За пастирите в Църквата

„Аз съм добрият пастир: добрият пастир полага душата си за овците; а наемникът, който не е пастир, комуто овците не са негови, вижда вълка, че иде, оставя овците и бяга; а вълкът разграбя и разпръсва овците. Наемникът пък бяга, защото е наемник, и не го е грижа за овците” (Иоан. 10:11-13).

По-добре и по-ясно едва ли биха могли да бъдат описани двата вида пастири в Църквата. Спасителят, посочвайки Себе Си като първият и най-добър Пастир на Църквата, показва и най-характерната черта на това благодатно служение – саможертвата за овците, за вярващите в Него. Наемникът никога не би се пожертвал за тях, те не са негови и той не е техен. Той ги пасе само за да ги ползва като средство за лично облагодетелстване.

В Църквата Христова винаги е имало добри пастири и наемници. Църковното самосъзнание е оставило дълбок спомен за жертвения подвиг на св. апостоли и на десетки техни приемници, завършили мъченически своя живот. Такива са били св. Игнатий Антиохийски, св. Поликарп Смирненски, св. Климент Римски и др. Величието на архипастирското служение е било изявено във всеотдайното служение на такива светители като св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, св. Йоан Златоуст, св. Николай Мирликийски, св. Амвросий Медиолански, св. Киприан Картагенски, св. Григорий Двоеслов и др. Обвинен несправедливо и тръгвайки на заточение в далечни страни, където и умира, св. Йоан Златоуст казва паметните слова: „Аз не се боя от бедността, не желая богатство, не се страхувам от смъртта… Аз притежавам Иисусовото слово. То е моят жезъл, моята опора, моето спокойно пристанище.” Какво духовно величие! Прав е полският писател Йозеф Тишнер, когато пише: „Ако в един духовник няма нищо героично, то сигурно има нещо подозрително.” Истинският пастир в Църквата не може да живее без саможертва. Не може да не подражава на Христос и да Го следва не само на трапезите, но и до Голгота. Добрият пастир не винаги е физически мъченик, но във всички случаи е духовен мъченик подобно на св. апостол Павел, който изповядва своите духовни болки пред галатяни: „Чеда мои, за които съм пак в родилни болки, докле се изобрази във вас Христос” (Гал. 4:19). На коринтяни той напомня: „Ако имате и десетки хиляди наставници в Христа, много бащи нямате, понеже аз ви родих в Иисуса Христа чрез Евангелието” (1 Кор. 4:15). Такива са истинските пастири на Църквата. Те не търсят своето, не чакат материални облаги, а с вяра и любов раждат духовно в Христа нови граждани за Царството Небесно.

В Христовата Църква винаги е имало и наемници. Още св. апостол Павел предупреждава презвитерите от Ефес, че скоро между тях ще се втурнат „люти вълци, които няма да щадят стадото” (Деян. 20:29). Св. Йоан Богослов с болка споделя, че тези лъжепастири са излезли от църковните среди, но всъщност са предтечи на Антихриста (1 Йоан. 2:19, 21). В златния за Църквата ІV век, св. Григорий Богослов горчиво констатира, че има кандидати за епископи, които не са достойни дори да носят името човек. Наемници на Христовата нива има и днес. Това е неизбежно. Винаги ще се срещат пастири, които поради духовна ограниченост, користолюбие, славолюбие или желание за охолен живот ще гледат на благочестието като възможност за печалба (1 Тим. 6:5). Голямото нещастие за Църквата обаче идва тогава, когато лъжепастирите станат огромно болшинство спрямо истинските пастири. Не е трудно да се различат наемниците от добрите пастири. Наемниците просто не ги е грижа за овците, не боледуват с проблемите на вярващите, не страдат заедно с техните нещастия, не осъзнават огромната отговорност, която Христос възлага върху тях за всяка конкретна душа. Наемниците са най-голямото нещастие за Църквата. Именно поради тяхното безотговорно поведение Църквата не може да се развива духовно и да изпълнява важната мисия, която Христос й определя в света.

Българската православна църква боледува именно от наемниците-лъжепастири. Отдавна възрожденският дух сред православното духовенство е подменен с прагматизма и користолюбието на огромен брой наемници. Причините за това опасно явление са различни.

Първата причина, може би най-важната, е, че към средата на 60-те год. на ХХ век под натиска на тоталитарната власт беше променен курсът на Българската православна църква (БПЦ). Допуска се вмешателство в нейните вътрешни дела, традиции и ценности. Всеотдайните Христови служители бяха поставени в изолация или санкционирани от атеистичната власт чрез скалъпени съдебни процеси. Появиха се „прогресивни” за онази власт епископи и свещеници, които съзнателно започнаха да разрушават вътрешния живот на Църквата. Връзката с вярващите беше сведена само до богослужебна дейност в храма.

Втората причина е отнемането от страна на държавата правото на Църквата да води религиозно обучение в училищата. Подрастващите поколения научаваха истините за Бога от своите баби, което естествено рязко снижи качеството на духовната просвета. Висшият клир на БПЦ не можа да организира вътре в Църквата качествено религиозно образование поне на най-ревностните християни. Едва ли Апостолската Църква е искала от римските императори да им разрешат да проповядват истините на вярата сред християните. Това е свещено право и дълг на всеки епископ и свещеник.

Третата причина е рязкото понижаване на качеството на обучение и възпитание на църковните кадри. Св. Синод на БПЦ допусна пряка намеса на идеологическите функционери на тоталитарната власт в дейността на Софийската духовна семинария и Софийската духовна академия. В духовните училища започнаха да влизат кандидати със сравнително ниска интелектуалност и занемарен духовен живот. Образованието и възпитанието им беше възложено на лица, които нямаха желание и възможности да подготвят истински ревностни защитници на православната вяра. Ако все пак в духовните училища влизаха будни и талантливи младежи, те бяха или изолирани, или изключвани. Чудно ли е, че след такъв безпощаден атеистичен филтър кадрите на Църквата в преобладаващата си част са така отчайващо далеч от евангелските критерии за всеотдайно служение. Може без преувеличение да се каже, че цялата трагедия на родната ни Църква се дължи на комплексното въздействие на посочените фактори. Малцината ревностни свещеници, които днес срещаме, са едно щастливо изключение от всеобщата посредственост и безотговорност на наемниците-пастири. Инерцията от онова пагубно време продължава. Висшият клир на БПЦ мисли все така приоритетно за своите лични облаги и не прави почти нищо за съживяване на духовния живот в Църквата. Излязоха вече стотици дипломирани богослови. Вместо да се възползват от този духовен потенциал, който може да издигне нивото на религиозната просвета вътре в Църквата, митрополитите се оплакват, че държавата не въвежда религиозно обучение в училищата. Нима другите религиозни деноминации търсят такива извинения? Нима Църквата трябва да се надява държавата да реши нейните исконни задължения относно религиозната просвета на вярващите? Колкото и да са сериозни финансовите проблеми на Църквата, висшият клир на БПЦ трябва да намери начини да интегрира вътре в нея младите богословски кадри, ако иска да започне духовно съживление и разцвет на православната ни Църква. Свещениците сами не могат да се справят с този труден проблем. Нещо повече, те са оставени от своите духовни началници сами да се „спасяват” в борбата за насъщния хляб. Малцина от тях могат да намерят сили и мотиви да мислят за безкористно служение на Църквата и по-точно за религиозна просвета. Това важно дело е незаплатено и следователно не стимулира свещениците за осъществяването му. Трябва наистина да си Христов пастир, за да страдаш от духовното невежество на енориашите си и да работиш за неговото преодоляване. За наемниците това изобщо не е проблем. Требичарството е техен основен стереотип на поведение.

Какъв е изходът? Откъде трябва да започне обновлението на Българската православна църква? Единствената надежда е Бог да изпрати нови, всеотдайни служители на Църквата. В стари мехове ново вино не трябва да се налива. И най-добрият диригент не може да направи добър оркестър от музикални инвалиди. Не е задължително добрият музикант да бъде непременно като Моцарт или Паганини, но трябва да обича музиката и да има верен слух. Днешните наемници в Църквата нито обичат духовния живот, нито имат верен усет за него. Младите богослови са тези, които могат да положат ново и добро начало. Дано и те не са вече заразени от посредствеността и користолюбието на наемниците-пастири. И както беше по времето на св. пр. Илия – при най-безнадеждната за пророка действителност Бог е запазил седем хиляди верни мъже за духовното обновление на Израил (3 Царств. 19:18), така и днес сигурно има в България един малък остатък от ревностни православни християни, които искат и могат да обновят БПЦ. Нека молим Бога от все сърце да изведе тези верни Негови люде от неизвестността и да ги постави на Своята нива. Вече е време за това, време е Господ да действува (Пс. 118:126)! Изобщо не бива да се съмняваме, че Бог, заради молитвите на всички български светии, ще извърши решително духовно обновление на родната ни Църква. Това Той обещава чрез устата на св. пр. Йезекиил: „Жив съм Аз! казва Господ Бог; задето Моите овци бяха оставени да бъдат разграбвани и, нямайки пастир, станаха плячка на всички полски зверове, и задето Моите пастири не търсиха овците Ми… ето, Аз съм против пастирите, и ще изисквам овците Си от ръцете им и не ще им дам вече да пасат овците… Моите овци Аз ще паса и ще ги отморявам, казва Господ Бог” (Йезек. 34:8, 10, 15).

Така обещава Добрият Пастир. Обещанията Си Той винаги изпълнява. А за да станат те една близка реалност, трябва и ние да направим своите духовни усилия и жертви. Болката ни за родната Църква може да се смята за искрена и сериозна, ако всеки от нас не само се моли, но и жертва себе си за изпълнението на тази свята цел. В противен случай наемниците в Църквата ще бъдат отстранени от Бога в друго време и чрез други хора. Ние обаче няма да бъдем свидетели на това велико обновление. Ще си останем само със своите лицемерни въздишки и критики на боледуващата ни Църква.

22.07.1999 г.
гр. Варна