Св. Антоний Велики – светило на добродетелта
Св. Антоний, мъдрият пустинник, е един от малцината, получили званието „Велик“. Той действително се е доказал като велик пример на духовността и е постигал велики победи в борбата срещу покварата, греха, дявола и многоликите страсти. Животът му, описан от друг светец, определян също като „Велик“ – неговия съвременник св. Атанасий, Архиепископ Александрийски – е нещо дивно и възхитително. Всеки, който жадува да се докосне до величието на живота в Христа, би могъл да размишлява върху житието му, за да усети питателна наслада.
Антоний Велики със своя подвижнически живот и непрестанна молитва достигнал забележителна духовна висота и придобил истинна мъдрост. Сам себе си той е наричал „човек с малко ум“ и е бил неук, но в своята наставническа практика се е ползвал с мъдрост свише, дарявана му от Духа. С тази своя мъдрост, просветлен и боговдъхновен, той е давал премъдри отговори на множество християни, търсещи да укрепят своята душа, и ние виждаме немалко свидетелства за това, описани в различни части от Патерика. Освен тях той ни е оставил също така и своите „Сто и седемдесет наставления“, изброени в „Добротолюбие“ и даващи укрепваща сила на всички, които ги четат.
Подвижничеството е в усилията, които човек полага, за да следва волята Божия в живота си. То е борба за надмогване на страстите и очистване от тях, за да може човек да обича и Бога, и всички човеци „с цялото си сърце и душа“. Защото е невъзможно постигането на истинна любов към когото и да било, ако сам ти си побеждаван от страсти, и то най-вече от себелюбието, защото то потиска човека и обременява живота му. Себелюбието е онази ирационална любов към собствения Аз, която поражда страсти като гордостта, тщеславието, сладострастието, сребролюбието и др.
В наши дни нерядко говорим за любовта, мира, разбирателството между хора и народи, и за други неща от този род. Няма лошо в това, но проблемът е как бихме могли да обичаме другите и да бъдем в мир с тях, ако сами сме роби на страстта и не можем да постигнем душевен мир дори в самите себе си? Любовта според св. Максим Изповедник е рожба на безстрастието. Тя се ражда и крепне в сърце, което е очистено или което най-малкото полага непрестанна борба и труд, за да се очисти от страстите. Тогава любовта е самоотвержена и не се огъва, не отслабва пред трудности и изпитания. За такава любов няма срок на годност, тя живее и отвъд гроба, пребъдва във вековете. За разлика от нея, страстната любов е лъжовна и трае само докато има силата да обслужва и да подхранва страстите или да черпи храна от тях. Но условията на живот се менят, целите ни също се променят, пък и човешкото тяло се изтощава и видоизменя, тогава как би могла да се съхрани действена и трайна такава любов?
Човешките страсти са най-тежкият проблем на преходните общества. Носителите на страсти причиняват огромни страдания и в семейството, и в социалната среда, а освен това, ако са хора с власт и положение, причиняват войни и смут на световно ниво. Както отбелязва Негово Високопреосвещенство митрополит Йеротей: „Грехът има своите социални последствия. Болнавото общество прави социалните институции болнави, а после социалните институции способстват хората да се чувстват още по-болнави.“ Ето защо усъвършенстването на човешките общества, или по-скоро тяхното очовечаване, изисква духовно обновяване на членовете им, което може да се постигне чрез подвижнически усилия, молитва, светотайнствен живот и цялостна отдаденост на Църквата и духовните традиции.
Светий Антоний – чрез своята духовна борба срещу силите на злото и гордостта – е придобил върховна висота на смирение. Бог обаче му открил, че по духовно издигане все още не бил достигнал мярата на един обущар от Александрия, и това му било открито, за да го укрепи още повече в духовния му път. Ето защо старецът Софроний Сахаров посочва: „От този човек той се научи да повтаря в сърцето си: „Всички ще влязат в Царството Божие заради добродетелите си, а аз единствен ще ида на вечни мъки заради греховете си.“ Повтарянето на подобни слова може да се превърне в трайна практика единствено за хора, постигнали висша степен на смирение.
Смирението е майка на любовта и добродетелта. Преподобният обичал всички самоотвержено и отправял молитви за целия човешки род. Показателен за това е начинът, по който общувал с хората, и то най-вече – със страдащите. Чрез своята велика любов той ги дарявал с истинно утешение и помощ.
Веднъж при него дошъл един богослов и писател на име Дидим, който бил сляп по рождение, но явно очите на душата му били широко отворени и затова Антоний, освен всичко друго, му казал следното: „Недей да страдаш, Дидиме, от това, че ти липсва физическо зрение, защото на теб ти липсват очи, с които се виждат мухи и комари. Ти обаче имаш онези вътрешни очи, с които се виждат ангелите, избраници на Бога и носители на Неговата светлина!”. Тази случка разкрива пастирското отношение на светиите. Те не обезкуражават хората, не ги оставят да губят надежда, а укрепват любовта им към живота, любовта им към Христа и избавят душата от всяко помрачение, подсилват радостта й, укрепват вярата й, усилват надеждата й.
Нека да завършим с едно от наставленията на св. Антоний: „Потребно е неотложно да изцеляваме себе си от душевните страсти, защото ще дойде ден да застанем пред Божия съд и тогава не бива да ни изпълва чувството на безутешно злочестие.“ | www.johnsanidopoulos.com
Превод: Анжела Петрова
