Петдесетница и пълнотата на единството в Светия Дух



След като Господ се възнесъл на небето, учениците Му почувствали сиротинство. Светият Дух не слязъл веднага върху тях, а имало промеждутък от десет дена, в който апостолите вкусили скръбта от разлъката. Именно този опит в скръбта действа изцелително на човека, защото той го смекчава, активира вътрешния му свят, за да може да вкусва даровете, които Бог му дарява. Бог постоянно ни дава дарове и иска да ни дава.ореее,

Когато не ни дава, това е така, защото ние не сме готови. Човекът придобива духовна възприемчивост и я развива посредством опита от разлъката и скръбта. Затова и Господ не действа чрез някаква система, която ние смятаме за правилна. Тоест по системата, в която ние си представяме, че трябва, щом се нуждаем от нещо, веднага да го получим. Вместо това Той не прибързва, а чака подходящото време, когато човек ще бъде духовно плодотворен. Доколкото човек живее в комфорт и избягва да се занимава със себе си, той няма тази възможност. Виждаме, че след Възнесение Господне учениците се почувствали осиротели, въпреки че Господ им казал, че няма да ги остави сираци. Те придобили опит от сиротинството и очаквали утеха. Неслучайно Светият Дух e наречен Утешител, защото ни дава утехата на Божието присъствие.

Църквата е основана именно чрез слизането на Светия Дух, Който дошъл във вид на огнени езици, Разбира се, не си представяйте някакъв огън така, както казваме за Светия Дух, Който се е явил във вид на гълъб, или на огнени езици. Огънят е елементът, който очиства човека и изгаря греха, страстите, лъжливото, и едновременно с това в Писанието се говори за огнени езици, за да се покаже единството на всички и че Светият Дух, Божията благодат, се дава на целия свят, а не единствено на някакъв избран народ. Първа и основната черта на Църквата е единството, тя не съществува без него. В кондака на Петдесетница се казва: „Когато Всевишния слезе и смеси езиците, раздели народите, а когато раздаваше огнените езици, към единство призова, затова и единогласно славим Всесветия Дух„. Единството обаче не е дело само на човешко усилие. Не е нещо, за което претендираме или завоюваме, а е дар на Светия Дух. Човек може да прощава на своя ближен, но това не означава, че имаме единство. Разбира се, съществува единството на сприятеляването, на разбирателството, на помирението, на това емоционално зареждане да се чувствам добре с някого, но единството на Духа е нещо напълно различно. То е някой друг да говори същия език, да има същия дух и същото слово, и това да бъде не нашето собствено слово, а слово на Светия Дух. Несъмнено съществуват различни форми на това човек да чувства единство с другия – двамата може да имат добри чувства един към друг, това е психологическо събитие, което е форма на единство, но дълбокото екзистенциално единство в Светия Дух е нещо напълно различно. Това единство се дава и се дарява в Църквата. Това единство се дава в светата Литургия, в светата Евхаристия, в светия Потир. Това е цялата Църква, и доколкото участваме и се причастяваме с Тялото и Кръвта Христови, по Божията благодат получаваме дара на нашето единство. Ние обаче можем да прахосаме този дар – в нашето невежество, в липсата на съзнание, което се дължи на липсата на покаяние и духовно пробуждане. Човек има съзнание за това благодатно събитие на единството в Църквата в степента, в която самият той участва в него и се чувства едно с Кръвта и Тялото Христови и с всеки негов брат. Много е важно човекът да чувства, че е жител на една и съща страна със своя брат, на небесното царство в светото Причастие. Тогава истински чувстваш, че с брата си наистина си брат, защото имате една и съща плът и кръв, защото ние сме сътелесници и съкръвници помежду си и с Христос. Липсата на единство не е проблем, който може да бъде разрешен интелектуално. Единството не е нещо, което се обяснява, психоанализира, а се дарява.

Какво означава да имам съзнание? Означава в степента, в която средоточие на моя живот е Христос, да живея в покаяние и да жадувам за Христовите Тяло и Кръв. По този начин ще постигна единство с всички познати и непознати. Другият може да се съревновава с мене, да има различно гледище за живота, но доколкото се причастявам с Тялото и Кръвта Христови, получавам тази възможност в Светия Дух, да бъда в пълно единение с другия. Тук нямаме предвид „единство“, при което в труден момент моят ближен изведнъж се превръща в мой враг. Говорим за единство, което не е рожба на нашата фантазия, на наши романтични разбирания за приятелство, не е резултат на „творческата“ ни нагласа и емоционална екзалтация, а е плод на светодуховен опит.

В степента, в която човек вкусва радостта на св. Литургия, на св. Причастие, той получава друг опит от единството и друга възможност за разбиране на своя брат. Единството е най-висше благо. Без единство не може да има Църква. Ако имаме единство с брат си, това означава, че сме орязали своя егоизъм, собствената си воля и живеем с прошка и разбирателство. Един такъв човек не е ли вече в небесното царство?

В Църквата обаче на дело често единството се похулва, като се започне от най-малката общност, която е православното семейство, до общността в най-широк смисъл – това може да е Църквата, енорията, манастирът. Когато двама съпрузи не могат да се разберат, това е нещо много сериозно, а именно, че нямат същия дух, не живеят с благодатта на Светия Дух, или поне един от двамата. Разбира се, всеки може да размахва идеологии, доказателства, аргументи. Аргументът обаче прогонва благодатта на Духа. Човекът, който истинно, а не въображаемо или само на думи, живее в Божия дух и получава тази благодат, не се занимава с аргументи, а чувства, че отстояването на права и логиката на аргументите обиждат Бога. Не е възможно, от една страна, да вярваме в Бог, Който е Бог на любовта, Който е направил всичко, за да ни даде прошка, а ние, от друга, да размахваме аргументи, за да отхвърляме прошката в живота си. Нашите аргументи и идеи, които идват да защитят собственото ни его, тоест да засилят разделението, обиждат Бога изключително много. Затова, вместо да се въоръжаваме с аргументи, трябва да прозрем, че проблемът е в нас.

Нека погледнем и в по-широк контекст – към енорията. Кой е основният проблем за нас? Това, че вместо Църквата да има евхаристиен характер, да има като средоточие св. Евхаристия, тя функционира личностноцентрично. Вместо да бъдем обърнати към Христовото лице, ние сме обърнати към един духовник и често вместо той да бъде фактор за единството, той се превръща във фактор за разделение в Църквата. Ако обаче сме осъзнали, че, като тяло Христово, тя има за свое средоточие св. Евхаристия, тогава всички, бидейки обърнати натам, бихме открили своето единство. Ние обаче действаме на основата на психологически механизми, а не на духовно и светодуховно ниво, и сме съсредоточени в един духовен гуру, когото обожаваме. И в степента, в която той констатира и легитимира добродетелта на хората, след това настъпва конкуренция сред тях. По този начин вместо да сме обърнати един към друг и да пазим единството в дух на разбирателство и любов, която получаваме от Тялото и Кръвта Христови, ние гледаме на другия като на противник, на конкурент, и се стараем да станем колкото се може по-симпатични за фигурата, която за нас е централна, без да улавяме или да се интересуваме толкова от лошите помисли, които това съревнование и разделението с другите поражда в нас. Вместо това умуваме как да реабилитираме нашата връзка с духовника. Това прилича на едно семейство, в което бащата страда не защото той самият се чувства обиден или неразбран, а защото братята в семейството, неговите деца, не се разбират помежду си. Този баща се пита: „Какво да направя сега? Да им говоря хубави думи ли?„. Е, добре, говориш им хубаво, но ще се разберат ли помежду си? Колкото и хубаво да им говориш, тъжното е, че болката ще остане, защото разбирателството между хората не е възстановено. А те не се разбират, защото са обожествили някого, който не е Бог, и търсят сила от нещо, което не може да им я даде. Този проблем може да го забележим в различни църковни общности, независимо дали става въпрос за манастирска, енорийска или друга християнска общност. В основата на този проблем е нашата духовна незрялост. Ние не се вдъхновяваме от Светия Дух, не сме обърнати към Тайнствата на Църквата, където действа Божията благодат, а сме обърнати към мнението на духовника, на хората. По този начин Църквата от духовна реалност се принизява в психологическо събитие и става институция. Въпросът не е човек да получи признание от дадена личност, която в неговото съзнание може неправилно да заема централно място (защото централното място е за Христос и за нищо друго). Оттук това поражда конкуренция и конфликти. Защото нас ни интересува не това духовникът да ни обърне към брата ни и да се активира нашето единство, а това какво е емоционалното отношение на духовника към нас. Може ли това изобщо да има някаква връзка с Тялото Христово? Често тези проблеми не си личат външно, но са много дълбоки и показват състояние на отсъствие на Духа, в което пребиваваме.

Понякога ни се струва, че имаме проблем, който е на психично ниво, но той всъщност е духовен. Има хора, които усещат безмерна умора и не се радват на нищо, които от нищо не се чувстват удовлетворени. Има хора, чиито вътрешен свят е толкова оскъднял, че стават изморителни не само за другите, но и за самите себе си. Духовният живот на тези хора не се обновява, а Божият човек постоянно става нов, обновява се, не остарява. Възкресението на Христос донесе нещо кардинално ново. Стареца направи млад, а ние сме млади, но всъщност сме стари отвътре, това е нашият духовен хал, защото Божието дихание отсъства в нас, отсъства вдъхновението на Светия Дух. Затова се изморяваме взаимно и сме непоносими един към друг. Говорим едни и същи неща, правим едни същи неща. Чувството, че сме преситени от околния свят се отразява както в мислите и чувствата, които изразяваме към другите, така и във вътрешната преумора, в чувството за овехтялост, което усещаме вътрешно. Всичко това е знак, че Бог не живее в нас. Когато осъзнаем това и пристъпим към покаянието, когато съборим нашия дом, за да го по строим наново чрез Божията благодат, тогава нашите чувства се съживяват, тогава виждаме, че можем да обичаме. Това обаче не ни е изгодно, защото изисква труд, усилия и действия на обръщане на нашия вътрешен свят към Бога.

Нека видим какво казва св. Йоан Златоуст за Църквата – че тя е ковчег, и на друго място я нарича по-висша от Ноевия ковчег.

Ноевият ковчег приел безсловесни животни и спасил безсловесни животни

Когато казвам Църква, това не е храмовата сграда, не са представителите на клира, а имам предвид Тялото Христово, което всички ние съставляваме, Божията благодат, благодатта на Светия Дух, Който действа в Църквата.

И така…

Църквата приема неразумни хора и не само ги спасява, а и ги преобразява

Но не принудително, а доколкото човек съзнателно идва, знае защо идва и търси онова, което Църквата дава. Защото ние идваме, но за да търсим онова, което си представяме и което искаме да ни даде Църквата. Смятайки, че тя е някакво мощно пространство, което може да е ефикасно за изпълнение на личните ни цели, които е без значение дали имат връзка с духа на Църквата, т.е. с Христовия дух. А Църквата приема хора, черни като врани от греха, и ги предава невинни като гълъби. Приема хора с диви чувства като вълк и ги предава кротки като овци. Защото, когато човек, който граби, който е алчен, влезе в Църквата и чуе Божиите слова на християнското учение, той променя мисленето си и вместо вълк, какъвто е бил, става овца. И вълкът заграбва и чужди овци, докато овцата дарява и своята вълна.

Прадоксалното е, че пристъпвайки към Църквата, ние искаме Бог да ни помогне да бъдем още по-големи грабители, още по-алчни, да бъдат удовлетворени всички наши нужди: емоционални, икономически… под каквато и да е форма. Осъзнаваме ли, че това, което правим, е грабителство и алчност? Не, защото толкова много сме потопени в светския дух, в греха като навик и манталитет, че смятаме това за законно. Доколкото спазваме светските закони, се чувстваме укрепени и оправдани. Не осъзнаваме евангелското слово, а го пренебрегваме. Затова е много важно да видим какво казва св. Йоан Златоуст: грабител и алчен. Колко пъти нашите мисли, поведение, отношение към живота са израз на грабителство и алчност? Колко пъти сме изпращали другия в ъгъла, колко пъти сме го сразявали и смазвали… Това означава, че нямаме чувствителността, която Бог иска да имаме, означава, че не сме получили благодатта на Бога, на Светия Дух, която услажда нашето сърце, прави го чувствително и променя възприятията ни към целия свят.

Църквата е призив отдалеч, тя е покана към цялото човечество на Бога към едно и също място, към Тялото Христово. Ние всички сме призвани да се засадим в това Тяло, да оцърковим нашия живот, да го направим живот на всички. Животът на всеки е и наш живот. Това е Църквата – моят живот в и чрез Тялото Христово. Моят живот вече не е мой, а е живот на всички. Най-голямата хула за Църквата е затварянето в индивидуалния начин на живот, а ние какво правим – в Църквата искаме да потвърдим, укрепим и обезопасим тъкмо това съзнание. Абсолютизирането на семейството също стои извън църковния дух. Моето семейство, моето дете, моето внуче, моят мъж… а другите какво са? Те не са ли също мои?…Именно защото не ги чувстваме като свои, затова нямаме радост, а усещаме ропот, напрежение и самота.

Вярата е начин на живот. Това е постоянният стремеж да искаме да избягаме от нашето подземие, в което сме се окопали, да излезем на въздух и да поемем дълбоко дъх. Този стремеж го има само в човека, който е бил утешен от Светия Дух. Това е откровение, което човек получава от опита в Църквата. Ако човек не вкуси това състояние, колкото и да описва живота на Църквата, колкото и да цитира светите отци, нищо не казва… За нашата Църква най-обърканият е най-здравият. Защото Божие благословение е, че сме духовно увредени, че умът ни някъде „превърта“, че нашите чувства са объркани. Това е кодът, който активира Светия Дух – постоянно да търсим Божията милост, да поставяме под съмнение себе си и да казваме: „Боже мой, не съм добре! Помилуй ме!“. Ние сме духовно увредени, но искаме да протектираме себе си, да убедим себе си, че не сме такива каквито сме и избягваме да направим най-простичкото нещо – да се съкрушим пред Бога и да потърсим Неговата милост! Това обаче трябва да се превърне в постоянно съзнание и опит. Тогава откриваме с изненада, че Бог е до нас, Той е милост, покой, услада, чувствителност, чрез Когото и ние ставаме такива. Когато човек се разгори от Божията благодат, той става чувствителен, открит, гъвкав и се разбира много лесно с другите.

Не е възможно да видиш тук (тоест в Църквата) роб или свободник, нито богат и беден, нито властник и обикновен жител, а цялото това неравенство е прогонено далеч на живота и се създава едно място от всички, съществува голямо равночестие и земята подражава на небето.

Това е начинът на Църквата. Ако ние не го живеем, значи не живеем църковно, въпреки че сме членове на Църквата. Ние сме болни членове и е нужно да се възстановим.

Толкова велико е благородството на Църквата, че дори не е възможно да кажем, че господарят пее с голямо дръзновение, докато слугата замълчава, нито пък, че богатият си движи езика, докато бедният е осъден да остане безгласен. Нито пък мъжът пее и говори с дръзновение, докато жената мълчи и остава безгласна. Но след като всички се наслаждаваме на едно и също равночестие, принасяме обща жертва, общо възношение. Нито единият има нещо повече от другия, нито другият от първия. Но всички имаме същата чест и отправяме един глас към Създателя на вселената, макар и да говорим различни езици.

Това е тайната на Църквата. Ние обаче гледаме към умния, към богатия, към учения, към силния. Мислим си, че сме значими членове на Църквата, че тя не може без нас; че сме фактори, главни герои в „театъра“ на църковния живот. Но Църква ли е това? Не, това е нашият театър, сцена, учреждение. Духът на Църквата, на Бога е напълно различен.

И нека не бягаме чрез неопределени обвинения от рода на „Църквата е виновна! Епископите са такива, свещениците са иначе!“. Наша отговорност е в отношението ни към хората, с които съществуваме заедно. Не сме по-добри от другите, не знаем повече от другите. Не можем да говорим за любов, а в душата си да презираме нашия най-малък брат. Трябва истински, в сърцето си, да се доближаваме до всеки. В Църквата няма роб или свободник, светото Писание определя като роб само онзи, който е поробен от греха. Защото, както казва св. ап. Павел, онзи, който върши греха и не се покайва, е роб на греха, а признава за свободен онзи, който е освободен духовно от Светия Дух. Само тази разлика съществува. А ние пилеем времето си да се занимаваме с това какво е мнението на другия за нас, дразним се, ако ни обвиняват за нещо, дразним се, когато ни разкриват. Защо прахосваме толкова сила и енергия за мнението на другия човек? Нима не откриваме свобода в това изобщо да не ни интересува какво казва другият за нас. Ние губим толкова енергия да се терзаем какво ще каже нашият духовник, или някой друг по наш адрес… Пилеем енергия, която бихме имали за молитва към Бога, за търсене на Божията благодат, за търсене на истинско единство с ближния… Нима това не е безумство?

Беседата е публикувана със съкращения

 

Превод: Константин Константинов

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...