Последният шанс на човека
Има една източна притча. Някакъв пътник се бил изгубил и се лутал дълго из джунглата, в която имало много диви зверове. В един момент чул ръмженето на тигър зад гърба си. Човекът се затичал и успял да се покатери в последния миг по клона на едно високо дърво. При това краката му висели във въздуха, а тигърът ревял, скачал и се опитвал да ги стигне… В този миг човекът чул шумолене върху клона, на който висял. Оттам го гледала черна пантера.
Нещастникът се оказал между пантерата и тигъра, а тежко натовареният клон започнал да се люлее и да се отчупва със скърцане от дървото.
Какво направил в този миг човекът? За какво си помислил?
Върху клона имало апетитни плодове. Тъй като ръцете му били заети, той откъснал със зъби един плод и започнал да смуче сладкия му сок.
Това е, каза притчата, човешкият живот. Ние сме заклещени между раждането и смъртта, между едно небитие и друго. В краткия миг между двете черни вечности, двете безкрайности на нищото се появяваме ние, добиваме съзнание и разум, за да разберем, че тутакси трябва да ги изгубим. В тази игра ръцете ни са вързани. Идваме на земята на място, което не сме избрали, сред хора, които ни отвращават, оковани в тяло, което често не харесваме или се срамуваме от него. Животът е тъмна гора; никога не знаеш какво се крие в нея и какво би могло да изскочи оттам; днешният ден на спокойствие и безопасност е може би само кратък миг, измамна илюзия. Страданията и бедите са винаги по петите ни – този тигър винаги скача около нашите крака. А на клона си винаги имаме своята черна пантера, неумолима, съвършена, безмилостна: смъртта.
Ами сладките плодове? Това са удоволствията и радостите в този живот.
Зловещо, а? Но не и невярно.
Притчата не лъже. Ако не се самоизмамваме и преценим трезво ситуацията, сумирайки всички “за“ и “против“, ще видим, че тя е точно такава. Ние сме на клона между пантерата и тигъра. Клонът се чупи постепенно под тежестта ни. Всичко е въпрос само на време.
Тогава какви са шансовете ни? Кой би могъл да прогони пантерата и да убие тигъра?
Без намесата на по-висша Сила – никакви. Да предположим, че човекът е наистина изоставен на собствената си съдба. В такъв случай той е най-мизерното същество на земята. По-голяма мизерия е трудно да се измисли. Без присъствието на някаква висша Сила, всесилна и блага, човешкият живот изглежда като лош сън – като подигравка, неприлична шега. Смъртта е неизбежна – но тя идва само след болести и старост. Този палач иска да ни поизмъчи, преди да ни убие… На какво бихме могли да разчитаме? Кое е онова, което бихме могли да имаме? Всичко се топи, всичко умира. И ти, и аз, и всичко, което сме били, което сме имали и което сме обичали, ще изчезне. То вече изчезва. Нищо не остава. Небитието го поглъща. Ние сме корабокрушенци. В тази игра единственият ни шанс е – да има Бог. Това е последната ни карта, последното залагане в този живот.
Има ли Бог, има и надежда за продължаване на живота, за възкресение, за спасение. Няма ли Бог, няма нищо. Има го само Нищото.
Човече! Моли се да има Бог!
Но какви са шансовете ни да има Бог?
Ако съдим по множеството религии – нищожни. Да оставим настрана жреческата им пъстрота, шареност, превзетост, кресливост, – но дори само това, че те се отричат взаимно, е сериозен аргумент срещу всяка от тях; а човешкото си личи във всички. Може би някоя от тях е вярна; може би никоя; как да сме сигурни, че една от тези карти ще спечели? И коя е тя?
Човече, мисли! Ако има Бог, той трябва да ни е оставил насочващ знак, нещо ясно, нещо безпогрешно. Какво? В хаоса на вярванията, в лабиринта на философиите и религиите трябва да се напипва някаква очевидна нишка, трябва да свети някакъв всеобщ, известен на всички факт, нещо велико, световно, очевидно – и необяснимо от гледна точка на природата и материята.
Има ли такъв факт?
Знаеш отговора. Да! Има такъв факт!
Всички го знаят. Тъкмо него празнуваме днес.
Възкресението е събитие, необяснимо от законите на материята. И в същото време – факт, удостоверен от очевидци и материални свидетелства. Всеки може да отиде и да види с очите си празния гроб в Йерусалим, където всяка година на Пасха слиза благодатният Огън. Всеки може да пипне с ръка плащаницата в Торино – погребалния покров на Христос – и да види отпечатъка от Неговото тяло върху нея. Малко са историческите събития, които са оставили толкова ясни, преки материални следи. Тук не става дума за учения и вярвания, а за реалност.
Историята на Христос е уникална. Няма друг човек в историята, който да е възкръснал, и никое друго събитие отпреди хилядолетия не е засвидетелствано с такава физическа достоверност. Тази уникалност различава Христос от пророците и учителите на всички религии. Същевременно всички хора на земята знаят за Него. На практика днес няма човек, който да не познава това Име и да не е чувал Неговата история. Няма значение, дали е вярващ или атеист, християнин или друговерец: знае го. Името “Христос“ е парола, която говори нещо – добро или лошо – на всеки човек по света. Няма друго такова на земята. В някакъв смисъл то обединява всички народи, дори и онези, които не го щат.
Но може би Възкресението е само някаква историческа странност, загадка, нещо необяснимо и тайнствено, което няма отношение към мен и теб?
Не! Възкресението дава всичко и означава всичко за всички. С Възкресението всичко се променя. Нищо на света не остава същото. Възкресението е ядреният взрив на историята; то е революция в материята, в самите основи на битието. И днес, две хилядолетия по-късно, Торинската плащаница е радиоактивна като след ядрена експлозия. Но онова, което се е извършило тогава в онзи гроб, е по-дълбоко преобразуване на материята от ядрена експлозия.
Но дали тази космическа експлозия не ни заплашва с гибел, не разрушава нашия свят?
Не. Възкресението е нашият, човешкият празник. То е извършено заради нас. “Аз дойдох, за да имате живот и да го имате в изобилие“, казва Христос (Ин. 10:10). Стотици поколения молеха Бога да ни даде шанс – и Бог ни даде този шанс. Всяка верига е здрава, когато е непрекъсната. Възкресението разкъса безкрайната верига на смъртта в едно нейно звено и веригата на смъртта се разпадна. То проби дупка в стената на нашия затвор, за да можем да излезем от него. Христос уби черната пантера!
Със силата на Христос всеки от нас може да възкръсне. Това е последната ни карта в този живот, единственият ни шанс за божественост, за безсмъртие. Нека да оценим този шанс. Такива като него не се въргалят по улиците. Те се дават веднъж в живота – и един път във вечността. Тук вече няма шега.
Тази игра е смъртоносна. Залогът е огромен. На карта е сложено всичко.
Човече, мисли! На кантара е всичко! Ще кажеш ли НЕ на Христовия дар – и на безсмъртието? Стига ли ти САМО този живот? Цигарите, забавленията, сексът? Кантарът се поклаща!
“Аз дойдох, за да имате живот и да го имате в изобилие“.
Христос воскресе!
www.glasove.com
Възкреснеието на Христос е въпрос на вяра. Вярата обаче не е илюзия, нито халюцинация, нито нереален свят. Вярата има своите доказателства, които биват аксиомни, абстрактно-понятийни, материално проверими и събитийни. Основата на вярата е текста на Библията. Езиковедските анализи показват, че това е вътрешно непротиворечив разказ и няма сериозни основания, да не му вярваме. Християнството освен това е заредено със силна доза историзъм – има исторически факти, чудеса, знамения, талантливи хора, отдадени на вярата, които са получили нещо вследствие на това отдаване, както е обещано и в Евангелията от Христос. Има и библейска археология, има и текстови произведения. На практика обаче стожер на вярата остава словото и актуалното дело по Христа, без оглед на духа и същината на времето, което е същинският казус на християнската вяра като философия, а не проблема с датите на календара, което е ритуална практика. Затова вярващите по цял свят ценят словото и делото на човека въпреки времето.
Андрей, поздравявам Ви за статията: въздействаща, оригинална и влиза право в сърцето. Благодаря, че споделихте с нас усещането си за Възкресението!