За справедливостта
От незапомнени времена хората говорят и пишат за справедливостта, може би още оттогава, откакто са започнали да говорят и пишат… Но въпросът какво е справедливост и как да бъде осъществена в живота очевидно и до днес не е решен. На хората им е трудно да стигнат до единодушие, тъй като чувстват колко важно е практическото разрешаване на този въпрос, предвиждат за себе си неизгодни последици и спорят, заинтересувани, с безпокойство и подозрение – току-виж си се „съгласил” „за беля” – и тогава? Всеки от нас жадува за справедливост и държи с него да се отнасят справедливо; всеки се оплаква от какви ли не несправедливости, които са му причинени, и започва да тълкува справедливостта така, че я превръща в явна несправедливост в своя полза. При това е убеден, че тълкуването му е правилно и че „съвсем справедливо” се отнася към другите, но по никакъв начин не иска да забележи, че всички се възмущават от неговата „справедливост” и се чувстват онеправдани и изиграни. Колкото по-оскъден, мъчен и насилствен е животът на хората, толкова по-остро те реагират и толкова по-трудно им е да се споразумеят и да бъдат единодушни. В крайна сметка излиза, че има толкова „справедливости”, колкото са недоволните хора, и единствената, истинската Справедливост не може да се намери. А всъщност, строго погледнато, само за нея си струва да говорим. Това значи, че интересите и страстите опорочават великия въпрос, умът не намира вярно решение и всичко обраства с безнравствени и притворни предубеждения. От тях възникват погрешни учения; те водят до насилие и революции, а революциите носят само страдание и кръв, за да разочароват и отрезвят хората, заслепени от страстите си. Така цели поколения живеят с предразсъдъци и изпадат в униние от разочарования; понякога самата дума „справедливост” бива посрещана с иронична усмивка и подигравки. Ала всичко това не компрометира и не разклаща старата благородна идея за справедливостта и ние както преди трябва да я противопоставяме на всяка безсъвестна експлоатация, класова борба и революционна уравниловка. Можем да сме твърдо уверени, че бъдещето ѝ принадлежи. Всичко се свежда до това, вярно да схванем същността ѝ. Френската революция от осемнайсети век провъзгласи и разпространи вредния предразсъдък, че хората по рождение или по природа са „равни” и поради това с всички трябва да се отнасяме „еднакво”… Този предразсъдък за естественото равенство е главната пречка за разрешаването на нашия основен проблем. Тъй като същността на справедливостта се състои тъкмо в различно отношение към различните хора. Ако хората действително бяха равни, т. е. еднакви телом, душевно и духом, то животът щеше да бъде съвсем елементарен и прилагането на справедливостта щеше да бъде извънредно просто. Достатъчно би било да се каже: „на еднаквите хора – еднакъв дял” или „на всички по равно” и въпросът щеше да бъде решен. Тогава справедливостта би могла да бъде пресметната математически и осъществена механично; и всички щяха да са доволни, тъй като хората действително щяха да бъдат досущ равностойни атоми, механично претъркалящи се от място на място топчета, неразличими и външно, и вътрешно. Какво може да бъде по-наивно, по-опростено и по-пошло от тази теория? Какво лекомислие – или същинска слепота – довежда хората до подобни абсурдни и вредни възгледи? От Френската революция са изминали 150 години. Бихме могли да предполагаме, че този сляп материалистически предразсъдък отдавна е станал отживелица. Но ето че той отново се появява, завоюва слепите сърца, победоносно шества и стоварва върху хората лавина от нещастия. В действителност хората не са равни по природа и не са еднакви нито телесно, нито душевно, нито в духовно отношение. Те се раждат като същества от различен пол; по природа са на различна възраст, с неравна сила и нееднакво здраве; дадени са им различни способности и наклонности, разнообразни влечения, дарби и желания; те до такава степен се разграничават един от друг телесно и душевно, че на света не могат да се намерят два еднакви индивида. Родени от различни родители, с несходна кръв и наследственост, израсли в различни страни, получили специфично възпитание, привикнали към различни климати, нееднакво образовани, със своеобразни навици и таланти, хората не творят еднакво и създават нееднакви и неравноценни неща. Те и духовно не са еднакви: всички са с различен ум, различна нравственост, несходни вкусове; всеки със собствени възгледи и със свое особено правосъзнание. С една дума, те са различни във всяко отношение. И справедливостта изисква да се отнасяме към тях според личните им особености, без да уравняваме неравните и без да им даваме необосновани предимства. Не може всички да бъдат натоварени с еднакви задължения: старците, болните, жените и децата не подлежат на военна повинност. Не може да им се дават еднакви права: децата, лудите и престъпниците не участват в политически избори. Не може да се изисква от всички еднакво: има малолетни и невменяеми, от тях се изисква по-малко; има призвани да властват, към тях трябва да бъдем по-взискателни и т. н. И така, който отхвърли предразсъдъците и безпристрастно се взре в живота, скоро ще се убеди, че хората не са равни по природа, по сила и способности, не са равни и по социалното си положение; и че справедливостта не може да изисква еднакво отношение към нееднакви хора; напротив, тя изисква неравенство за неравните, но такова неравенство, което да съответства на действителното неравенство на хората. Тъкмо тук се крие главната трудност при решаването на проблема. Хората са безкрайно много; и всички са различни. Как да се направи така, че всеки да получи според своята особеност? Как да се справим с всички тези безбройни своеобразия? Как да „въздадем всекиму своето” (според формулата на римската юриспруденция). Те не са еднакви; значи не трябва да се отнасяме еднакво към тях, а според своеобразието им… Иначе ще възникне несправедливост… И така, справедливостта съвсем не изисква равенство. Тя изисква конкретно и обосновано неравенство. Детето трябва да бъде защитавано и пазено; това му дава справедливи привилегии. Слабият трябва да бъде щаден. Към уморения трябва да бъдем снизходителни. Към безволевия трябва да сме по-строги. На честния и искрения трябва да оказваме по-голямо доверие. С бъбривия трябва да бъдем предпазливи. От надарения е справедливо да изискваме повече. На героя се полагат почести, за каквито не-героят не трябва да претендира. И така – във всичко и винаги… Следователно справедливостта е изкуство на неравенството. В основата ѝ е заложено конкретно отношение към човешката индивидуалност и към жизнените различия. Но в основата ѝ е заложена също така будната съвест и действената любов към човека. Има особена дарба за справедливост, която е присъща далеч не на всички хора. Тази дарба предполага в човека добро, любящо сърце, което не иска да увеличава броя на обидените, страдащите и ожесточените. Тази дарба предполага още активна наблюдателност, изострена възприемчивост към човешкото своеобразие, способност човек да се постави на мястото на другите. Справедливите отхвърлят механичното третиране на хората по отвлечени признаци. Те са съзерцателни, интуитивни. Искат да разглеждат всеки човек индивидуално и да опознаят скритите дълбини на душата му… Ето защо справедливостта е артистичен метод: тя съзерцава живота чрез сърцето, улавя своеобразието на всеки човек, старае се правилно да го оцени и да се отнесе към него конкретно. Тя е „внимателна”, „грижлива”, „социална”; спазва мярката; склонна е към състрадание, към деликатно снизхождение и прошка. Има много общо с „тактичността”. Тясно свързана е с чувството за отговорност. Любовна е по самата си същност: ражда се в сърцето и е активна проява на любов. Безумство е да се търси справедливост, като изхождаме от омразата, тъй като омразата е завистлива, тя води не към справедливост, а към всеобща уравниловка. Безумство е да търсим справедливост в революцията; тъй като революцията лъха на омраза и мъст, тя е сляпа, разрушителна; враг е на справедливото неравенство; не почита „висшите способности” (Достоевски). А справедливостта именно е една от висшите способности на човека и призванието ѝ е да разпознава и пази висшите способности… Хората ще осъществят справедливостта тогава, когато всички или поне твърде много от тях станат нейни дейни радетели и усвоят изкуството на конкретното неравенство. Тогава справедливият строй ще се свежда не до организация на съдебни учреждения, а до интуитивното намиране на изпълними становища и конкретни решения за непресъхващия жизнен поток от човешки своеобразия. Справедливостта не е птица, която може да бъде уловена и затворена в клетка. Не е отвлечено правило за всички случаи и за всички хора, тъй като подобно правило уеднаквява, а не „конкретизира” живота. Не трябва да си я представяме по схемата на „веднъж завинаги”, „за всички хора”, „навсякъде”. Тъй като тя е именно не „веднъж завинаги”, а борави с разнолико богатство от индивидуални отклонения. Тя не е „за всички хора”, а за всеки отделен случай. Не е „навсякъде”, а се осъществява чрез изключенията. Справедливостта не може да бъде намерена в общи правила, нито в държавни учреждения. Тя не е „система”, а живот. Трябва да си я представяме като поток от жива и осезаема любов към хората. Само такава любов може да реши проблема: тя подбужда към действителна справедливост, като открива в живота и в човешките отношения все нови и нови конкретни неравенства. Ето защо в живота няма стойност „намерената веднъж завинаги” справедливост: това е илюзия, химера, вредна и несъстоятелна утопия. В живота най-ценно е отзивчивото сърце, което искрено желае творческа справедливост; и още – всеобщата увереност, че хората искрено искат творческа справедливост и често я търсят. И ако това го има, тогава хората лесно ще се примиряват с неизбежните житейски несправедливости – условни, временни или случайни – и охотно ще ги прикриват с жертвено настроение. Тъй като всеки ще знае, че в бъдеще го очаква истинската, т. е. артистичната, любовната справедливост.
Откъс от „Пеещо сърце“ от Иван А. Илин, Фондация „Покров Богородичен“, 2009 г., превод от руски: Мария Хаджиева
