Ние няма да направим света по-добър
И в други свои публикации съм писал за различните аспекти на проекта на модерността. Това е светът, в който живеем. Неговите идеи и допускания влизат в ума ни като във вкъщи, без критическия преглед, на който подлагаме непознатото. Ние сме модерни.
Обаче Евангелието не е модерно и немалка част от представите на модерността са противоположни на това, на което учи Евангелието. Затова е нужно, като част от хигиената на ума ни, да подходим разсъдително и разгледаме и поставим под въпрос допусканията на света, в който живеем, за което и сме предупредени от Апостола: „И недейте се съобразява с тоя век, а се преобразявайте чрез обновения ваш ум, та да познавате от опит, коя е благата, угодна и съвършена воля Божия.“ (Рим. 12:2)
Проектът на модерността вярва в прогреса. Вярва и е крайно отдаден на идеята, че нещата вървят напред и се подобряват. Както микрочиповете стават все по-малки, по-бързи и по-евтини, така също и светът става по-добър, по-напреднал, по-цивилизован, по-свободен, по-справедлив, по-богат, здрав, умен и мъдър. Ние взимаме за даденост това, че знаем повече и разбираме повече от онези, които са били тук преди нас. Ние сме целта на всичко, което ни предшества.
Сигурен съм, че не малко читатели вече се разграничават от някои от нещата, описани по-горе. Но дори и да се съгласим, че някои от положенията фактически не са вярни (ние не сме по-умни, например), все още смятаме, че трябва да станат (че трябва да бъдем по-умни)! Разговорите за политика днес се въртят почти единствено около това по какъв начин да направим света по-добър. Никой дори и не казва, че идеята за един по-добър свят е погрешна по презумпция.
Идеята за един по-добър е не само една погрешна представа – тя е еретическа по произход.
Напразно бихте търсили понятието за създаване на един по-добър свят в света преди 16-ти век. Макар да съществува видението на „Новия Йерусалим” в Новия завет, той е „небесен град”, а не модел за постигане на някаква земна цел. Царството Божие не е „от този свят”, нито е нещо, за което хората работят или което надграждат. Царството Божие е Божи дар, то вече идва на света, и не може да бъде спряно. Но Царството не се измерва от обществения прогрес или правенето на човечеството по-добро – мерило за него е единствено разпнатият и възкръснал Христос. Той е първият знак за Царството и единствен определящ признак на естеството му. Онова, което все още не е разпънато и възкръснало, още не е Царството.
Но откъде проектът на модерността взима представата си за прогреса?
Реформацията вероятно посява семената на мита за прогреса. Напорът за реформиране на Църквата създава и други подобни идеи в обществото. Радикалната реформа избухва спорадично на някои места през вековете, като предизвиква политически и обществени промени. Най-дълголетният пример е този на пуританското движение в Англия, което пренася въжделенията си в Америка. Там Плимутската колония наричали „Град на хълма“, митологема, която и днес продължава да храни въображението.
В първата половина на 19-ти век няколко мощни религиозни движения предизвикаха премахването на институцията на робството (в Америка чрез Гражданската война) и започнаха да се борят за забрана на алкохола и за равни политически права на жените. Успехът що се отнася до алкохола насърчи мечтателите, които вече пожелаха да обединят Евангелието и модерните технологии. Появиха се нови протестантски обновленчески движения, а с тях и идеята за напредък към Царството Божие.
Фабианските социалисти в Англия, заедно с движението Социално евангелие, са първите, които излагат тези идеи устно и писмено в началото на миналия век. Ехото от тези движения все още не е заглъхнало. В някои случаи облечените в думи представи влизат надълбоко в ежедневния език и по този начин стават неделима част от модерния светоглед.
Обаче фактът е, че ние никога не сме били толкова силни, че да можем да „изградим“ света, или да го „променим“ завинаги. Ние сме само временни жители тук – не сме собственици на света в модерното значение на думата.
Американският интелектуалец С. Хауервас проникновено отбеляза, че винаги когато християнските владетели са решавали да поемат кормилото на света и да пренапишат историята, тяхното обединение е било обединение за извършване на насилие. Затова той нарича насилието „идолопоклонничество“, опит да не се подчиниш на Божиите заповеди, а да заемеш мястото на Господа.
Може би най-трагичният пример за този хюбрис е Версайският договор и съпътстващите го последствия. След трагедията на Великата война (Първата световна война), Силите от Антантата поставят себе си за арбитъри на формата, която светът трябва да приеме. Те начертават граници, създават държави и проектират модерния свят. Резултатът е най-кървавият век на войни в историята на света. Всичко от Втората световна война до продължаващото кръвопролитие в Близкия изток, в действителност почти всяка гражданска война, на която е бил свидетел светът от тогава, е следствие от плановете и решенията на онзи съдбовен „мир”.
Най-непосредственото последствие е пагубното справяне с Балканите, създаването на модерна Турция с депортирането на половината ѝ население (християнската половина) и Арменския геноцид. По целия свят колониалните сили „измислят наново“ света без оглед на география, раса или религия. Това, казват, е модерният свят. Ако историята може да отсъди, тогава ние трябва да заявим, че модерността е провал.
Но митът на прогреса е дълбоко залегнал в нашето общество. Ние не се грижим за бедните – ние водим „война срещу бедността“, която доведе до институционализация на бедността. Много масови правителствени програми в името на по-добрия свят имаха дълбоко порочни последствия и дори по-лоши неочаквани резултати. Тези провали често се посрещат днес не с покаяние, поради фундаменталната грешка в тях, но просто с призиви за повече пари и повече планиране. Бюрокрацията на по-добрия свят се превърна в най-големия потребител на световни ресурси. Прогресът започна да става непосилно скъп.
Нищо от горепосоченото не променя Божиите заповеди. Да споделим това, което имаме, с ближния, е в самия център на християнското благовестие. Всичкото добро, което едно общество предоставя – здраве, образование и т.н. е действително нужно и може да го наречем богодарувано задължение. Но съществува тънка и съществена разлика между това задължение и идеята за прогреса и пренаписването на историята.
Като цяло технологията е велико благодеяние към човечеството. Тя увеличи производството до нива, които създадоха невъобразимо богатство. Обаче също така е ясно, че не сме се приближили до решаването на проблема с разпределението на богатството, не и повече от нивото от преди две хиляди години. Справедливостта в човешкото сърце не подлежи на еволюция и напредък.
Съществуват известни самозаблуждения, използвани от мнозина, за изплитането на този мит за прогреса. Не малко от тези целенасочени заблуди служат за конкретните нужди на различните групи хора, които ги използват. Тези, които притежават най-големите и най-гръмки медии също имат своите най-гръмки версии на тези обществени заблуди. И техният, наситен с идеите на прогреса, разказ за модерността е направен така, че да изглежда очевиден и неоспорим.
Обаче нито е обещан, нито изобщо нещо е споменато за прогреса в Светото Писание. Идеята за прогреса е еретическа по произход. Защото тя представлява изкривяване на Християнската надежда по отношение на Второто Христово пришествие. От въпросната еретическа представа е изваян един политически и икономически разказ и постулат за това как стоят или как трябва да стоят нещата. Това е секуларизация на Царството Божие.
Наскоро написах в интернет търсачката фразата „да построим Царството Божие” и бях поразен колко често срещана е тя. Дори в уж християнски страници с добро реноме тази идея заема своето стабилно място. Един сайт обясняваше, че нашите настоящи усилия за добро по някакъв начин ще се приемат и влеят в Царството Божие и по този начин ще се увековечат. Това е интересно твърдение, но няма своето основание в Св. Писание, нито пък има нещо общо с Християнската традиция. То е просто една ерес. Ние не изграждаме Царството Божие. Ние не добавяме към него, нито пък можем да го отслабим. То е дело Божие.
Царството Божие не се построява, защото то си е напълно завършено. Богословски погледнато е безсмислено да говорим за него без да взимаме за даденост завършеността му. Думите „Да дойде Твоето Царство“ /Мат. 6:10/ всъщност представляват молитва да дойде Краят на Всичко. Защото Краят, който ще бъде, вече е. И този Край вече започва да се разкрива в света ни. Но където той се разкрива, той в действителност присъства. Той не е разкрит и неготов, нито пък е нещо, което е в процес на изграждане. Това е тайнствената му същност. Онези, които нямат разбиране за светотайнственото, мистическо естество на християнската вяра, могат лесно да стигнат до погрешно разбиране на тези неща и да ги сведат до просто един човешки план.
Ние знаем, че макар Христос да отлага своето Второ пришествие, то предстои, и с него – краят на сегашния световен ред, краят на света. Страната, в която живеем, ще бъде унищожена, и ние знаем това, защото същата съдба сполетя нейните предшественици. Съдбата на земните царства е такава: да идват и да си отиват. А което ние успеем да постигнем в живота си, също ще отмине. Създадените митове и нашите вътрешни обяснения за заобикалящото ни настояще ще бъдат забравени, както забравяме миналото. Всички ще видят, че Проектът Модерност се провали („падна Вавилон – великата блудница“, Откр. 18:2).
„С вяра се пресели [Авраам] в обетованата земя, като в чужда, и се настани под шатри с Исаака и Иакова, сънаследници на същото обещание; защото той очакваше оня град, който има основи и чийто художник и строител е Бог.“ (Евр. 11:9-10)
Добре ще направим, ако продължим работата, в която сме поставени, като същевременно останем в очакване, спазвайки заповедите Божи, отричайки арогантността на модерността.
Превод: Йоан Василев, магистрант в Богословски факултет на СУ „Св. Климент Охридски“
