Богословието е плод на Евхаристията
Спасението е нашето влизане в съборното евхаристийно тяло на Църквата, чиято евхаристийната трапеза се изпълва от милостите и благодеянията на Бога и където е Христос, Който винаги очаква всички. Една от нашите големи слабости е това да предопределяме и ограничаваме спасението, а следователно и Евхаристията, до добрите, благочестивите и чистите по вяра и нравственост, тези „специалисти“ на толкова хладната и бездушна неделя.
Неделята, за която си заслужава да говорим, не е някакво времево правило или свещено ограничение за божествената Евхаристия. Тя не принадлежи към историческото време, а обхваща истинското ни удивление пред всички Божии дела със средоточие – нашето спасение, което е било извършено във времето, но и отвъд него. Евхаристийното принизяване на неделята – от Господен ден, свят и избран, като ден на творческата, вечна красота на истината на Неговата любов – до неблагообразието и досадата на всекидневието, представлява съществено изопачаване на литургичното есхатологично време. Така според нагласата на съвременния човек неделята е един скучен и безцелен ден от седмицата, подчинен на ритъма на материалния живот на нашите потребителски общества.
Какво значение има днес сакралността на нещата, когато те са лишавани от Божията святост, която украсява целия живот? За съжаление, целта е неделята да остане някаква социална установеност и неприкосновен почивен ден, който вече не ни свързва литургически и евхаристийно с Божиите дела, с живота и Възкресението, с начатъците на бъдещия век. Неделята означава да победим всяко бездействие в нашата самодостатъчност и да съсредоточим цялото внимание на ума и сърцето си във всичко, което Бог извършва във време на откриването на Неговата благодат в Христос, за да се вглъбим в тайната на спасението, участвайки в евхаристийната Вечеря, предобраз на Вечерята в Царството.
Боже мой, с колко безполезни за нас неща сме обременили Твоята неделя, превръщайки я от ден за празнуване и радост, в удобен случай за мързелуване и забавление на безразличните граждани! С какъв показен формализъм и фатализъм покриваме уникалността на красотата на неделята, която желае да облече всички дни от седмицата и живота, издигайки ги до непрекъсната Неделя и Евхаристия! Боже мой, каква неделя е тази, Твоят ден, който става и наш ден, когато се превръща в ден, чужд на времето и на годините, на владичеството на любовта и светостта Ти, в който не правим нищо най-вече поради високомерие или се страхуваме да извършваме Твоите дела за нашите братя, с което ще придадем истински смисъл на времето и ритъма на нашия живот…
Изумително е как непрестанно се обновява съществената връзка на неделята с Литургията като реално общение на вярващите с техния Господ, което не се изчерпва само в неделя или в определени недели. Затова не отиваме на „неделната“ Литургия, за да съдим другите, бидейки смутени и любопитни, а ние да бъдем съдени и да усилим нашето покаяние, когато ние, а не другите, сме грешни, неблагочестиви и само това наше усещане ни смирява и биваме приети пред Бога и ближния. С други думи, не ходим на Литургия защото сме свети – святост, която привидно сме си осигурили с някакви подвизи и добродетели – а за да станем свети, заедно с всички светци – в приятелството с нашия Господ, в любещото общение с Христос, Който ни нарича Негови приятели, а не роби (срвн. Йоан 15:15). Ходим на Литургия, за да постигнем – с чувството за нашата нищета пред Господа и нашите братя – нашето преобразяване чрез предаването ни на великата Божия милост, преобразяване на нашето битие и осъзнаване на нашето предназначение. Защото предназначението на човека е евхаристийно-доксологично: „…като благодарите винаги за всичко“ (срвн. Ефес. 5:20) „Прославете Бога в телата си и в душите си, които са Божии“ (1 Кор. 6:20). Именно тук намира основа вярата, че всеки християнин е богослов и животът му е непрекъснато славословие към Бога. Богословието е преди всичко плод на Евхаристията. Ако истински „богословстваме от сърцето на Църквата“1, тогава сърцето на Църквата не е нищо друго, освен Евхаристията.
* * *
Предназначението на човека, което остава неизменно в живота на християнина, е свързано с приемането на Евхаристията, която се дава не като награда за делата ни, а посредством истинската ни борба с Бога в нашето сърце. Нашето събиране за благодарение към Бога не се съпровожда от идеята за самодостатъчност и самодоволство; то не е форма на прекъсване или изоставяне на духовната ни борба и подвизи, атмосфера на някакъв псевдорай или псевдодуховност с цел пълно уединение и медитация. Евхаристията е време за обновяване и очакване, и то има връзка не с онова, което сме извършили, а с това, което Бог непрестанно извършва за нас. Времето за духовната борба вече е дошло и приемането на нашето участие в Тайнството на Евхаристията потвърждава благополучния резултат. На предлаганата Божия любов ние сме призвани да отговорим с щедростта на сърцето, защото само в неговите полета се случват всички чудеса. Вече се убедихме, че в аскетически опит най-голямата война е войната в сърцето; че сърцето е по-голямо от човека и по-малко от Бога.
„Крайната участ на човека не се решава на бойните полета, нито в блуждаещите размишления на остроумни хора. Тя се решава в човешките сърца. Дали те ще останат затворени дори когато Небесният Отец хлопа на вратата? Или човек ще успее да ги отключи (ключът на ада е отвътре), отговаряйки по този начин на призива на Божията любов?“2. Бог е Този, Който извършва спасението на човека, но човекът е този, който взема решението за спасението си в Бога, в пълното смирение, покаяние, чистота и любов на сърцето си. „Ако имаш сърце, можеш да се спасиш“3. „Ако се помоля на Бога да угодя на всички хора, ще се намеря пред вратата на всеки един от тях, каещ се; но по-скоро да се моля моето сърце да бъде чисто за всички“4.
Не е странно, че най-големите и неочаквани изкушения ни измъчват в часа на Евхаристията и причастяването, именно тогава, когато отново очакваме снизхождането и явяването на небето на земята. Дяволът е бог на грозотата и на безнадеждността, и неговите изкушения са толкова силни, че по време на светата Литургия карат мнозина от нас да загубим мира на сърцето си – „с мир на Господа да се помолим“ – да побързаме да напуснем събранието и да отхвърлим предложените дарове – Тялото и Кръвта Христови. Нека не забравяме, че Божествената Евхаристия е царствена арена, на която светотайнствената благодат напоява целия духовен живот и го укрепва в победоносния изход от духовната борба със средоточие нашата борба срещу демоничните сили.
Всяка Литургия е празнуване на Възкресението като тържество на живота над смъртта (над това противоестествено и безобразно явление), която дяволът въвел в света чрез греха. Самата Църква е дар на живот за целия човек, притежавайки съзнанието, че истинският живот е този, който побеждава смъртта. Верните знаят, че, въпреки властта си върху смъртта, дяволът воюва с тях, но бива победен не когато те просто вървят към Бога, а най-вече когато се причастяват с Бога и са в Бога. Следователно, вярваме, че явяването на Христовата святост в изповеданието на единството на нашата вяра в Литургията и с Литургията лишава сатаната от неговата власт над света и в същото време възстановява всичко в Божията свобода.
* * *
Основното литургично действие на верните е това, което е било наречено „събрание на едно и също място“, което изразява съществения смисъл на участието в светата Литургия. Верните разкриват себе си в литургичното събрание, където всеки е призван да отхвърли маската, за да открие лицето си в срещата лице в лице с Бога, Който разкрива Своето лице. Тук те ще станат причастни на силите и плодовете на дара, на радостта от единството на вярата, на свободата от собствения си Аз и своите ограничени потребности, бидейки свободни за кръстната и любеща „съвместна свобода“. „Дето са двама или трима събрани в Мое име, там съм Аз посред тях“ (Мат. 18:20). Където е Христос, там наистина са всички и всичко, и където се събират всички и всичко, там е Христос. Това е цялата Църква, където се извършва Евхаристията – Тайнството на единството и съборността. Обезнадеждаващо е, че това литургично събрание обикновено остава незавършено, т.е. става въпрос за механично повтаряния обичай да ходим на църква и да се събираме в храма, както и за благочестива изява, а не за неудържимия копнеж за участие в божественото последование, в което даровете на единството и съборността получават своето най-истинско значение.
Събранието е литургично действие, което строго служи на литургичната цел: извършването на божествената Евхаристия и приемането на свето Причастие, свидетелство и доказателство за единството на верните помежду им и с техния Господ. Следователно, всяко опростено естетическо разбиране и претенция за събранието на верните (красив храм, красива литургия, красива проповед, красиви одежди, красиво пеене, добра акустика и т.н., красив интериор, хубаво осветление и какви ли не други красиви елементи на театралната привидност) са много далеч от есхатологичната красота на евхаристийното Тайнство, която се преживява в любовта ни към другите и към Господа на всички. В светата Литургия чрез божественото Причастие ставаме не просто и невидимо братя и ближни, а единодушни и с едно сърце, живеем на това място, храним се с този живот, бидейки причастници на неописуемата и неотменима красота и веселие като дарове и отговори на ненаситния глад на вярата в любовта. И най-важното, ставаме богоносни мъже и жени, христоносци и духоносци, с една дума Христови сътелесници и съкръвници в Светия Дух5.
Църквата не е някаква религиозна организация, ръководена от определени метафизични принципи. Тя е богочовешки организъм, историко-есхатологично тяло, това, което ставаме във и със божественото Причастие, именно Църква. Църквата е най-очевидната реалност, която истински се съгражда в историята – а не формално или символично – в единството ни с едното, съборно, мистично и светотайнствено тяло на Христос. „Тогава се изпълва Главата, тогава Тялото става съвършено, когато всички заедно сме събрани и прилепени“6. Евхаристията не е постигането на някакво статично единство на Църквата, а преди всичко опит от пътуването на съставящите това единство, живи и починали, към заключителното преобразяване и обожение на всички. Събранието на верните на Евхаристия не спира на едно място, а продължава да пътува, защото всичко в Църквата са пътища. Как по друг начин Църквата да бъде преживяна в Евхаристията, освен като будно очакване на идващия Господ, като завръщането на Божия народ от изгнанието в Царството?!
* * *
Един от най-обсъжданите въпроси – с по-скоро частни мнения, които взаимно се отхвърлят – който оказва влияние върху истинския смисъл на Евхаристията като съвършено и завършително Тайнство, е честото и редовно пристъпване на събранието на вярващите към божественото Причастие. Причастяването е първото и основно действие, което формира реалните отношения на християнина по отношение на божествената Евхаристия.
Евхаристията на Бога не е някакво естетическо или символично представление на някакво свещено място, а е непрекъснато продължение и съпричастност в събитията на спасението на света в Христос между Първото и Второто пришествие. Тя е „владичествено гостоприемство и безсмъртна трапеза“, където самият Владика – Домакин, принасян и раздаван, я предлага на всички онези, които в изповядването на общата съборна вяра обичат Неговото явяване и вече живеят във века на Царството. Божественото Причастие никога не е било някакво емоционално усещане на човека, а екзистенциално желание на кръстения, който не може да намери опора и да развие своята християнска персоналност, без тя да се храни и да се обожава от безсмъртния живот на Евхаристията. И най-малкото отделяне или разтърсване на вярващия във вярата или на камъка на вярата, който е Христос, присъстващ в Евхаристията, предизвиква и води до криза и осъждане във връзката и съответно за връзката му с Църквата.
Не е случайно, нито странно, че едно от първите неща, които Преданието споменава, е строгото отношение към всички онези, чиято връзка с евхаристийното общение – общението с живия Христос, е вяло, безразлично или отрицателно. Както се споменава, неоправданото въздържане на вярващия от божественото Причастие, макар за някакъв кратък период, е водило до отлъчването му от християнската общност. Защото християнският или църковният живот – живот, който се дарува изцяло от Живота, т.е. от Христос – не може да бъде разбран без непрестанното желание за общение, без неговото непрекъснато повторно кръщаване в чашата на Живота; в Тайнството на Тялото и Кръвта Христови.
Христос не е някакъв властнически външен принцип, който ни насочва и обединява. Той е църковното Тяло, в което живеем и общуваме, въплътен дом на Отца, Който очаква всички нас – обитателите на древния рай – за да ни въведе вместо в рая, в Своето тяло, което е по-горе от всеки рай. Несъмнено има волни и неволни случаи и обстоятелства, които са критични за вярата и по-скоро разтърсват нашата любов към Христос и Църквата Му. Нормално е те да създават затруднения или да поставят препятствия пред вярващите за приемането на Христовите тайни, но това са неща, които трябва да се оценяват от съборната вяра и от единното предание на Църквата.
Във всеки случай бихме искали да отбележим, че проблемът или проблемите, които се пораждат във връзка с приемането на Тялото и Кръвта Христови, имат дълбок и горчив корен: подчиняването и подмяната на нашето любещо общение с Господа (въпрос на живот и смърт) с произволни страхове и пиетистични тълкувания; именно тогава, когато общението с Христос в божествената Евхаристия се свежда и се интерпретира като чисто морален въпрос и всъщност не се разглежда като дар на Христос за усъвършенстване на вярата, която израства между свещения страх и безкористната любов. Това представлява очевидно подценяване на Тайнството, защото в този случай то непременно предполага нашата нравствена лоялност спрямо неуязвимото, макар и наранено достойнство на Бога, отъждествявано с Неговия кеносис и смърт. Тази позиция се формира под влиянието на идеята за пълната недостъпност на Бога от страна на човека; главно от моралните разбирания на религията за добро и зло, за чисто и нечисто.
Преди всичко тези разбирания определят мярката и критерия за участието или неучастието на вярващите в светото Причастие; и това е мярката и критерият за нашето самооправдание, а не за нашето самопредаване в ръцете на Бога. Има хора, оправдани от своите изповедници, които им позволяват да се причастяват, тъй като са принудили себе си и са си наложили непрекъснато да спазват заповедите на закона или изискванията на древната религия, без дори най-малко да ги разтърсва съчувствието към другия, избягването на неговото осъждане, без дори за миг да могат да възлюбят другите без да правят разлика. Хора, които нямат следа от мъдростта на сърцето, подобна на невинността на детето и неговото съкрушение и смирение – в завладяването им от обич и от толкова силна любов, която преминава през нашите братя към висините на снизхождането и бездната на разпъването на Бога заради човеците.
Мярката и критерият за нашето участие в светото Причастие произтичат не от човешките добродетели или от нашите достойни за награда дела, а от непобедимата и неразрушимата сила на Христовия Кръст – Тайната на любовта в съвършената свобода. Върху Кръста е Бог, Който се покайва заради непокаялия се човек… Затова и покаянието на съразпнатия с Христос разбойник е станало всеобхватен път за всички онези, които копнеят за своето спасително единство с Господа. „Свят е човекът, който изповядва , че е грешен“7.
Християнският живот, в степента на любовта към Христос, се оценява между покаянието и неразкаяността, между приятелството и предателството – нещо, непознато за правилата на формалната нравственост.
Само Църквата вмества и опрощава всички, състрадава в скръбта и в преодоляването на трагедията на падналия човек, когато само тя знае и може да укрепи неговата надежда. Църквата е самото покаяние на човека във вечното му завръщане към Бога. Тя е вратата на покаянието като врата на милостта за тези, които се стремят към нея. Като кораб, с който „плаваме в морето на този свят към Бога, имайки за кормчия божествения страх и за пристанище – любовта“8.
И така, какво може да бъде най-неизменното и сигурно нещо, за да можем да приемем принасящия се Господ, освен страха на душата, любовта, неопетнеността и чистотата на сърцето?! Освен нелицемерното и изпълнено със сълзи признание, че „всички сме зли, но не е възможно Бог да не е с нас, след като Той е по-близо до тези, които викат към Него, отколкото е самото им сърце. Ще дойде близо до нас (бихме добавили – в нас), „макар че сме зли, след като Той Самият е Добър“9.
Бележки
1. π. Γ. Φλωρόφσκυ, όπ. Παρ. Σελ. 165.
2. Ιδίου, Θέματα Ορθοδόξου Θεολογίς, σελ. 122.
3. Αββάς Παμβώ, Γεροντικόν, σελ. 102.
4.Αββάς Σάρρας, Γεροντικόν, σσ. 119-129.
5. Деян. 2:42, 43; Κύριλλος Ιεροσολύμων, έν Sources Chretiennes, No 126, σελ. 136.
6. Ιωάννης Χρυσόστομος, P. G., 62, 29.
7. Π. Ευδοκίμωφ, Η πάλη μέ τόν Θεό, Θεσσ. 1970, σελ. 197.
8. Οπ. Παρ., σσ. 281, 293.
9. Ν. Καβάσιλας, Βλ. Β. Τατάκη, Περοδικό „Δευκαλίων“, τ. 14, σελ. 193.
Текстът е от книгата на протопр. Михаил Кардамакис „Опит за евхаристийна антропология“
Превод: Константин Константинов
