Невъзможността на индивидуализма
Църквата като общност„Кинония” е гръцка дума, преведена в английския Нов Завет като общение, сдружение, братство, споделяне, общ, принос и съработничество. Но нито една от тези думи не предава пълноценния смисъл, влаган от ранните християни в думата кинония – това, което те са имали един спрямо друг и спрямо Христос.
Кинонията изразявала връзка от дълбок и интимен характер – толкова дълбока, че се превърнала в предпочитан термин за брачния съюз – най-интимното на човешките същества.1 Значенията на тази дума по отношение на връзката ни с Христос и с нашите братя е особено дълбока.
“Кинония предполага близък съюз, който почти съвпада с идентичността. Оттук и важността на употребата на думата при означаването на съюза между вярващия и Сина Божи, Иисус Христос, нашия Господ (1 Кор. 1:9) и със Светия Дух (2 Кор. 13:14 и Фил. 2:1). За св. Йоан наистина тази дума е основен определящ термин за християнството. Кинонията е просто друга дума за онова братство или братска любов (филаделфия), която определя границите между мрака и светлината (1 Иоан. 2:9) и затова е основна характеристика на всеки, който се нарича християнин.”2
Да бъдеш брат с останалите християни за древните е означавало много повече, отколкото за съвременните християни (онези, които пият кафе и ядат понички в „социалната зала” след неделната служба). Истинското братство разкрива „онази връзка която съединява християните един с друг, с Христос и с Бога”.3 Братството е всеобемащо, дълбоко, лично и интимно. „Смисълът на думите „братство” и „общение” в Новия Завет се отнасят към споделянето на един общ живот вътре в Тялото Христово на всички нива на съществуването и опита – духовно, социално, интелектуално, икономическо. Нито една област на живота не може да бъде изключена.”4
Църквата не е просто общество – тя е братство в Бога и с Бога. Всяко описание на Църквата е просто друг начин да се предаде дълбочината на това братство – Тяло Христово, Еклисия, Храм на Духа, Ковчег на Завета, Евхаристия, католичност, братство, живот в Бога и т.н. Затова казваме, че спасението принадлежи на Църквата.
“От самото си начало християнството съществува като съвместна реалност, като общност. Да бъдеш християнин означавало просто да принадлежиш към една общност. Никой не е можел да бъде християнин сам по себе си, като отделен индивид, а само заедно с „братята” в „заедност” с тях. Християнството означава „общ живот”, живот в общуване.”5
Индивидуализмът: враг на Църквата
В речника четем следното определение за индивидуализъм: „да живееш живота си по собствен начин, без оглед на останалите”.6 Горното описание на Църквата очевидно не оставя никакво място за такова отношение. Църквата като общност винаги ще се противопоставя на индивидуализма. Природата на Църквата е любовта, а където има любов, има и единство, братство, взаимозависимост – не самоналожена изолация и безразличие към останалите.
Днешната индивидуалистична култура е изкривила нашето мислене за Църквата и пряко се е противопоставила на най-голямата Божия заповед: „обичайте се един друг като себе си” (Марк 12:23). Много християни показват индивидуализъм в своята вяра, представяйки го за някакъв вид ученичество, докато всъщност той отслабва тях самите, както и връзките на истинското братство вътре в Църквата. Такива хора са независими, „духовни” личности, които обикновено акцентират на частната молитва и благочестие, на богословското знание и на различни видове „свидетелства” и „служения” за сметка на връзките на любовта, споделянето и междуличностното посвещаване. Несъзнателно тези хора са се предали на разрушителен индивидуалистичен дух, който наранява общуването им с Бога и светиите, като ги отдалечава от центъра на живота.
Произход на индивидуалистичната „духовност”
Индивидуалистичното благочестие има корени в периода преди Реформацията, но се разгръща особено силно от философиите на Реформацията, американското „съживленчество” и диспенсионализъм. Нека разгледаме всички тези възгледи поотделно и да видим как са повлияли на днешната християнска мисъл. За да се противопоставят на институционалното разбиране на Рим за Църквата (т.е., ако не си част от структурата, оглавена от Христовия наместник, папата, не си християнин), мнозина през 15-ти век гравитират около номиналистичното мислене. Субективния индивидуализъм на номинализма защитавал един „индивидуализиращ” възглед за Църквата, който не просто отхвърлял фалшивия институционализъм на Рим, но подкопавал истинската общностна природа на Църквата. В резултат на този възглед реформаторите и техните последователи пренебрегнали вътрешно присъщата взаимосвързаност на членовете на Църквата и го заменили с разбиране, според което Църквата е „просто сборът от отделните вярващи”.7 И Лутер, и Калвин развиват своите учения за спасението от тази индивидуалистична предпоставка.
Вместо да видят личното единение с Христа като неотделимо от Църквата (богочовешката общност, където Той обитава в завет със Своите Си), реформаторите започнали да настояват, че единението с Христос и членството в институционалната Църква могат да бъдат отделени.8 „Видимата” Църква се превърнала в Църква само в институционален смисъл. Можело да бъдеш неин член на земята, но не и на небето. Именно този дихотомичен и индивидуалистичен акцент и днес кара много протестанти да пренебрегват присъщата общностна природа и на Църквата, и на спасението. Спасението е общностно, защото представлява единение с Христос (Рим. 6:1-5), а Той присъства в Тялото Си, в Църквата.
В Америка индивудуализацията на християнството се задълбочила, когато учението за sola Scriptura било впрегнато, за да оправдае една още по-индивидуалистична духовност. Д-р Джордж Марсдън, в своята книга „Фундаментализмът и американската култура” отбелязва, че американското индивидуалистично разбиране за Църквата може да бъде пряко проследено до фундаменталисткия подход към Писанието.
„Само Библията трябва да бъде нашият водач.” Библиоцентризмът е тясно свързан с религиозния индивидуализъм – индивидът застава сам пред Бога; неговите избори са най-важни. Църквата, мислена като взаимоподдържаща се общност, се състои от свободни индивиди.9
В този възглед Библията се превръща в „земната същност на Църквата” и спорът навлиза в това русло: „Кой има нужда от други хора да го ръководят и учат, след като имаме Библията да ни води и учи?” Кой има нужда от хора, след като имаме наръчник? Така „всеки става отделна църква и собственото му освещаване е единствената форма на святост, която църквата познава”.10
Индивидуализмът е особено застъпен в американското „съживително” движение, най-ярко проявено от Дуайт Л. Мууди (1837-1899 г.). Този изтъкнат проповедник непрекъснато подчертавал „религиозния” индивидуализъм в своите масови евангелизаторски походи. Мууди, наследил единствено институционалното разбиране за Църквата, виждал спасението единствено като частно дело. Ясно било, че човешка организация не може да спасява. За жалост, без да е имал опит, нито разбиране за Църквата като за богочовешка общност, Мууди не можел да разбере как някой бива изкупен в Тялото Христово. Разбираемо е защо той не призовавал своите ученици да видят своето посвещение на Христа и като посвещение на своите братя в еклисията. Новообърнатите научавали, че най-главната им задача е „да спечелят загубените” и да запазят собствената си святост.
Диспенсионалистичният възглед за Библията допълнително развива религиозния индивидуализъм. Като противопоставят новозаветния период на Стария завет, диспенсиализмът учи, че докато преди Бог е водил народа чрез Закона, сега Той води индивиди чрез лично приемане на Светия Дух. Старозаветният Израил е бил един народ, а Светият Дух на Новия завет действа в несвързани един с друг вярващи „индивиди”. Църквата като „народ свет” (1 Петр. 2:9) е пренебрегната за сметка на автономните, „водени от Духа” индивиди. Така диспенсионалистичното учение позволило на много фундаменталисти да се отделят от традиционните религиозни общности, от които били част, за да се нарекат „вярната отломка”, тези, които са се отделили от падналото множество („църквата”). В резултат на всичко това сърцевината на Новия завет била изкривена; християнството се фокусирало върху индивида, вместо върху общността.
Всички тези възгледи били основани върху Августиновия дуализъм. Всеки възглед виждал две църкви – една видима и земна, и една небесна. „Църквата” тук на земята се разглеждала като кюп, от който хората били евангелизирани за „небесната църква”; нещо като класна стая, в която се преподавали принципите на личната святост. Земната църква като среда на конкретни взаимоотношения била нещо второстепенно. Общуването между християните било нещо „хубаво”, но със сигурност не било необходимо за християнския живот, нито пък било изискване за християнско служение. От това изместване на фокуса призванието на Църквата да изобрази любовта, струяща между Лицата на Светата Троица било окончателно съсипано от най-голямото противоречие: егоистичната духовност.
Общността: любовта срещу индивидуализма
За съжаление, повечето християни виждат Църквата само като място, в което се задоволяват личните им духовни потребности. Но Църквата е най-вече пространство на любов, където братя и сестри се грижат един за друг. Тя е семейство в общение, не е форум. Индивидуализмът и егоцентричната независимост не са характерни за Божията Църква; те са характерни за света извън Христос. Именно любовта към Бога и към народа Божий превръща Църквата в общност.
Единението в Божието семейство не се постига чрез принуждаване на едни членове да се подчинят на други с „по-висок духовен ранг”, нито пък с убеждаване на групи хора да се съобразяват с набор от закони, предназначени да ги доведат до единство. Такива неща можем да видим във военните структури, но Църквата ни води по друг начин, начина на любовта – тя е „свръзка на съвършенството” (Кол. 3:14). „Единство”, придобито чрез правила, общо учение, унижения или всичко друго, без участие в Божиите любов и живот, е фалшификат.
Това ни изправя пред действителността, че Църквата е най-вече връзка на любов. Както във всички връзки, човек истинно опознава другия само от опита си от общуването с него, не чрез научни занимания. Точно това взаимодействие, това общение ни уподобява на Христа. Когато влезем в Църквата, се случва една духовна среща на познание. В тази среща човек е преобразен от Божията любов и от любовта на Неговия народ.11 За да има истинско общуване в Църквата, човек трябва да бъде отворен, доверчив и да желае да бъде въвлечен в отношенията „даване и получаване”, характерни за любовта. Любовта и доброволното, безкористно споделяне на живота са единствената житейска философия, приложима към Тялото Христово.
Накратко, „няма Църква извън любовта”.12 Павел казва, че сме призовани да подражаваме на Бога в любовта си един към друг (Ефес. 5:1, 2), а Иоан ни казва, че любовта е единственият начин да видим Бога между нас:
„Възлюбени, ако тъй ни възлюби Бог, и ние сме длъжни да любим един другиго. Бога никой никога не е видял. Ако любим един другиго, Бог пребъдва в нас, и любовта Му е съвършена у нас.” (1 Иоан. 4:11, 12)
Безспорно, любовта е „най-голямата заповед” (Мат. 22:36-40) и цялото Писание е насочено към онова „възлюби ближния си като себе си” (Гал. 5:14). Да си в Църквата означава да се отъждествяваш с Христос, а Той ясно казва, че ония, които се отъждествяват с Него, трябва да обичат с божествена любов:
„Нова заповед ви давам, да любите един другиго; както Aз ви възлюбих, да любите и вие един другиго. По това ще познаят всички, че сте Мои ученици, ако любов имате помежду си.” (Иоан. 13:34, 35)
В Йерусалимската църква „всички вярващи бяха заедно, и всичко им беше общо” (Деян. 2:44). Защо? Защото някой им е заповядал да предадат собствеността си? Защото биха се чувствали виновни, ако не я бяха предали? Не. Тези християни са давали щедро на братята си от състрадание. Те разбирали, че са членове на едно семейство. Това е пътят на любовта. Това е пътят на Църквата. Това е пътят на кинонията – „духът на щедрото споделяне, в противоположност на егоистичното получаване”.13
Любовта е единствената заповед в Църквата, необходима, за да проявим нашето единение в Христа. Да се приемем един другиго, както Христос ни прие (Рим. 15:7); нека всеки да се грижи за другия (1 Кор. 12:25); да се възлюбим един другиго, както Той ни възлюби (Иоан. 15:10, 12). Ако обичаме по този начин, няма как да не бъдем едно. Любовта, която е ранима, отворена и приемаща всичко, ни води към истинското християнско единение.
„В любовта се сливаме в едно. Природата на любовта е такава, че любещият и възлюбеният вече не са две отделни души, а едно цяло. Нещо повече, истинската християнска любов вижда във всеки наш брат Самия Христос. Такава любов изисква саможертвеност. Тя е възможна само в католичния растеж и преобразяване на душата.”14
И наистина, колкото повече приближаваме Христос в любовта, толкова по-близки ставаме на онези, които по подобен начин са Му се отдали в отворената прегръдка на католичността. Католичният съюз е бил проявен в онази ранна Църква, където „всички вярващи бяха заедно” (Деян. 2:44). Живеем ли такъв католичен живот? Любовта ни ще покаже. Църквата никога не ограничава любовта и нейните членове винаги трябва да отстраняват от себе си чувството за собствена изключителност и желанието да обсебваш и притежаваш другия. В любовта-кинония „хладното разделение на „мое” и „твое” изчезва”.15 Всеки член не отхвърля отговорността за собствения си духовен растеж в това общение. Стремежът към съвършенство в Христа все още зависи от личността, но ние не постигаме съвършенството сами, а се усъвършенстваме в „пълно единство” (Иоан. 17:23). Светостта се появява само когато всеки избере да обича ближните си.
В един ранен документ от втори век, „Пастирът на Ерм”, откриваме популярен образ на Църквата, който подчертава този аспект на единство и любов. В този образ Църквата е представена като кула от камъни. Но това не е обикновена кула. Тя е изградена от камъни, така добре прилягащи един с друг, че ръбовете на всеки отделен камък се сливат с тези на останалите. Погледната отстрани, кулата изглежда построена от един-единствен огромен камък, а не от хиляди отделни. Авторът на „Пастирът” се чуди как е построено това чудно съоръжение. Поантата е в отговора на този въпрос: кулата е построена от само от такива камъни, които имат остри ръбове и гладки повърхности. Строителят на кулата е отхвърлил всички заоблени камъни. Какво означава това отхвърляне?
За онова време и за онази култура заоблеността символизирала отделеност, изолация, самодостатъчност и самодоволност. Ранните християни, узнавайки, че кръглите камъни са неподходящи за кулата, изобразяваща Църквата, разбирали по аналогия, че хора с „объл характер” не са подходящи за тъканта, изграждаща Църквата. Склонността към затвореност и „заобленост” прави камъка неподходящ за общуване с онова, което вече изгражда строежа.16 Поуката е ясна – в царството на споделянето и братската любов няма място за индивидуалисти. Само ония „живи камъни”, които са избрали да се напаснат спрямо другите камъни ще бъдат вградени от Христос в Неговото Тяло, Църквата.
Общността: да обичаш конкретни хора, които познаваш
Да се обичаме един другито в общността (Църквата) се случва истински, когато започнем да обичаме хора, които познаваме лично. Много по-лесно е да обичаме братята си в Китай, отколкото онези, с които стоим притиснати един до друг по време на служба. Християните в ранните църковни общини не били непознати, които се срещали само на седмичните богослужения. Те имали продължителни, значими отношения с хора, с които говорели, работили, живеели, се хранели, се смеели и плачели. Да живееш според този идеал днес може би е трудно, но природата на Църквата ясно ни показва, че някакъв вид среда на взаимоотношения би следвало да е неотделима от християнския ни опит.
Ако за нас е трудно да живеем като Църква, трябва да положим усилия, за да се случи това. Трябва да приемем, че ще ни се наложи да жертваме време, пари, удобства, ако искаме да живеем като християни, следващи Писанията. Съвремието оказва върху нас натиск, насочен срещу всяка дългосрочна обвързаност – затова е повече от ясно, че не можем да постигнем цялост без упоритост и решителност да следваме истинското общуване. Обществото ни навярно е направило постигането на тези истини трудно и сложно, но смисълът и нуждата от общуване не са се променили!
Вярно е, че всеки християнин е член на Едната Църква, независимо колко далеч може да се намира физически от другите християни. Но човек не може да придобие опитно Христовото общение, любовта на братята, „отдалеч”. Наистина, в последните времена, когато Христос се възцари в Царството Си в пълнота, всички ще бъдем едно. Но сега, от тази страна на вечността, можем да предвкусим това единение единствено в местната църква, с местните хора. Само в такъв контекст човек може да изпита осмислено единение с Христос и с други хора. Хауърд Снайдър, в проникновената си книга „Проблемът на винените мехове” добре аргументира това:
„Новозаветната идея за кинония не може да бъде разбрана докрай, ако не схванем важността на хоризонталното и вертикалното измерение заедно. Типичното църковно „общение” рядко достига нивото на кинонията, защото кинонията нито се разбира, нито се очаква, нито се търси. Тя не е просто някакво тайно общество, което съществува независимо от църковната структура. Можем да си говорим абстрактно за „църковното единение” като за нещо, което автоматично, по силата на самото определение, ни свързва. Но абстрактната идея е куха извън реалното събиране на вярващите в конкретен момент и на конкретно място. Не можем да се самозалъгваме: човек не може да има общение с друг вярващ, който не присъства на събранието, въпреки мистичните ни изявления.”17
Светата Троица като модел на общността
Съвършеното общуване между Отец, Син и Свети Дух в Светата Троица е отразено в духовната реалност на църковното общуване между хората. Същата любов, която прави Бог Един, е тази, която прави Църквата Една. Както всяко Лице на Троицата доброволно се отдава на Другите от любов, без да губи при това неповторимата Си идентичност, така е и с члена на Църквата спрямо другите членове. Църквата като общност отразява общението в Троицата и по други начини:
„Християните не просто „славят Отца” и „съставляват Тялото Христово” и „живеят в Духа”, но християнският живот се открива в споделеността на техния индивидуален живот в Бога. Точно както Троицата е общност от Личности, обединени от една природа, така и местната енория е общност от личности, която открива общия си живот в Личностите на тази Божествена природа чрез участието си в общението”.18
Богът на християните е различен от бога на мюсюлманите или евреите, които отричат новозаветното откровение. Догматът за Троицата не е празно интелектуално упражнение, развито от ранните богослови поради липса на по-смислено занимание. Троциата е откровение за същинската природа на Бога, присъщо на посланието на Евангелието, защото то разкрива истината, че „християнският Бог не просто монада, а единство, не просто единство, а общност. Той е Три-Единен; три равностойни Лица, всяко обитаващо в другото по силата на непрекъснато движение на споделена любов”.19 Ето ви и урок за Църквата. Както един „едноличен” Бог би противоречал на откровението за Божията любов и на божествеността изобщо, така „християнският индивидуализъм” противоречи на всичко, което влиза в значението на онова „да бъдеш в Христа”. Човек не може да има общение сам със себе си; той трябва да сподели живота си с останалите, за да изпита общението.
Любовта между Лицата на Светата Троица ни казва и още нещо за нашите отношения в Църквата. Както всяко Лице на Бога не губи Своята идентичност в това споделяне на любовта, така е и в живота и отношенията в Църквата. Личните измерения на християнския живот не стават жертва за сметка на „общото благо”. Това, което не е добро за личността, не е добро и за Тялото. И обратното, което е добро за Тялото, е винаги точно онова, което е добро за отделния християнин. Независимо дали касае един, двама, трима, малцина или мнозина, истинската любов освобождава и укрепва всички, които я споделят.
Членовете на Църквата не са просто неразличими клетки в рамките на Тялото. Те са завършени, неповторими човешки личности. Неповторимостта на всяка личност следва да бъде уважавана и почитана като дар Божи, а не разрушена в името на еднообразието. Светата Троица, като модел за отношенията в Църквата, ни показва, че не може да има единство без различие между личностите и нито една личност не се осъществява напълно извън естественото единение с останалите. Католичността се състои в съвършената хармония между тези два термина: единство и многообразие. Църквата е Една, но тя не е един-единствен член. Всеки неин член има своето място, и отличителността на всеки член се хармонизира с отличителността и даровете на другите членове.
„Християнската „заедност” не бива да деградира до безличност. Идеята за организма трябва да се допълва от идеята за симфония между личности, в която се отразява тайната на Троицата.”20
Светият Дух не е слязъл върху изолирани един от друг индивиди, а върху събраната в едно Църква на Петдесетница. Тази истина обаче не противоречи на факта, че Духът е изпълнил всяка отделна личност. В това чудо Светият Дух ясно е показал, че отделната идентичност на всеки е важна и че Църквата се нуждае от всеки свой член. Той нито е дал всичките си дарове на един човек, нито е дал един и същ дар на няколко души; Той е дал разнообразие от дарове на мнозина. Това ни показва, че всеки член на Тялото не просто е различен от останалите членове, но и че всеки се нуждае от неповторимостта на останалите, за да постигне собствената си цялост.
Светият Дух не ни е дал единение, като е размил нашата уникалност в една обща маса. Той уважава нашите личностни особености и ни води към многообразие, обединено от споделена любов (1 Кор. 12:7). Ние се различаваме един от друг не само по даровете, получени от Бога, но и по нашите личностни характеристики, опита си и характерите си. Това прекрасно разнообразие е истински дар от Бога за Църквата. Еднообразието няма нищо общо с единството. Всъщност, то е пречка за единството. Ако цялото тяло беше еднотипен член, умножен много пъти – ако всички бяхме ръка, например – как биха се свързали отделните членове? Тази еднаквост всъщност би пречила на единството на Тялото, не би го улеснявала.
Дори в Божието творение, например сътворяването на човека като мъж и жена, този принцип на отличителност и единство ни говори. Мъжът не обича жената, защото е еднаква с него; именно нейната отличителна „женскост” го привлича. И точно тази различност запълва неговата самота и го прави цял (Бит. 2:18) по начин, по който никой от неговия собствен пол не би могъл да постигне. Същото се отнася и за любовта на жената към мъжа. В крайна сметка, само единението на техните различия ги превръща в „една плът”. Това равнище на единение не е възможно за хора от един и същ пол. Тук е и още по-дълбокото измерение: само те двамата, заедно, обединени в различие и любов, отразяват образа на Божията любов в творението, защото двамата, заедно, разкриват Неговия образ и подобие.
Общността като храм на Светия Дух
Безспорно е, че Светият Дух обитава във всеки вярващ и че всеки човек е храм на Светия Дух (2 Кор. 6:16). И все пак, мисията на Духа не е да създава изпълнени с Дух отделни личности, а да Си изгради обиталище вътре и посред един народ. За това общностно, съставно измерение Писанията говорят дори по-често отколкото за личностното и индивидуалното измерение.
Това разбиране за Църквата като народ понякога е по-очевидно в гръцкия текст на Новия завет, отколкото в нашите английски преводи. Местоимението „вие” в 1 Кор. 3:16, например, не е в единствено, а в множествено число.21 И докато мнозина предпочитат да разчитат този пасаж като „ти (като личност) си храм Божи”, точният смисъл е „вие – заедно – сте храм Божи”. Нека помним този текст, докато разглеждаме други подобни откъси:
„Защото ние сме съработници на Бога, вие пък сте Божия нива, Божие здание… Не знаете ли, че вие сте храм Божий, и Духът Божий живее във вас?… Божият храм е свет; а тоя храм сте вие” (1 Кор. 3:9, 16, 17).
„Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло, било иудеи или елини, било роби или свободни; и всички с един Дух сме напоени” (1 Кор. 12:13).
„Като пристъпвате към Него, живия камък, от човеците отхвърлен, но от Бога избран, драгоценен, и вие сами, като живи камъни, съграждайте от себе си духовен дом, свето свещенство, за да принесете духовни жертви, благоприятни Богу чрез Иисуса Христа” (1 Петр. 2:4, 5)
„И тъй, вие не сте вече чужди и пришълци, а съграждани на светиите и свои на Бога, като се утвърдихте върху основата на апостолите и пророците, имайки Самия Иисуса Христа за краеъгълен камък, върху който цялото здание, стройно сглобено, възраства в храм свет чрез Господа, върху който и вие се съзиждате в жилище Божие чрез Духа” (Еф. 2:19-22).
Тази взаимосвързаност се вижда и в Стария завет, където Септуагинтата използва думата кинония като синоним на „свързан”, „съчетан” или „съединен”. Думата е използвана, за да покаже как Храмът е трябвало да бъде „съединен” при построяването си. Тази употреба сега се отнася до Божия храм на Новия завет (Еф. 2:21). Църквата Божия се строи в кинонията на Духа, като всеки член се свързва в градежа с други, по замисъла на Христа, крайъгълния камък.
„Църквата осигурява среда за духовен растеж като споделя една заедност, която е едновременно и дар от Светия Дух, и средата, в която Той действа”.22 Домът на Духа („обиталището”) е Църквата. Тук Той извършва чудеса, изцелява, пророчества, избавя от всяко зло, дава знание и помазва членовете си за молитва. И всичко това става не заради индивида (макар че той се ползва от него), но за да могат всички да бъдат осветени (буквално – „построени” заедно) като Тяло Христово, като Народ Божи, като Църква. Затова и можем да кажем, че проявите на Духа са изцяло проявени единствено в Църквата. Православният историк и богослов Йоан Зизиулас обобщава причините за това:
„Светият Дух е връзката на любовта и там, където той „духа”, Той не създава добри отделни християни, а личности в общение с Бога и един с друг, т.е., Той създава общност. В този смисъл, е истина – основополагаща и ненакърнима – че Духът съществува единствено в Църквата, в общността par excellence, в Тялото Христово; и че всички духовни дарове – вдъхновение, харизми, служения и т.н. – не могат да бъдат мислени като принадлежащи на отделните индивиди. Те съществуват единствено в личности в общение, т.е. в контекста на еклисийната (църковната) общност.”23
Заключение
Църквата е призвана непрестанно да се осъществява като онова, което е – Тяло Христово. Трябва да се съобразим с Божията перспектива по отношение на това, което Той е направил за човечеството чрез Христа, и така да преоткрием какво означава да бъдем народ, който живее в общение с Неговата любов. Църквата е семейство, организъм, община – и ако светът не вижда тази реалност от начина, по който се обичаме един другиго, нашето послание към света ще осмива нас самите. Макар индивидуалистът да е популярен в съвременната ни култура, той е несъвместим с Христовия възглед за Църквата, и нашата задача не е да му осигурим комфорт. Църквата е най-вече проява на Божията любов. Ако ще проявяваме тази Църква в живота си, трябва да обичаме с Божията мярка.
Първото предизвикателство пред нас по пътя към тази любов, е да се изправим срещу собствената си апатия. В нашето общество „да обичаш” вече означава „благосклонно да толерираш”. Докато някой не иска от нас твърде много в нашите отношения, и докато винаги имаме изход от близостта, се считаме за „обичащи”. С други думи, щом не „мразим” нашите братя, значи ги „обичаме”. Това не е любовта на общуването. Християнската любов не е безразлична. Тя се посвещава на другите осезателно, реално и ежедневно. Тя изисква да рискуваш; тя поема инициативата на изцелението и желае да отвърне на истинските нужди на другия. Ако копнеем да заобичаме с такава цялостност и честност, ще обичаме както Бог ни обича – в общност и общуване.
Откъс от книгата Common Ground: An Introduction to Eastern Christianity for the American Christian, Chapter 11. Light and Life Publishing Company, Minneapolis, Minnesota, 1991
Превод: Пламен СИВОВ
Бележки
1 William F. Arndt, F. Wilbur Gingrich, "κοινωνια," A Greek-English Lexicon of the New Testament and Other Early Christian Literature , (Chicago, Il., The University of Chicago Press, 1957) p. 439
2 Arthur Carr, "The ‘Fellowship’ of Acts 2:42 and Cognate Words," Expositor p. 462
3 William Barclay, "The Christian Fellowship," New Testament Words, pp. 173, 174
4 John Driver, Community and Commitment, (Scottdale, PA., 1976) p. 28
5 Georges Florovsky, Bible, Church, Tradition: An Eastern Orthodox View, p. 59
6 Webster’s New World Dictionary (Cleveland and New York, The World Publishing Company, 1959) p. 743
7 Joseph Lortz, "Why Did the Reformation Happen?", The Reformation: Material or Spiritual? , Lewis W. Spitz, ed., (Lexington, MA., 1962) p. 61
8 Gustaf Aulen, Reformation and Catholicity (London, Oliver and Boyd Ltd., 1962) p. 48
9 George M. Marsden, Fundamentalism and American Culture (Oxford, Oxford University Press, 1980) p. 224
10 Ernest R. Sandeen, The Origins of Fundamentalism (Philadelphia, Fortress Press, 1968) ftne. 13, p. 6
11 Кол. 3:9, 10, 14; Гал. 5:22, 23
12 Kallistos Ware, The Orthodox Way (Crestwood, New York, St. Vladimir’s Seminary Press, 1980), цитирайки св. Иоан Кронщадски, p. 51
13 William Barclay, "The Christian Fellowship," New Testament Words, pp. 173, 174
14 Georges Florovsky, Bible, Church, Tradition: An Eastern Orthodox View (Belmont, MA., Nordland Publishing Company, 1972) p. 42
15 Пак там.
16 Пак там, стр. 43
17 Howard A. Snyder, The Problem of Wine Skins, (Downers Grove, IL., Inter-Varsity Press, 1975) pp. 91, 92
18 Stanley Harakas, "The Local Church – An Eastern Orthodox Perspective," The Ecumenical Review (April, 1977) pp. 16, 17
19 Kallistos Ware, The Orthodox Way (Crestwood, New York, St. Vladimir’s Seminary Press, 1980) p. 33
20 Georges Florovsky, Bible, Church, Tradition: An Eastern Orthodox View ( Belmont, MA., Nordland Publishing Company, 1972) p. 67
21 На английски „вие” и „ти” се предава с едно и също местоимение, “you”, бел. прев.
22 Howard A. Snyder, The Problem of Wine Skins, (Downers Grove, IL., Inter-Varsity Press, 1975) p. 95
23 John Zizioulas, "Appendix–The Authority of the Bible," The Ecumenical Review , Vol. XXI, No. 2, April, 1969 p. 163
Следвайте ни
Малко странно ми се вижда чужденец да ни казва какво е общност и какво е любов. Наистина, под влияние на късновъзрожденските идеи в българската културология любовта на българите е насочена към земята, природата, териториите, материалното и временното. Въпреки че имаме прекрасни образци на общност и на любов в историята ние нямаме сериозно културно произведение, което да възпява жертвеготовността на българите в името на ближния и на общото дело, като последното се използва за зарибяване за експлоатация на труда и знанието на българите. Смазващият колективизъм на българите, апела за национално единство въпреки всичко потиска личността, която за да се изрази или става емигрант, или става противник на културното и произлизащото от това политическо статукво в България, което има култ към силата, конспиративно е по духа на културните норми, които го конструират и напоследък питае преклонение пред чуждото като крайна мяра на живота. Затова БПЦ трябва да дава шанс на личността и да я пази.
Докато четох статията, неволно все изплуваше един въпрос в съзнанието ми – Къде се вмества отшелничеството в това напълно истинно разбиране за Църквата? Знаем, че то е възникнало твърде рано и отдавна има създадени традиции и свое място, така че не може да бъде игнорирано. Отшелниците са отделен тип светци в християнската църква. Оказва се, че Църквата като общество, като братство е отделена от отшелника. Как тогава съжителства отшелничеството с нея?
Въпреки че ми е ясно какво е съборност, тази статия още в началото провокира у мене един въпрос – Как съжителства понятието за християнска любов към ближния, описано в нея, с отшелничеството? Знаем, че то е възникнало твърде рано и един от типовете светци са отшелниците, затова не може да бъде пренебрегнато като явление. Статията е съобразена със съвременното разединение на човека от другите, но ми се вижда малко крайна.
Ето ги „светлите“ плодове на комунизма:
http://www.trud.bg/Article.asp?ArticleId=478255
Статията е особено актуална за нас българите. След рухването на безчовечния комнистически режим, най-големия ни враг е индивидуализма!
@Станка:
Отшелникът всъщност не е извън Църквата. Той е в молитвена общност с останалите. Отшелникът се моли за всички. В някакъв смисъл отшелникът е молитвената съвест на обществото, от което е излязъл. Но излязъл в смисъла на „излъчен“, не на „отлъчен“. Отшелничеството по парадоксален начин е служба и на ближните.