По-различни ли сме от древните жители на Йерусалим
Господ влиза в Йерусалим заради спасението на човеците. Но какво приемат за спасение жителите на Йерусалим, какво очакват те от Месията? Земни блага и световно господство. Като не получават желаното, те с лекота отхвърлят Онзи, Когото няколко дни преди това прославят и посрещат като Спасител.
Всички чудеса, които извършва Господ, са справедливо оценени от юдеите като знамение, като залог, че занапред ще стане нещо по-значително. Те се оказват прави в това отношение, но грешат в нещо по-важно – в преценката за това, какво трябва да последва след такова начало. А трябва да се случи най-великото за хората – те да бъдат спасени за Царството Небесно. За това Господ говори неведнъж, но ние винаги чуваме само това, което искаме да чуем. Господ донася свобода не от Рим, а свобода от греха; не просто световно господство, но Царството на небесния Отец – като дар; не заможен живот, а живот вечен. Всичко това изглежда маловажно на погълнатите от насъщните грижи жители на Йерусалим.
С какво се различаваме ние от жителите на Йерусалим? Доколко жадуваме за Царството Небесно? Доколко искаме да бъдем с Бога? За нас много често Царството Небесно не е място на богообщение, а пространство, където се избягват посмъртните страдания. Ако не беше така, стремежът ни към молитва би бил съвсем естествен, вместо да се принуждаваме да се молим. Ние бихме се старали винаги и във всичко да се приближим поне малко до Бога, а не – както често става – да се сещаме за Господа, когато сме в утеснение и разбираме, че без Него не можем да вършим нищо. Това не е любов. Това е страх пред владетеля или съдията. Подобно разположение не ни приближава към Бога, а само извиква Неговата скръб.
Още като дете чух в проповедта на един благочестив свещеник, че когато влиза в Йерусалим, Господ плаче за нашите грехове. И сега с върбови клонки в ръце, но със сърца, лишени от любов, ние можем да извикаме само жал, но не и радост у Господа. Искаме много неща от Бога: здраве, мир, спокойствие, благополучие … Но много рядко някой от нас пожелава от Бога просто Него Самия. Дори когато се причастяваме, ние твърде рядко успяваме да запазим благодатта на светото Причастие в себе си. Губим този непостижим за ума дар още до вечерта. И всичко това, защото за нас земното е много по-важно от небесното. А колко много хора в последните години започват да посещават храма, но не намират Бога, не придобиват в сърцето си това, което може да ги задържи в Църквата. Тези хора вече ги няма в храма и това също е повод за скръб.
А как би могло всичко да се промени, ако веднъж, в някой прекрасен ден осъзнаем, че животът ни, лишен от единствената важна цел – от богообщението, е абсолютно празен, безсмислен; че дори посещаването на храма, ако не ни съединява с Твореца, ни служи за осъждане. Тогава, като се взрем в тази бездна на пустотата, а после като издигнем духовния си взор към небесата, ще можем най-сетне да сложим начало на своя духовен живот, да започнем възхождането си от земното към небесното, от тленното към нетленното, от моментното към вечното. И по-добре това да стане днес, когато зад гърба ни са дните на Великия пост, на прага на Страстната седмица, пред Възкресението Христово… На днешния ден, в който Господ влиза в Йерусалим заради нашето спасение, да направим така, че Господ да влезе и в нашите сърца! I www.pravmir.ru
Превод: Евгения Николчева
