Христовият Кръст – радост за целия свят
Почитта към Христовия Кръст в Православието е толкова голяма, че в песнопенията и молитвите можем да срещнем обръщения към него като към живо, одушевено същество. Как е възможно това? Подобни недоумения могат да възникнат не само у протестантите, но и у самите православни. Но всичко си идва на мястото, когато почувстваме, че, първо, това не са вероучителни, а поетични текстове: в поезията нерядко можем да срещнем одушевяване на неживи предмети.
Второ, оръдието за наказание и позор се е явило на целия свят като оръдие на безграничната Божия любов. „Защото ето, чрез кръста дойде радост за целия свят…“. Кръстът е всепобеждаващата Божия любов, и самата любов в нашия земен свят е кръст и кръстоносене в живота, тъй като Божията любов, както и любовта към ближните християни-свети, често е оставала и остава без отговор, разпъваща се и разпъвана заради ближните. Затова думите „радвай се, живоносен кръсте“ спокойно можем да заменим примерно с „радвай се, всепобеждаваща любов“, и това ще бъде едно и също.
По думите на митрополит Филарет (Дроздов), това е „разпъващата любов на Отца“, разпъваната любов на Сина и любовта на Светия Дух, тържествуваща чрез силата на Кръста“. И тази любов светът, както и преди, малко успява или изобщо не успява да вмести, отхвърляйки я и предпочитайки пред нея или силата, или закона и реда, или хладната, разсъдъчна логика. За силата на божествената любов, проявена чрез кръста, прекрасно и вдъхновено пише Николай Бердяев:
„Тайната на кръста, тайната на Голгота е тайна на свободата. Син Божий, приел образ на раб и разпнат на кръста, не ни принуждава да Го признаем чрез външна сила и мощ. Той остава невидим в Своята божествена сила за телесните очи на естествения човек. Божествената сила и слава на Разпнатия се проявява в акта на свободната вяра и любов.
Разпнатият е обърнат към свободата на човешкия дух. Той не насилва в нищо. Необходим е свободен подвиг на духа, за да разпознаем в Него своя Бог. Бог, разпнат на кръста, не само се открива, но и се скрива. В откровението на Божеството изчезва всяко насилие на естествения, сетивен свят, всичко е обърнато единствено към духовните очи, към вътрешната свобода.
Погледът на естествения човек, потиснат от силите на външния свят, вижда Разпнатия само като унизен и изтерзан, вижда само поражението и гибелта на истината в света. За него божествената истина изглежда безсилна и немощна. Може ли Бог да се яви в света не като сила и мощ, побеждаваща и преобразяваща целия живот, а като кръстно страдание, като привидно безсилие и немощ пред силите на света? От това се съблазнил еврейският народ, който отказал да види в Разпнатия очаквания Месия, Сина Божи…
Разпнатата истина не притежава нито логична, нито юридическа принудителност. Разпнатата истина се явила на света като безгранична любов. Но любовта не ме насилва: тя ме прави безгранично свободен. В любовта всичко става сродно и близко по дух за мен, в любовта аз се освобождавам от чуждото и враждебно инобитие, и така намирам висша свобода.
Свободата трябва да ме доведе до любовта, и любовта да ме направи свободен. Христовата благодат е тайна на обичащата свобода и на свободната любов. Тя е била проявена на кръста. В свободното страдание на Богочовека, насочено към свободата на човека, е скрита тайната на християнската любов.“ („Философия на свободния дух„)
Да разгледаме една от стихирите на празника Въздвижение:
„Радвай се, живоносен Кръсте, непобедима победа на благочестието, райска врата, утвърждаване на верните, ограда на Църквата, чрез който бе победено тлението и силата на смъртта бе потъпкана, и ние се възнесохме от земята на небето; непобедимо оръжие, противниче на бесовете, слава на мъчениците, украшение на преподобните, пристанище на спасението, дари на света велика милост„.
Всичко, написано тук като обръщение към кръста, е приложимо и по отношение на Христовата любов, тъй като кръстът е нейната най-главна икона! Защото Неговата любов сред нас е победа на благочестието, врата към рая, утвърждаване на верните и ограда на Църквата…
„Любовта е силна като смъртта“ – е казано в старозаветната книга Песен на песните. Любовта е по-силна от смъртта и тя я е победила на кръста, както ни е показал Христос – чрез нея на кръста е била победена и потъпкана властта на смъртта и ада! От нея и от дълбокото Христово смирение е бил посрамен дяволът с неговото тъмно царство. „Любовта никога не отпада, а другите дарби, ако са пророчества, ще престанат, ако са езици, ще замлъкнат, ако са знание, ще изчезнат“ (1 Кор. 13:8).
Но да си припомним какво предшества вдъхновеното слово за кръста на свети апостол Павел, което се чете всеки път на празничната литургия на Въздвижение (1 Кор. 18:24)! То изразява неговата печал за разделението вътре във формиращата се Коринтска община: „Това казвам, защото един от вас дума: „аз съм Павлов“, друг: „аз пък – Аполосов“, трети: „аз съм Кифин“, а друг: „аз пък – Христов“. Нима Христос се е разделил? нима Павел биде разпнат за вас? или в име Павлово се кръстихте?“ (1 Кор. 1:12-13).
Това е образец на всички следващи конфликти и разделения вътре в Църквата, включително и в съвременния свят. При това всяка от страните в конфликта е посвоему права (нравствено, исторически, богословски – това не е толкова важно), но нито една от тях обикновено не желае да се издигне над своята собствена истина – до Христовия кръст… От вечната висота на който тези истини – нравствени, исторически, богословски – могат да изглеждат като преходна човешка суета, проявяваща се поради нашата немощ, тъй като хората от своите собствени истини често не могат или не искат да видят истината на опонентите.
А Христос от висотата на Своя кръст, простирайки към нас Своите ръце и призовавайки ни в Своите обятия, и едните, и другите, и още множество други овци (не от тая „кошара“, напомня: „Дойдете при Мене всички отрудени и обременени, и Аз ще ви успокоя; вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си; защото игото Ми е благо, и бремето Ми леко“ (Мат. 11:28-30).
Това бреме е и наш собствен кръст, като бреме на любовта и доверието към ближните, което ние сме призвани да носим, следвайки Го. Защото причастността към Неговата любов и пътят към нея минава през отричането от себе си, от своите частни, дребни и относителни истини пред подножието на Христовия кръст.
И през любовта към своите врагове и молитвата за тях, което не е свойствено на нашите естествени способности, защото без вяра, вдъхновение и търпение такъв кръст става тягостен и смъртоносен. Но не бива да забравяме, че ако имаме вяра „колкото синапово зърно“, Сам Христос носи нашия кръст за нас – ако от наша страна има макар и малко воля за любов, опрощение и доверие към хората!
Самата любов предполага доверие. Бог проявява безкрайно доверие към всички, след като веднъж ни е призовал към живот. Но в нашия свят доверието е свързано с риск: Бог е поел този риск и е бил разпнат. Той ни предупреждава за този риск, който наистина е велико дело на себеотдаване и саможертва, защото ни съединява с вечната божествена любов в Неговото царство.
„От твоя кръст славослови Господа, отхвърляйки от себе си всеки помисъл на оплакване и ропот – пише св. Игнатий Брянчанинов. – От кръста богословствай: защото кръстът е истинното и единствено училище, хранилище и престол на истинното Богословие. Извън кръста то не съществува: то е скрито в Христовия кръст“. I www.pravmir.ru.
Превод: Татяна Филева
