Вяра на истинния разум
Свети апостол Павел отбелязва, че „вярата действа чрез любов“ (срв. Гал. 5:6). Това описва самата същина на аскетичния живот. Любовта единствена е тази, която действа с цялата си сила в жертвената, себепонизяваща борба срещу страстите, без да се изгуби в крайния субективизъм на самоцелната форма на аскеза. Единствено любовта понася противоречията в реалността, без да се отвръща от тях или да ги омаловажава. И именно любовта в крайна сметка съзнава действителната картина, скрита зад противоречията, с които се сблъскваме.
* * *
Нека си представим, че водите разговор с група риби, не би било никак чудно да установите, че те възприемат всичко през призмата на водата. Щом нещо всецяло прониква нашия свят, трудно е да си представим в различен план каквото и да било друго. Тъкмо такъв е проблемът относно говоренето за вярата в контекста на съвременния свят. Нашата цивилизация осмисля реалността чрез способността за логическо мислене (ratio). Християнската вяра обаче не е подкатегория или модел на аналитичното мислене. Тя е форма на възприятие от рода на зрението, обонянието, слуха, осезанието. Вярата е форма на възприемане, присъща за сърцето, и тъй като всеки човек, било то и съвременник, на практика има сърце, всеки е способен да изпитва вяра. Само че тя е нещо, изискващо практика и търпение.
Великият руски богослов Владимир Лоски пише: „Християнската вяра… е приобщаване към присъстваща сила, изпълваща ни с увереност, и то по начин, който ни кара да усещаме, че тази увереност започва най-напред тук… По такъв начин вярата ни позволява да размишляваме, тя ни дарява истинна умствена сила. Познанието ни се дава чрез вярата, което ще рече – чрез прякото ни приобщаване към присъствието на Този, Който ни откри Себе Си. Ето защо вярата не е психологическа нагласа, не е просто форма на преданост. Тя е онтологична връзка между човека и Бога, вътрешно присъща свързаност, за която катехуменът се подготвя и чрез която кръщението и миропомазанието стават достояние на верните: дарове, обновяващи и оживяващи същинското естество на човека. В кръщението, казва Ириней, човек получава неотменимия закон на истината. На новопосветените се предава най-напред „правилото на вярата“. Но това правило, regula fidei (срв. Тертулиан, Ириней), включва и самата способност да бъде възприето. „Еретиците, покварили правилото на истината, пише Ириней, проповядват себе си, макар да си мислят, че проповядват християнството.“ („Срещу ересите“, книга 3). Тази способност за възприемане е личностното съществуване на човека, тя е неговата природа, сътворена да се уподоби на Божественото битие – тя е едновременно и потъпкана от разделението и смъртта, и обновена с живот чрез присъствието на Светия Дух. Ето защо вярата като онтологично участие, включващо личностно сближаване, е първото условие за богословското познание. (Из „Православно богословие: въведение“, изд. 1978 г.).
Това е един много съдържателен цитат, който заслужава специално внимание. Лоски определя вярата като „онтологично участие, включващо личностно сближаване“. Описание, което по никакъв начин не ни явява някаква „вяра“ на аналитичното мислене – то не е нещо, предполагащо „скок“. Не е нещо, към което прибягваме, за да прескочим или преодолеем някакво съмнение. То не е свързано с „размишление“.
В покварата на човешкото възприемане, характерна за съвременната схема на живот, разсъдъкът е сведен до аналитично мислене, т.е. до логика. Казано по по-прост начин, той е сведен до фактологически доказуемите неща (та дори и на по-примитивно ниво). Редом с това съществува едно мъртво вълнение на патетичната сантименталност, в което „чувствата“ ни относно дадено нещо се издигат над позицията на рационалната аргументация. Именно в такъв контекст лесно се стига до изкривена представа за вярата. Тя не е скок отвъд доказуемото, нито е отношение, базирано на силен сантимент. Вярата е форма на възприятие, средство за познание. Но тя принадлежи на една далеч по-широка концепция за човешкото познание, непозната за нашата цивилизация.
Убедителен елемент в описанието на Лоски за вярата е „прякото ни приобщаване към присъствието на Този, Който ни откри Себе Си“. Всяко слово в тази дефиниция е от изключително значение. Първо, имаме понятието за приобщаване (koinonia, причастие). Това е в пълно съответствие с Библията, където познанието се разглежда като приобщаване, следствие от причастност и единение. Нещо, която се явява проблематичен елемент за съвременното разбиране.
Нашата цивилизация е изградена върху основите на представи за радикален индивидуализъм
Според присъщите за нея убеждения ние не само се отличаваме и изпъкваме сред всичко останало, но и нашите разсъждения като цяло се градят на цялостния ни опит. По такъв начин съдържанието на мисълта ми и чувствата ми е достатъчно, за да формира „моята действителност“. Липсва общение, налице са само изолирани форми на сближаване с други индивиди за постигането на някаква съвместна цел.
В Стария Завет се казва, че мъжът „позна жена си“, когато става дума за брачния съюз между тях. Съвременните умове се подсмихват многозначително и смятат, че този израз е нещо като излязла от употреба метафора за сексуални отношения. Но „сексуалната връзка“ се явява сама по себе си груба метафора за индивидуалистичната цивилизация, принизила „съюза“ на брака до съчетание от емоции. Библейските слова дават израз на идеята, че между съпруга и съпругата се осъществява нещо, надминаващо физическите параметри. Това е един истинен съюз, в който двамата „стават една плът“. В нашата съвременна цивилизация последното също се приема като „обикновена метафора“, но действителността е тъкмо обратната. Става дума за желание да се даде словесен израз на познаването в опита, което на практика е неизразимо. Съвременната представа е, че изразът „позна жена си“ е опит да се избегне назоваването на действителното явление, но в действителност той е старание да се изобрази нещо, което се осъществява отвъд видимото пространство.
Всяко дело на истинно единение е дело на вярата
Безпощадният материализъм на нашата цивилизация не разполага с похват за описване на идеята за единение. В действителност той дава не особено достоверно описание и за самия материализъм. Дори на чисто материалистично ниво нашият опит от света и от взаимните ни отношения има далеч по-голяма степен на пряко участие от наша страна, отколкото си представяме. Ние сме отражение на заобикалящата ни среда. Ние поемаме, поглъщаме нашето обкръжение. Целият съществуващ свят е една взаимовръзка на ДНК-молекули, форми на взаимодействие, взаимоотношения между организми, които никога не са стигали до пълно изчезване. Собственото ни съществуване и здравословно състояние се явяват сами по себе си симбиоза на бактериални колонии, обитаващи вътре в нас. Истина е, че според някои изследвания, същите тези бактерии оказват влияние върху нашия начин на мислене и възприятия. Но това, че не съзнаваме тези взаимовръзки, не отменя факта на тяхното действие. Само подчертава, че нашите съвременни възприятия нерядко са крайно непълни.
Лоски добавя към общението думата „приобщаване“. Вярата е познание, родено в близостта, която обаче не е от мимолетен тип. Тя е възприятие, простиращо са далеч отвъд видимото пространство. Вярата изисква да бъдем истински бдителни. Бдителността (nepsis), определяна и като „трезвение“, е ключов елемент в аскезата на ранното християнство. Тя е не просто бодърстване на ума, не просто бдително отношение към определена мисъл. Тя е най-вече плод на любовта. Именно трезвение се дава на възлюбените – то е участие в приобщаването.
Накрая нека да спрем внимание и на последното слово от дефиницията на Лоски: „присъствие“. Щом вярата е възприятие и общение, това ще рече, че на практика съществува нещо (някой), което да бъде възприемано и с което да влизаме в общение. Вярата не е акт, присъщ на конкретна част от ума ни – тя не се извършва вътре в нас. Вярата е възприятие, свързано с истинно общение.
С това беседата ни се връща към моята предишна статия, разглеждаща анализа на отец Павел Флоренски относно противоречието. Реалната същност на нещата, особено що се отнася до присъствието на Бога, Който Един е истински и безусловно съществуващ, ни изправя пред своего рода противоречие. То не може да бъде сведено до дедуктивен анализ и такъв на практика е случаят с всичко в творението. Логическият анализ е само една малка треска от човешката деятелност (патетичната емоционалност е даже още по-малка). Истинният разум или разсъдък (logikos) по никакъв начин не е бил предвиден да съществува в ограничената схема на аналитичните модели. Истинният разум е цялостната способност, дарена ни в качеството на човешки същества, да възприемаме, познаваме, осмисляме, общуваме и др. п. Ние сме разумни словесни същества, защото сме сътворени по подобие на Словото, а не защото разсъждаваме по схемата „А“ и „анти-А“ са взаимно изключващи се категории.
Флоренски се съсредоточава върху възприятието, пренасящо ни отвъд противоречието и въвеждащо в Истината, в аскетичния живот на любовта. Това е в пълен синхрон с дефиницията на Лоски за „прякото приобщаване към Присъстващия“. В контекста на нашата цивилизация употребата на думата „любов“ служи за приканване на този свят на патетичната емоционалност към разговор, на който той е чужд. Съвременният свят знае твърде малко за любовта в същностния й смисъл. Защото „любовта е от Бога, и всякой, който люби, е роден от Бога и познава Бога“ (1 Йоан. 4:7). Казано ни е, че „вярата действа чрез любов“ (срв. Гал. 5:6). На нас ни е дадена способността да възприемаме истинното чрез аскетичния живот на прякото приобщаване към всичко, което е от Бога. |blogs.ancientfaith.com
Превод: Анжела Петрова
