пред нас един въпрос. Отразява ли опитът ни някаква реалност, съществуваща в истинския свят и осъзната от нас с благоговение и благодарност, или красотата – това е само илюзия, чисто субективно преживяване, което не съществува извън пределите на съзнанието ни?

 

Както казва известният атеист Жак Моно: 

 

“Чистата случайност, абсолютно свободна, но сляпа, е коренът на величествената еволюция, и в резултат на това човек най-накрая разбира, че е сам в безчувствените дълбини на вселената <…> Животът въобще и човекът сам по себе си – това е уникално явление, единственото творение на необятната Вселена, възникнало въпреки плановете на природата <…> Човекът трябва най-накрая да се събуди от хилядолетния си сън и, събудил се, ще се окаже в пълна самота, в абсолютна изолация. Чак тогава той ще разбере, че, подобно на циганин, живее в напълно чужд за него свят. Свят, глух за неговата музика, безразличен към постъпките му, равнодушен както към страданията, така и към престъпленията му <…> Човекът най-накрая осъзнава самотата си в равнодушната безкрайна Вселена, в която той се е появил по случайност”.

 

Но когато той говори, например, за “величествената еволюция”, какво има предвид? Че величието е нещо присъщо за еволюцията сама по себе си? Признавайки това, ние просто й отдаваме дължимото, осъзнаваме някаква реалност, която е била преди нас и би съществувала, дори ако нас ни нямаше на този свят. Какво имаме предвид, когато говорим за красотата и величието – за някаква реалност, или за собствените си емоции? 

 

Атеистът е принуден да вярва, че на света няма нито величие, нито красота, нито смисъл, нито цел – всички тези неща са наши оценки и субективни преживявания. Правилни ли са тези оценки? Това е безсмислен въпрос, както е безсмислено самото устройство на света. Безсмислено е да питам дали правилно разбирате този текст, ако това не е текст, а случайно разсипани букви. Безсмислено е да се опитваме да оценим красотата на звездното небе, ако звездите не притежават никаква красота, която бихме могли да оценим. 

 

Точно толкова безсмислена се оказва и музиката. Електронно устройство преобразува поредица от единици и нули в звукови колебания, слушалките ги донасят до ушите, сигналът въздейства на нервните окончания и предизвиква някакви сложни биохимически процеси в мозъка (както, впрочем, прави и брендито). Субективно погледнато, това се преживява като “красота”. Това е всичко – няма никакъв рай, никакви небеса и никаква красота зад пределите на чистите субективни преживявания.

 

Но в красотата има някакво могъщество, подтикващо ни да признаем, че си имаме работа с реалността. За разлика от телесното удоволствие, естетическото преживяване показва нещо зад собствените си пределите. Вкусът на храната може да бъде много приятен, но това удоволствие не ни води никъде – то си остава тук. Музиката обаче “може да доближи до рая даже атеист”. Ние усещаме, че красотата, подобно на прозорец или пролука в облаците, показва нещо по-голямо, очаква от нас отговор, признание и благодарност. 

 

Даже атеистите не могат да се избавят от това чувство и свързания с него език. Невярващият астроном Карл Сейгън говори за своята “признателност към красотата на живота и света”, въпреки че отрича Този, на Когото би могъл да е признателен. Всички ние – вярващи или не – в сърцето си разбираме, че красотата е нещо по-голямо от субективно преживяване. 

 

 

Сциентисткият мит гръмко се самопровъзгласява за въплъщение на разума, здравомислието и интелектуалната честност. Но щом започнем да го разглеждаме по-подробно, откриваме, че е противоречив в самите си основи. Собствените му основания не съответстват на изискванията му; претенциите, че е силата на доброто, се сблъскват със собствените му представи, според които обективното добро не съществува. Налага му се да пренебрегне реалната история (особено историята на ХХ век) като явно противоречаща на неговото възприятие за историческата роля на науката и религията, вярата и атеизма. Той е грубо неадекватен спрямо човешкия опит и просто игнорира онези негови съставни части, които повечето хора (включително невярващите), намират за най-важни в живота – доброто, красотата, близките лични отношения.

 

Подходът му към човека неизбежно става дълбоко дехуманизиращ. Сциентизмът настойчиво уверява, че ние хората сме всъщност нещо много по-малко, отколкото сме наистина – не се различаваме от другите бозайници, не притежаваме ценност, издигаща ни над животните, или безсмъртни души; в нашата природа няма нищо свещено и уникално. 

 

Хората, въставащи срещу Бога, в Когото виждат заплаха за свободата и достойнството на човека, неизбежно стигат до мироглед, в който нямат нито свобода, нито достойнство. Тази картина на света е безнадеждно унила и нечовешка. За щастие, тя е също така и лъжлива.

 

***

 

Тази статия представлява значително разширен и преработен вариант на статията на автора “За предразсъдъците на епохата”, засягаща проблемите на сциентизма. Вж.:Апологетические заметки XIV // Альфа и Омега. 2009. № 2(55). | www.pravmir.ru