Завещанието на преподобния Гавриил (Ургебадзе)
На днешната дата през 1995 г. се представя в Господа архимандрит Гавриил (Ургебадзе), добрият старец Гавриил, причислен към лика на светиите през 2012 год. от Грузинската православна църква, която чества неговата памет на 2 ноември – деня на блажената му кончина.
След прославянето на стареца Гав риил в Грузия, Руската православна църква също го просла ви и го включи в своя календар. На 22 февруари 2014 година били извадени неговите свети мощи.
Следващият откъс е от книгата „Добрият старец Гавриил“, която съдържа спомени на негови духовни чеда.
Свети отче Гаврииле, моли Бога за нас!
℘
Биографични данни
Отец Гавриил, в света Годердзи Василиевич Ургебадзе, е роден на 26 август 1929 година в Тбилиси. Той бил около двегодишен, когато изгубил баща си. В детските му години всички наричали малкия Годердзи – Васико – в памет на баща му. Васико ходил само шест години в мъжко училище.
В детството си бъдещият светия се отличавал с мълчаливост. Сестрата на стареца Гавриил, Джулиета, си спомня, че не му харесвало да играе с връстниците си. Той вземал пръчка, връзвал на нея парцал и ходел с пръчката, сякаш извършвайки литийно шествие. От една страна всичко това било неосъзнато, но от друга – тези игри се превърнали в духовно израстване за Годердзи. Особено интересна е случката как той самият разбира за Христос.
Веднъж Васико станал свидетел на гръмкия и шумен разговор на две съседки. Едната викала на другата: „Не ме разпъвай като Христос на кръста!“ Васико учудено попитал:
– Кой е Христос и защо са Го разпънали?
Казали на момчето да отиде да пита в църквата. Пазачът тайно го пуснал и му показал дървеното Разпятие. Момчето благоговейно паднало пред него. Пазачът посъветвал Васико да прочете историята на Христос и той започнал да събира пари, за да си купи книгата.
Сестрата на отец Гавриил, Джулиета си спомня: „Когато баща ни го пращаше до магазина за покупки, му оставяше рестото. Така той успя да си купи Евангелие. Това беше чудо. Васико отишъл на пазара и дълго обикалял. Накрая един старец с бяла брада се приближил и му казал: „Всичко, което те интересува, е в тази книга.“ Най-удивителното е, че цената, която назовал, била 70 рубли, и точно толкова пари имал Васико. Той направил няколко крачки, отворил книгата и видял заглавието. В книгата никъде не пишело „История на Христос“. Той се върнал, но не могъл да намери стареца. Всички се учудили и казали, че не са виждали такъв човек, че не е бил там. Ето по този чуден начин Васико се сдобил с Евангелието.“
Майката на Васико се бояла от странното увлечение на своя син. Разбирайки, че увещанията ѝ не му влияят, тя изгорила Евангелието.[1] И синът ѝ напуснал дома.
Веднъж, когато спял край пътя, го намерила една гадателка и го завела у дома си. Един ден тя не се почувствала добре и момчето започнало самò да приема клиентите ѝ. Тогава се проявил неговият удивителен дар на прозорливост. Васико не предсказвал бъдещето на хората. Той им разказвал за Христос, за Неговата велика жертва и ги призовавал да следват заповедите Му. Той решава да си построи малка килийка от пръст и да стане подвижник. Едва 12-годишен отива в манастира „Света Нина“ в Самтавро[2] в Мцхета, древната столица на Грузия – същия този манастир, с който ще бъдат свързани последните години от живота му и където намира своя край.
Манастирът бил женски и игуменията го посъветвала да отиде наблизо в патриаршеския храм „Светицховели“[3]. От този момент започнало дългогодишното странничество на младия човек по грузинските манастири, а дори и в ония тежки години те били много на брой. Там бъдещият светец се учел на монашески живот и се запознавал с опита на подвижниците. Родната сестра на отец Гавриил, Джулиета си спомня: „Когато го призоваха в армията, в Батуми, той първо отиде в храма. Дълго се молил пред иконата на свети Николай Чудотворец за помощ от светеца да му осигури повече време да ходи в църквата. И Божията милост не го накарала да чака: на втория ден по време на строевата подготовка му съобщили, че е назначен за пощальон.“ Така било възможно, след изпълняването на поръченията, да посещава храма. В сряда и петък Годердзи постел, като отказвал скромната храна, оплаквайки се от болки в стомаха. Той успял да съчетае армията с църквата и така минала неговата военната служба.
След отбиването на военната служба семейството решило да се погрижи за неговата женитба. Тогава отец Гавриил извършил невероятна постъпка: за да „затвори темата“ веднъж завинаги, той доброволно отишъл в психиатрична болница и се оплакал от състоянието си. И понеже открито проповядвал в онова безбожно време на всички познати и дори случайно срещнати хора учението на Христа, не е чудно, че там лесно го сметнали за душевно болен. След като му поставили диагноза, го изпратили вкъщи, за да бъде под надзора на майка си.
И тогава започнали желаните за него дни. Повтаряйки, че „който няма Църквата за своя майка, той няма Бога за свой отец“, отец Гавриил се заловил да строи храм в двора на техния дом. Събирал на бунището захвърлени икони и църковна утвар. Възстановявал ги и после ги поставял в „своята“ църква. Разбира се властите не можели да приемат това, дори и от един душевно болен. Неведнъж те заплашвали отец Гавриил, че ще сринат църквичката до земята и няколко пъти започвали да я рушат. Странно нещо обаче, някои от тези, които единия ден рушели, на следващия ден тайно идвали и му предлагали пари за възстановяването ѝ. Монахиня Нино (Пеикрашвили) си спомня: „Веднъж отидох при отец Гавриил и той стоеше на колене пред иконата на Спасителя и плачеше. Изведнъж се обърна към мене и ми каза: „Знай, че рушителите на църквите ще бъдат жестоко наказани.“
На 25 декември 1954 година отец Гавриил написал молба да бъде приет на работа в Сионския катедрален храм – патриаршеския храм „Успение Богородично“[4] в Тбилиси, тъй като това е „целта на живота ми от детските ми години“. Така две години той работил там като дневен пазач, грижел се за светия олтар и помагал в богослуженията. След това помолил да бъде ръкоположен. „…Желая да стана дякон за слава Божия от чисто сърце и за спасение на душата си, за да служа на светата Църква, както гласят църковните закони и светите отци…“
Скоро след това последвала и „Смирена молба“:
„От детските си години желая да служа на Бога и на монашеството, затова покорно моля да бъда постриган в малка схима и да бъда наречен с името на свети Гавриил Атонски“. Кутаисткият епископ Гавриил удовлетворил тази молба.
На 1 май 1965 година, тържествения празник на трудещите се и солидарността, се случило събитие, което разтърсило цяла Грузия. Отец Гавриил залял с газ и подпалил 12-метровия портрет на Ленин, издигнат на сградата на Министерския съвет. Огънят обхванал портрета, чувал се трясъкът на взривяващите се около него прожектори. Всичко напомняло на картечен огън.
Отец Гавриил бил арестуван за антисъветска пропаганда. Били го безжалостно, счупили му челюстта, причинили му много увреждания.
При ареста му заповядали да свали кръста си, но той казал: „Няма да го сваля, ако вие можете, сами го свалете.“ Хвърлили отец Гавриил в обща килия. По-късно той разказвал: „Кажи, виждаш ли сега твоя Христос?“ – ме питаха. – „Да“ – отговарях аз. –„Покажи го и на нас!“ – „Хвърлете партийните си билети и ще ви го покажа!“ – казах аз.“
Затворът си има свои закони. Затворниците искали да оскърбят стареца, но той станал, прекръстил се и започнал да се моли. По-късно отец Гавриил разказвал: „Те се засрамиха, застанаха на колене и молеха за прошка, защото всъщност бяха вярващи. Гледаха ме с удивление, когато направих кръст от една метличка и започнах да проповядвам за любовта, за вярата, за Иисус Христос. Скоро всички започнаха да се молят на този кръст. Когато трябваше да чистя килията, затворниците ме молеха: „Ние всичко ще почистим, а ти само ни разказвай за Иисус Христос и Неговия живот““.
С решение на Върховния съд на Грузия отец Гавриил бил изпратен в психиатрична болница за експертиза. Изписали го с диагнозата: психопатична личност, склонна към психозни състояния, подобни на шизофрения, мърмори непонятни неща с тих глас; вярва в съществуването на небесни сили, Бога и ангели.
„Някои все пак се усъмниха, че изобщо съм луд. А аз си мислех: „Докажете ми кой е луд – аз или премъдрият Соломон? Именно в това е и Божието благо, че за вас това е непонятно.“ Така старецът изживял дарения от Бога живот и на 2 ноември 1995 година мирно предал душата си на Създателя.
В деня на погребението, според завещанието на стареца, обвили тялото му в платно и внимателно го спуснали в гроба. Мястото на неговото упокоение се посещавало от много хора. Всички те отнасяли със себе си огромна благодат и любов, приближавали се към Бога и укрепвали във вярата.
Архимандрит Гавриил е причислен към лика на светиите на 20 декември 2012 година. Денят на неговото представяне пред Господа, 2 ноември, е установен за ден, в който се чества паметта му. След прославянето на стареца Гавриил в Грузия, Руската православна църква също го прослави и го включи в своя календар. На 22 февруари 2014 година били извадени неговите свети мощи.
С течение на времето много хора са се убедили, че животът на стареца Гавриил олицетворява всичките девет заповеди на блаженствата: той е бил беден духом и е намерил Царството небесно; той от цялото си сърце преживявал всяка проява на нелюбов и бил плачещ, кротък, гладен и жаден за правда – и се наситил. Той сеел словото Божие и жънел плодове – укрепвал хората във вярата, давал им надежда и дарявал любов, наставлявал ги по истинския път. Старецът бил милостив, чист по сърце, мир и благодат извирали от сърцето му. Гонели го за правда, оскърбявали го и всячески злословели против него заради Господа Бога. Но той понесъл всичко. Понесъл го мъжествено и единствено заради любовта си към Всевишния, на Когото посветил целия си живот.
℘
Завещанието на преподобния Гавриил
Слава на Христа Бога!
Моля за прошка и благословение Светейшия и Всеблажен Католикос-Патриарх на цяла Грузия Илия II. На целия свещенически и монашески чин оставям своето благословение и прошка-примирение. Бог е Любов и макар много да се постарах, не можах да постигна любовта към Бога и ближния според Господната заповед. В любовта се състои цялото намиране на Царството небесно от човека в този видим свят и наследяването на Вечността (Вечния Живот).
Погребете ме без ковчег, в мантията. Бъдете добри и смирени. В нашето смирение си спомни за нас Господ, защото на смирените Той дава благодат. Пред всеки роден от Бога човек бъдете в смирение, доброта и любов. Любов към всички отнасям със себе си – и към православните хора, и към всеки роден от Бога човек. Целта на живота и на целия този видим свят е намирането на Царството Божие, приближаването до Бога и наследяването на Вечния Живот. Това желая и на всички вас. Оставям ви с моето благословение. Нека никой да не изгуби великата Божия милост и всички да се удостоят с намирането на Царството. Няма човек, който да е жив и да не сгреши. Единствен аз съм голям грешник, всячески недостоен, твърде немощен. С цялата си любов моля всички ви, когато минавате покрай гроба ми, молете се за прошка на мене грешния. Прах бях и в праха се върнах.
(Преводът на завещанието е направен по текста, даден в www.monkgabriel.ge. Завещанието е добавено със съгласието на автора на книгата К. Церцвадзе. – Бел. прев.)
[1] Други автори посочват, че тя е изхвърлила Евангелието в тоалетната. Васико го извадил със сълзи и същата нощ напуснал дома си. Източник: https://www.monkgabriel.ge/rus/cv.gavriil.htm. – Бел. прев.
[2] Самтавро – най-древният женски манастир в Грузия, посветен на св. равноап. Нина, намиращ се в гр. Мцхета. Св. Гавриил прекарва последните години от живота си там. В главния манастирски храм „Св. Преображение“ са изложени неговите мощи. – Бел. прев.
[3] Светицховели (на груз. „животворящ кръст“) – първият и най-главен патриаршески храм в Грузия, посветен на Събора на дванадесетте апостоли, намиращ се в гр. Мцхета. В храма се намира мястото, в което бил заровен хитонът на Господ Иисус Христос, донесен в Грузия от мцхетските евреи Елиоз и Лонгиоз. Елиоз откупил хитона от римския войник, на когото той се паднал чрез жребий. – Бел. прев.
[4] Сионски храм (Сиони) – исторически най-главният храм в Тбилиси. Намира се на хълма Сион и е посветен на Успение Богородично. До 2006 г. е бил Патриаршеска катедрала. В него се пази кръстът на св. равноап. Нина. – Бел. прев.
