За прошката и покаянието
Готови ли сме да простим на себе си? Да простим за болката, която сами си причиняваме; за раните, които издълбаваме в душите си? Готови ли сме да простим на себе си?… Ако не сме, то как ще простим на ближните? Как ще простим на себе си, когато открито обвиняваме Бог за всички Негови благодеяния? Как ще простим на семейството си, след като любовта ни се дави в собственото ни безсилие.
Не само че не трябва да се крием от слабостите си, но напротив – трябва да ги разкриваме. Да ги търсим. А намерим ли ги, ще знаем от какво ни е страх, от какво ни е срам. Ще се отвратим от тях. Така може и да послушаме Христовите думи: „Стани и недей да грешиш повече”. Очите ни ще се отворят ушите ни ще се отпушат. Така ще разберем за какво да искаме прошка от себе си. Тогава ще поискаме прошка от човека до нас. Първо, заради нашите собствени слабости и, второ, заради високомерно употребените наши сили. Тогава ще сме готови да си простим за самопричинените рани. Тогава ще се подготвим да се справим с тези немощи, които просто не сме имали време да забележим, защото сме били твърде заети да се самосъжаляваме.
А как ще простим на хората срещу ни?
Най-добре ще сторим, ако просто ги пропуснем с прегръдка и те продължат напред. Да ги пропуснем и им дадем не частно опрощение, а да почерпят от прошката, която сме дали на целия свят, от мира, който дори и за миг сме постигнали.
Да ги пропуснем напред, защото колкото и тежко (по нашия критерий) някой да ни е наранил, то Божествените милости хиляди пъти са компенсирали моментната болка. Защото няма зло, което Бог да не поправи… Стига да сме търпеливи. Стига да допуснем Бог до себе си.
Нека потърсим прошка от Бога, чрез покаяние, от себе си чрез съзерцание, от ближния със съкрушено сърце, а от враговете си… от враговете, нека не желаем нищо! Защото едничък враг на човека е Дяволът!
