Какво ще стане с нашата Църква?
Проповедта на митрополит Антоний (Паканич) от Украинската православна църква е произнесена в днешния тревожен момент за вярващите в Украйна.
„Елате при Мен, и Аз ще ви успокоя“ (Мат. 11:28), казва Христос.
Отиваме ли при Него, когато Той ни зове?
Мисля, че малцина могат да отговорят утвърдително. В мнозинството си ние се занимаваме с каквото ни падне, но само не живеем с Христос. Наричаме себе си християни, но не се доверяваме на Христа. Абсурд.
Очакваме личби и знамения и се страхуваме от печата на антихриста, но отминаваме някак равнодушно дарената ни от Господа в Евхаристията вечност. Всеки участник в Евхаристията е вече избран, вече е участник във вечния живот, защото вече тук на земята става част от Тялото Христово. И Страшният съд вече се е извършил за него. Ние сме чули Божията присъда за всекиго от нас: „Елате при Мен… и Аз ще ви успокоя“. Най-желаните думи.
Но ние упорито не отиваме.
Какво ще стане с Църквата?
Мнозина днес си задават този въпрос, без да разбират, че самата постановка на въпроса поставя под съмнение тяхната вяра. Вярващият човек се доверява на Бога и Неговата Църква, доверява се на хората, които Господ е избрал да бъдат пастири в Църквата, доверява се на всички решения, взети съборно, помнейки как са се изказвали на Съборите и са бранели Църквата светите подвижници в миналото.
„Не се грижете за утрешния ден“, казва Спасителят. Но ние упорито не Го слушаме и живеем в постоянни грижи. Нима Господ не е в състояние да се погрижи за Своята Църква, за Своите верни чеда? Нима Той, Създателят на всичко видимо и невидимо, може да сгреши, нима при Него може да се получи нещо не така, както трябва?
Със своите съмнения и безпокойство ние зачертаваме вярата си в Божията всесилност, всеблагост, всемилостивост, вседържителство, вездесъщие.
Не е ли прекалено самоуверено това за човека, който не може нищо без Божията помощ? С нашите съмнения ние предизвикваме Бога: ние сме по-умни и по-далновидни от Теб, ние не можем да грешим – сякаш Му казваме ние. Това означава по същество: ще минем и без Теб.
Детската вяра на мироносиците
Абсолютната преданост към Бога е цел, към която трябва да вървим през целия си живот. Светите мироносици са ни показали с примера си този път. Детската им вяра, кротост, непосредственост, с която те са вярвали безусловно на Христос и са Го следвали, са висш израз на смирение и любов.
Тяхната награда е била онази небесна, тиха радост, давана от Господа, която човек, който веднъж я е усетил, няма да замени за нищо друго на света. Тя е неговата пътеводна звезда.
Те не са разсъждавали, предвиждали, претегляли и умували: изцяло, сляпо, по детски са се доверявали на Спасителя, влагайки ръката си в Неговата ръка, вървейки след Него, без да избират пътя.
Господ на всекиго от нас протяга Своята ръка, предлагайки ни да бъде наш Божествен Водач, защитавайки ни по пътя, водейки ни към спасителната цел. Случва се някой да поеме предложената ръка, но впоследствие да реши, че сам знае накъде да върви, на кое място ще му бъде по-добре, къде е крайната цел, и отдръпва ръката си, загубвайки се сред същите умници като него, залутани в безизходица, неспособни да намерят с умуванията си верния път.
Господ търпеливо чака, докато ние, изморени и измъчени, ще потърсим ръката Му отново и ще Му се доверим окончателно, осъзнавайки какво сме в действителност.
Хлябът на живота
Христос е хлябът на живота, без Когото няма живот нито на земята, нито на Небето. И Него ние можем да получим само в Църквата Христова по време на Евхаристията.
По време на светата Литургия се преодолява времето и пространството. В този момент присъстваме не само ние, земните хора, но и ангелите заедно със светците незримо се молят заедно с нас и се радват във великия момент на приноса на Безкръвната Жертва на Христа Спасителя.
Истинското предназначение на човека са не земните временни блага, а Небето. И целта на Църквата Христова е да даде на човека Небето.
В противен случай Църквата се превръща в някаква обществена, политическа или социална институция. Църквата престава да бъде Църква, ако не дава на човека Източника на вечния живот. Тя е единствената пазителка на Божествения Източник.
Пожелавам на всички да съсредоточим всичките си сили върху тази главна и най-важна за нас борба – борбата с греха и страстите, бушуващи в нас. Пренесете всичките си усилия и сражения в тази област.
И в тази борба пожелавам на всички да осъзнаем своята безпомощност, да разберем, че сме нищо без Бога, и да започнем да се доверяваме изцяло на Всевишния и на Неговата Църква, да Го молим за помощ и ръководство.
И Той ще дойде. Защото Сам Той е казал: „Аз съм хлябът на живота… Който яде Моята Плът и пие Моята Кръв, има живот вечен, и Аз ще го възкреся в последния ден“. | Pravlife.org
Превод: Андрей Романов
