Само гласът!

В едно от своите Послания апостол Павел казва, че всичко съдържащо се в Свещеното Писание е полезно и е написано за наше поучение и просвещаване (2 Тим. 3:16). И ето, днешното литургийно евангелие, заедно с посланието на Павел до Тимотей, ни предоставя начин как да се задълбочим в Свещеното Писание, как може да го осъществим и да го живеем.

Образът на великия Йоан Предтеча тук се преплита с образа на Павловия ученик. И единият, и другият чуват Божието слово не с ушите си, а със сърцето си, не само със слуха си, а с цялостната си способност за възприятие; и двамата са излезли да проповядват и всеки от тях е поднесъл на хората словото в неговата чистота, неопорочено от недостоен живот, а в сияйната красота на собствения живот, в който е било осъществено; в чистота – още и затова, Божието слово да бъде предадено така, както е и получено; това апостол Павел поръчва, завещава на своя ученик.

При тази проповед и в лицето на Кръстителя (когото сега спомняме), и в лицето на Тимотей, и в лицето на самия Павел се осъществява едно и също нещо. Словото, което те проповядват, е така значимо, проповедта им е тъй велика, че самите те сякаш изчезват в нейното сияние; словото е засенчило говорещия; животът, получен благодарение на словото, те кара да живееш и сякаш да забравиш кой го е принесъл, докато най-сетне с благодарно благоговение се върнеш духом към това слово.

Образът на Йоан е велик с това, че словата, думите, които някога му е казал Господ, Йоан е възприел и вложил в пълнота в душата си, в живота си; така ги е възприел, че сам той се е превърнал в глас – зовящия, вопиещия глас на викащия [в пустинята], станал е само глас, чрез който словото да прозвучи и да достигне до слуха на всички.

Павел също е чул Божието слово и е получил видение, и цял е потънал в това слово и в това видение. И вече не му е останал никакъв друг живот, освен проповедта, освен радостта да дава на другите това, което сам той е получил, благодарение на което сам е оживял за вечен живот; именно към това той призовава и Тимотей: … проповядвай словото, настоявай на време и не на време, изобличавай, запретявай, увещавай с голямо дълготърпение и поука… във всичко бодърствувай, скърби претърпи, дело на благовестник извърши, службата си добре изпълни. Защото аз вече ставам жертва, и времето на моето отхождане настъпи.(2 Тим. 4:2,5,6). – Тоест, иди и проповядвай словото, та и други също да се оживеят…
И всичко, което се е случило тогава, някога, и което се повтаря в протежение на цялата християнска история, се отнася непосредствено и за нас.

Ние също чуваме това слово на проповедта, евангелското слово, апостолското слово, молитвеното слово; и всички ние някога сме трепнали от думите, оживели сме, затрептели сме от радост, от надежда. И всички ние сме призвани да превръщаме в живот това слово, през целия си живот: отначало – чрез самото достойно живеене на открилото се в душата ни, като живеем достойно с онази си душевна глъбина, в която Господ може да ни говори; а после – и да възвестим това слово така, че да го чуят и други хора и също да се зарадват, да затрептят.

Но на този път – пътя на Павел и Тимотей, пътя на великия Йоан и на други, стои нещо, което плаши мнозина. Според мярата на Христовото възрастване, според мярата на претворяването на словото в живот, ние, произнасящите го, трябва да се отместим встрани, да се отдръпнем. Трябва да се принизим, трябва да станем прозрачни до такава степен, че през нас да се лее божествената светлина, и никой да не ни забележи – нас, пронизаните от тази светлина.

Но уви! Ние сме твърде видими, твърде забележими. Самите ние засланяме светлината, затъмняваме я: дори ѝ придаваме своите оттенъци – бледни, сиви, мрачни, безцветни, мътни, – каквито нюанси не съществуват в лъчезарното ѝ сияние. Ние винаги сме видимите, явните в проповядването на словото и живота; а трябва преди всичко да се учим да живеем така, че животът ни да е потвърждение на правдата на Божието слово; да живеем така, че да станем просветлени, та словото Божие да увлича човешките души със силата си и да озарява човешкия живот със своето сияние.

И тогава онези велики, дивни образи, които намираме в Новия и в Стария Завет, ще станат за нас пример и мяра за живеене.

Дано Бог даде, със своя живот, макар и само за някого, – а колко много са нуждаещите се! – да станем предвестници на Иисус Христос, идващ към тях да срещне лично душа жива, жадуваща вечен живот. Нека се отдръпнем встрани, за да не препречим със себе си идващия Христос.

Ето на какво ни учи цялата проповед на древността и великият образ на Йоан Кръстител, когото сега възпоменаваме… Амин. | www.pravmir.ru

 

януари, 1966 г.

 

Превод: Венета Дякова

Коментари

коментара

Близки теми: