Живот в смъртта
.jpg)
Какво е смъртта? Първият отговор на този фундаментален въпрос дава Псалм 103. От Битие (2:7) вече знаем, че свещеното дихание е източникът на човешкия живот: „И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа” (Битие (2:7). По този начин животът на създадените по Божия „образ и подобие” (Бит. 1:26) се обвързва със своя Създател.
Псалм 103 ни разкрива очевидното заключение, че когато ни се отнеме свещеното дихание, следва смъртта: „Скриваш лицето Си – объркват се, отнимаш духа им – умират и в пръстта си се връщат”.
И въпреки това човешката смърт е противоестествена, тъй като „Бог е създал човека за нетление и го е направил образ на Своето вечно битие” (Премъд. 2: 23). Човек е създаден за живот, а не за гибел, защото „Бог не е създал смъртта и не се радва, кога гинат живите" (Премъд. 1:13). Връзката между тяло и живот, тяло и душа е толкова естествена1, че не бихме могли да си представим живот без тяло.
Но „по завист от дявола влезе в тоя свят смъртта, и я изпитват ония, които са от неговия дял” (Премъд. 2:24). Св. ап. Павел говори за същото: „Защото платката, що дава грехът, е смърт, а дарът Божий е живот вечен в Христа Иисуса, нашия Господ” (Рим. 6:23; 5:12). Отвръщайки се от Животоизточника и подбуден от „оногова, у когото е властта на смъртта, сиреч дявола” (Евр. 2:14), човек се отдръпва от Живота и сам се поставя в положение, в което ликува смъртта, разпадналата се човешка природа.
Какво става с нас след смъртта и погребването на тялото ни, преди възкресението на плътта? Най-добре ще отговорим като разгледаме всички етапи на откровението по този въпрос.
Мъртвите според Псалмите и Пророците
Псалмите и древните пророци описват смъртта, или гроба, като „тишина”, „земята на забравата”, „прах”, „пропаст”.
Защото в смъртта няма спомен за Тебе: в гроба кой ще Те слави? (Пс 6:6)
Каква полза от кръвта ми, кога сляза в гроба? ще Те слави ли прахът? ще възвестява ли той Твоята истина? (Пс 29:10)
И ме не предаде в ръцете на врага; постави нозете ми на просторно място (Пс 30:9)
Нима над мъртви ще направиш чудо? Нима мъртвите ще станат и ще Те славят?
Или в гроба ще бъде проповядвана Твоята милост, и Твоята истина – в мястото на тлението? нима в тъмата ще познаят Твоите чудеса, и в земята на забравата – Твоята правда? (Пс 87:11-13)
Ти владееш над яростното море: кога се подигат вълните му, Ти ги укротяваш.
Ти повали Раава като поразен; с Твоята крепка мишца разпръсна враговете Си.
Твои са небесата и Твоя е земята; вселената и онова, що я пълни, Ти си основал (Пс 88:10-12)
Не мъртвите ще възхвалят Господа, нито всички които слизат в гроба (Пс 113:25)
По този начин древните пророци виждат смъртта като гибел, тишина, забрава. Мъртвите са сякаш „заспали”. И все пак надеждата за възкресението е вече споделена. Откриваме я в Псалм 15, в Книга на пророк Исая (26:19). Още по-ясно е изразена тя в Книгата на Иова и пророк Иезекил (37: 9-14). Авторът на Книгата на пророк Даниил също прави разлика между съня на смъртта и пробуждането при бъдещото възкресение (Дан. 12:2).
Смъртта на праведните в Книга Премъдрост Соломонова
В последните книги от Стария Завет2 срещаме едно ново виждане за живота след смъртта, развито по-пълно в Новия Завет. Това учение, изразено в Книга Премъдрост, сериозно повлиява църковната мисъл.
А праведникът и да умре рано, ще бъде в покой (Прем. 4:7)
А душите на праведните са в Божия ръка, и мъка няма да ги докосне.
В очите на неразумните те минаваха за умрели, и краят им се считаше за погибел,
и заминаването им от нас – унищожение; но те си пребъдват в мир (Прем. 3:1-3)
Драгоценния камък не сравних с нея, защото пред нея всичкото злато е нищожен пясък, а среброто е кал в сравнение с нея (Прем. 7:9)
А праведниците живеят довека; наградата им е у Господа и грижата за тях у Вишния.
Затова те ще получат царство на славата и венец на красотата от ръката на Господа, защото Той ще ги закрили с десницата и ще ги защити с мишцата(Прем. 5:15-16)
И така в Книга Премъдрост се прави разлика между самите смъртни: праведните само привидно умират. Техният живот е в Божиите ръце – те живеят вечно.
Вечният живот в Новия Завет
Надеждата за вечен живот се превръща в увереност с идването на самия Живот в Лицето на нашия Господ Иисус Христос. Използвайки образа на „Божията ръка” от Книга Премъдрост, Господ Иисус Христос казва в Евангелие от Иоан:
Моите овци слушат гласа Ми, и Аз ги познавам, и те вървят подире Ми, и Аз им давам живот вечен; и те няма да погинат вовеки; и никой не ще ги грабне от ръката Ми (Иоан 10:27-28)
Тази е волята на Оногова, Който Ме е пратил: всякой, който види Сина и вярва в Него, да има живот вечен; и Аз ще го възкреся в последния ден.
Възроптаха против Него иудеите, задето рече: Аз съм хлябът, слязъл от небето.
И казваха: не Тоя ли е Иисус, Иосифовият син, чийто баща и майка познаваме? Как тогава Той казва: слязох от небето?
Иисус им отговори и рече: не роптайте помежду си.
Никой не може да дойде при Мене, ако не го привлече Отец, Който Ме е пратил; и Аз ще го възкреся в последния ден.
У пророците е писано: „и ще бъдат всички от Бога научени”. Всякой, който е чул от Отца и се е научил, дохожда при Мене.
Това не значи, че Отца е видял друг някой, освен Онзи, Който е от Бога; Тоя именно е видял Отца.
Истина, истина ви казвам: който вярва в Мене, има живот вечен (Иоан 6: 40-47).
Истина, истина ви казвам: който спази словото Ми, няма да види смърт вовеки (Иоан 8:51)
Иисус й рече: Аз съм възкресението и животът; който вярва в Мене, и да умре, ще оживее.
И всеки, който живее и вярва в Мене, няма да умре вовеки. Вярваш ли това? (Иоан 11: 25-26)
Човек продължава да живее3 – дори и след смъртта на тялото – в зависимост от степента на своята близост до Бога. Ето защо Иисус казва в Евангелие от Матея: „И не бойте се от ония, които убиват тялото, а душата не могат да убият; а бойте се повече от Оногова, Който може и душата и тялото да погуби в геената” (Мат. 10:28). Тогава дали смъртта и адът са отсъствие на Бога, мястото или състоянието, в които Бог не съществува? Душата, която жадува Бога и търси Неговото присъствие не ще погине, защото копнежът по Бога ще я държи жива. Освен това този, който живее в Христа на този свят, продължава да живее в Него дори и след като душата напусне тялото.
Св. ап. Павел категорично потвърждава това:
Знаем, че, когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно.
Затова и въздишаме, като копнеем да се облечем в небесното си жилище; само да не би, и облечени, да се намерим голи.
И тъй, ние винаги сме спокойни и, като знаем, че, докле живеем в тялото, се отдалечаваме от Господа, понеже с вяра ходим, а не с виждане, имаме дръзновение и по-скоро желаем да напуснем тялото и да се приберем у Господа (2 Кор. 5:1-3, 6, 8)
Св. ап. Павел изразява същата вяра, същата увереност, че ще живее в Христа след телесната си смърт, в послание до Филипяни:
Според както очаквам с нетърпение и се надявам, че в нищо не ще се посрамя, но при всяко дръзновение, както винаги, и сега ще се възвеличи Христос в тялото ми – било чрез живот, било чрез смърт. Защото за мене животът е Христос, а смъртта – придобивка.” „Обладават ме и двете: желая да се освободя и да бъда с Христа, защото това е много по-добро (Фил. 1:20-21,23).
Христос е живот, защото Той е Бог, Животодарителят4. Този, който живее в Христа и чийто живот е „скрит с Христа в Бога” (Кол. 3:3) има „вечна памет” (Пс. 111), тъй като го поддържа Светият Дух и смъртта няма власт над него. „Кога се яви Христос, вашият живот, тогава и вие ще се явите с Него в слава” (Кол. 3:4).
Говорим за приелите Христос. Какво ще стане с онези, които са умрели преди идването на Христос или онези, които не вярват в Него? Какво ги очаква след смъртта? Ап. Петър дава отговор на този въпрос: „Той, като слезе, проповядва и на духовете, които бяха в тъмница, и които някога се не покориха, когато Божието дълготърпение ги очакваше, в дните на Ноя, при строението на ковчега, в който малцина, сиреч осем души, се избавиха от водата” (1Петр. 3: 19-20).
Непокорните след смъртта си стават „духове в тъмница”. Те остават в „гроба”, в „гибелното място”, в „земята на забравата”, за които разказват Псалмите и пророк Исая. Самият Господ Иисус Христос използва дълбоко впечатляващи образи, за да опише съдбата на непокорните в притчата за Лазар и богаташа. Богаташът умира “и го погребаха; и в ада, когато беше на мъки, подигна очите си, видя Авраама отдалеч и Лазаря в лоното му и, като извика, рече: отче Аврааме, смили се над мене, и прати Лазаря да намокри края на пръста си във вода и да ми разхлади езика, защото се мъча в тоя пламък.” (Лук. 16: 22-24)
Този ад е разделен от “земята на живите”, “лоното Авраамово”, “мястото на светлината” с огромна пропаст та, както обяснява Авраам, ония, които искат да преминат от тук при вас, да не могат, тъй също и от там към нас да не преминават” (Лука 16:26).
Ала “невъзможното за човеците е възможно за Бога” (Лука 18:27). Христос слиза от небесата не само на земята, но и в тази пропаст. Той ни търси в най-големите бездни, дори и в ада, за да може да разчупи вечните окови, да освободи Адам и Ева от тяхната тъмница и да позволи на всеки, откликнал на Неговия зов, да участва във “възкресението на Живота”, обещан на приелите любовта Му праведници. Това изобразява иконата Възкресение. Забележете изключителната сила на Възкръсналия, който “със смъртта си победи смъртта и на тези, които са в гробовете дарува живот”.
Сега разбираме разговора между Христос и благоразумния разбойник. В момента, когато престъпникът се изпълва с вяра да разпознае царствената личност на умиращия до него Човек и с достатъчно надежда да Го помоли: “спомни си за мене, Господи, кога дойдеш в царството Си!” Иисус му отговаря: “Истина ти казвам: днес ще бъдеш с Мене в рая.” Всеки, който вярва, че “за Бога всичко е възможно” (Мат. 19:26) и с доверие се оставя в ръцете на Спасителя, в момента на своята физическа смърт ще види себе си заедно с Христос в рая – “Знаем, че, когато земното наше жилище, тая хижа, се разруши, ние имаме от Бога дом на небесата, жилище неръкотворно, вечно. (2 Кор. 5:1) – в радостно очакване на Възкресението.
Превод от английски: Мария Спасова
По изданието: The Living God: A Catechism for the Christian Faith, SVSP, 1989
Списание Мирна, бр. 7
Следвайте ни
Въпросът със смъртта и страхът от нея е въпрос на вяра. Българите по етнокултурна дефиниция нямат страх от смъртта – това го доказват нашите военни, герои, мъченици, светци и истински християни. След книжовността войната е второто по важност цивилизационно условие за съществуването на народността и затова нашите подвизи могат да определят българите като вярващи хора. Това, че БПЦ не може да ги направи православни е проблем на хората от Църквата, които не изпълняват препоръката на православието за своите проблеми да търсят причините в себе си и да се себесравняват по реални и фактически критерии на религията, познанието и човекюлбието. Например БПЦ наскоро издигна в своите редици един доста посредствен човек, който е чужд специализант в духа на новия интернационализъм и който де факто не знае нищо за българите, но е верен и послушен на клира. Очевидно е , че такъв човек ще има проблеми с българите, но за това ще му е виновен народа, а не неговата некомпетентност за българската вяра.
Много хора днес се питат какво е да си християнин в наши дни. Ще разкажа три случая от моята битност на християнин, ако наистина съм такъв според високите критерии на това цивилизационно образуващо понятие. Познавам двама медийно лансирани и много набожни според целево създаваните популярни представи у нас. Единият , който е с имидж на краен антикомунист и ментор на младите хора у нас, когато му потърсих помощ не ми отговори, т.е. обеща, че ще се обади и да не го търся, а другият, който знаеше за окаяното състояние в което се намирам веднъж като ме срещна с пълна торба продукти дори не ме попита как съм, а ме попита как изглежда той в моите очи. Същевременно имам един приятел, който е от семейство на ортодоксални комунисти и който винаги се е интересувал от християнството. Винаги ме пита как съм, какво правя, имам ли нужда от нещо, нееднократно се е притичвал на помощ и винаги е изказвал подкрепата си за мен. Питам се кой от тях е християнин и кой (анти)(правоверен) комунист?
За хората, които усещаха, че не произхождат от маймуната, но за които нямаше и Бог – натрапеният им, живот на маймуна, бе особено мъчителен. За тях спасение и единствена алтернатива бе смъртта. За да не умрат духовно. Някой го осъзнаваха с пълна яснота и желаеха смъртта отчаяно. И си отидоха. Други не можеха да си го позволят, от дълг към беззащитни близки хора. И стискаха зъби, без да се надяват на нищо. По-голямата част, избраха да се самоубиват неусетно и за самите себе си. Те се пропиха. Някои приеха в името на живота да бъдат маймуни и не си го простиха. И те се пропиха. Такава е смъртта и такъв беше животът без Бога. Отчаяна пустота. Но, авторката казва, че всеки, който в мига на смъртта се остави в Божиите ръце, ще има вечно жилище в Рая и копнежът ни по Бога ще ни държи живи и след физическата ни смърт. Колко утешително е това за нас, които толкова дълго носехме скърбите си сами, вървяхме безутешно и бяхме готови от отчаяние да прегърнем като утешение смъртта. Безконечната.
В столице Болгарии пройдет 13-я встреча восточных католических иерархов Европы. – http://www.bogoslov.ru/text/1209847/index.html
Поради факта, че след 1878 година живеем в народно общество, което трябва да отчита успехи в наложената ни модерност, ние на практика не познаваме високите стойности на българското битие през вековете. От житията на светиите и от фактите на религиозната ни история, която още не е написана, макар че се издават посредствени луксозни издания за пред Европа, като случая с книгата Летопис на БПЦ се знае, че в България е имало духовници, които са знаели цялата Библия наизуст на гръцки и славянски език, монасите от Рилския манастир са искали да направят общ и единен славянски език, а в битката за Българската Църква през ХІХ век българите са имали за опоненти хора с висока университетска култура като католици, протестанти и елинисти, наричани в историографията „фанариоти“. Католическите мисионери в България пишат, че българите не искат да четат латинските надписи от античонстта и не се зоверяват на гръцкото духовенство, т.е. те се имат за цивилизационна алтерантива на Рим и Византия. Факт!
Негово светейшество патриарх Максим навърши 96 години. Да е жив и здрав и нека в празничната радост на клир и народ и цялата ни родолюбива общественост да си спомним, че имаше много български духовници и вярващи, чийто живот беше прекъснат насилствено за да може днес главата на БПЦ да получава картичики от президента и премиера и да прави открит банкет за 100 души в родния си Орешак. И нека в тази необятна всенародна радост да си дадем верен отговор на въпроса защо в България против вярата и народността може да се говори и прави всичко, но за имотите и ресурса на БПЦ се мълчи и се правят тайни машинации, както и в кадровата политика на Църквата. Един запознат грамотен православен, певец в храм, веднъж ми каза – против проваславието и да говориш и да питаш нищо няма да ти направят, но ако питаш за имотите на Църквата, които по канон са народна собственост, могат да те убият.
http://www.bg-history.info/5267/-Za-smisula-i-funkciiata-na-istoricheskite-proizvedeniia–v-Bulgariia.html