Смисълът на болката
Наскоро издателство „Омофор“ представи новата книга на акад. проф. Владета Йеротич „Психологическото и религиозното битие на човека“ с участието на самия автор, който гостува в България (отзвук от събитието можете да видите тук). По повод труда на сръбския психиатър Бачкият епископ Ириней отбелязва: „С тази книга, а и с целия си живот и дело, д-р Йеротич успява да избегне Сцилата на психологията без Бога и без душата, водеща до психотерапия без истинско изцеление и спасение на цялостния човек, и Харибдата на богословието без отговор на трагичните въпроси на лутащото се човешко същество, на човека от плът и кръв, който остава душевен и духовен дори и в най-дълбокото падение на своята богообразна човешка природа“.
Представяме ви откъса „Смисълът на болката. Болката като шанс за човека“ от книгата „Психологическото и религиозното битие на човека“…
Болката може да намери себе си във всичко, на всичко да се предаде – до забрава на своя извор, до разтваряне в съня. Идеализатор е. Мигновено се преобразява в творчески стимул. С целия сън иска да се потвърди, да се осъществи чрез него: прави от съня свръхреалност. (Момчило Настасиевич)
Болката е общо преживяване на всички живи същества. Някои изследователи на растителния свят твърдят, че и растението може да чувства болка и че тази болка е видима. Няма да прекалим, ако свържем болката със страданието, защото в действителност всяка болка, която стига до определена сила или продължава известно време, без значение дали е физическа, или психическа, причинява страдание. Но само човекът може да осъзнае болката и да търси нейния произход. Когато става дума за физическата причина за болката, човек по-лесно може да си я обясни, отколкото, когато болката и породеното от нея страдание са душевни. И все пак засега все още никой не е успял да каже със сигурност какво е болката – чувство, наблюдение или афект. Дори не е ясно дали болката изобщо трябва да се смята за проява на болестта, или тя е индикатор и пазител на нормалния интегритет на организма.
Очевидна е поразителната неспособност на човека, когато трябва да опише на друг природата и характера на своята болка. Той се държи като такъв, който трябва да опише вкуса или мириса на някой плод на човек, който никога не го е опитвал. Защо ни е толкова трудно да опишем болката си?
Болката е биологичен прафеномен. Ето защо тя и до днес не може да бъде разложена на елементи, нито пък разбрана изцяло и докрай. Като проява на съзнателния живот болката е, във всеки случай, предизвикателство не само за духовно-научните, но и за биологическите дисциплини.
Парадоксално, но факт: едва чрез болката, и то най-напред физическата болка, човекът осъзнава, че е жив, че съществува. Тъкмо така детето открива реалността на своето тяло: когато се удари или някой го удари. Вече казахме, че не само човекът, но и всяко друго живо същество реагира с болка на външния дразнител. Колкото по-примитивно е то, толкова по-склонно е да реагира най-вече на външните, а не на вътрешните дразнители. С развитието на нервната система, чийто връх е появата на мозъка с неговите величествени милиарди клетки при човека, реакцията е все по-интензивна, все по-малко рефлективна и все по-афективна, за да стане при високодиференцирания човек, диференциран преди всичко поради богатството на своя емоционален, интелектуален и духовен живот, най-вече едно вътрешно страдание, причинявано повече от вътрешни, отколкото от външни конфликти. „Грубата радост – от хляба, нежната мъка – от Бога“, пише свръхчувствителният и душевно богат Сергей Есенин.
Човекът цени онова, което е изгубил, казва не без основание една народна поговорка. Феноменът болка е по средата на пътя между здравето, което сме имали (или което ни е имало), в което сме пребъдвали и без да съзнаваме това, и загубата на това здраве, временна (както при акутните и субакутните болести) или окончателна (както в случая с хроничните болести). Ето защо болката ни подсеща, прави ни по-будни, а с това и по-съзнателни в сравнение с онова, което сме били преди нея. Тя ни посочва възможното ограничаване на нашето съществуване или пък пълната му загуба, но също и възможното му разширяване, което идва заедно със усиленото съзнание за ценността и отговорността на съществуването. Тъй като и двете екзистенциални възможности са открити за нас, именно нашето отношение към болката ще определи резултата. Сигурно е, че всеки страх от болката (все едно дали физическа, или душевна) е страх, който не защитава, нито пък е физиологически полезен; той свива съзнанието ни, като по този начин ограничава и способността ни да открием причината, а оттам и смисъла на болката, дори на най-елементарната болка – физическата.
В пътуването на човека от раждането до смъртта се повтаря – когато става дума за болка и страдание – в умален вид развитието на живите същества като цяло. Първото, което усеща детето, е физическа болка; няма съмнение, че то я усеща, и то вече в доста груб вид, още когато се ражда. Според някои психоаналитици този страх, който бебето усеща, когато излиза на бял свят, вече никога не напуска човека и е основа за всеки друг по-сетнешен страх. Към това физическо и физиологично преживяване на болката се добавят, както изглежда, твърде рано, още през първите месеци на живота, и първите наченки (навярно все още твърде рудиментарни) на душевната болка, тоест на онова, което наричаме страдание. Няма съмнение, че и едно съвсем малко дете също може да страда1. Колкото повече расте и колкото по-зрял става човекът (или поне изглежда такъв), толкова по-силно и по-трудно преживява болката и страданието, особено ако те извират от самия него. Рано или късно той ще разбере, особено ако познава добре тъмните страни на душата си, на своето несъзнавано, както биха казали психоаналитиците, че в края на краищата най-големият му неприятел е самият той. Всякакви болки би понесъл, ако му ги нанасят други хора. Ще мълчи и ще търпи, ако смята, че ги е заслужил, или пък ще се бунтува, ще се гневи и ще отговаря на причинената му болка с още по-голяма, утешавайки се така в своите страдания. Око за око, зъб за зъб – този закон е царувал в света хиляди години и ще царува, докато сме природни същества. Загадката възниква в момента, когато естествената агресия на човека, служеща му за оцеляване, се превръща в автоагресия. Как е станало така, че човекът е започнал да измъчва сам себе си, да си причинява сам болка?
Няма защо да сочим като пример ужасяващите самоизмъчвания и самоосакатявания, които стигат и до самокастрация при някои душевноболни. Достатъчно е да се обърнем към себе си, да се вглеждаме в душата си всеки ден – и не без учудване и страх ще забележим колко често и колко много болка, физическа и душевна, нанасяме на самите себе си! Броят самонаранявания на работното място, у дома, зад волана е застрашително голям. Човекът, който не е научен да наблюдава себе си, отминава небрежно тези непрекъснато повтарящи се самонаранявания до момента, в който някой негов приятел, брачен партньор или лекар не му посочи тяхното постоянно редуване или пък все по-сериозната им природа. Хора от този вид, каквито съвсем не липсват наоколо, медицината нарича травматофили. Въпреки че можем да говорим за преобладаващо физическа, или психическа травматофилия, човекът като цялостно същество проявява тази цялост и в болестите си, и когато несъзнателно се самонаранява физически, той го прави отново поради неосъзната душевна потребност от самонаказание. Това, че нанасяме болка или на физическото, или на душевното си същество, само привидно показва, че сме разделени уж на душа и тяло; в действителност ние се държим като едно душевно-телесно цяло и сме раними духом и тялом, както се вижда от непрестанната ни уязвимост от всичко.
Тази потребност да страдаме чрез понасяне на физически болки, със или без някаква органична болест, не трябва да се разбира винаги като психопатологичен феномен, подобно на болестния мазохизъм на невротика, който всъщност е един прикрит садист. Сигурно е, че има хора, посветили голяма част от живота си на болестно и напразно самоизмъчване посредством телесни болки и душевни страдания, но не трябва да забравяме и онези, които са успели да се пречистят и облагородят, понасяйки мъчителни болки и неволи. Имал съм доста пациенти, които през определен период от живота си, продължаващ понякога години, чувстваха силна вътрешна, несъзнателна потребност да се разболеят, и то от болест, съпътствана от болки, например от язва на стомаха; след изтичането на това време, под въздействието на психотерапията, а понякога и спонтанно, тази болест изчезваше без следа. Почти винаги изчезването на болестта идваше след сериозно и честно осъзнаване на нейните причини и след успешното решаване на конфликтите. Нямаше вече място за болките, те бяха изпълнили своята мисия.
Можем да разберем природата на болката, да проникнем по-дълбоко в нейните причини едва след като тя отмине. Но нали когато е отминала, спонтанно или под въздействието на лекарства, ние вече не чувстваме нужда да се занимаваме с нея. Болката минава, а удоволствието иска вечност, казва Ницше. Е, какво да правим тогава? Да победим себе си и да наблюдаваме болката, докато тя продължава, защото само тогава можем да научим нещо за нея, или да запазим жив спомена за отминалата болка и да я разглеждаме от разстояние? Защо изобщо е толкова важна причината ѝ? Най-простият отговор е – за да можем да се освободим от нея. Примерът със зъбобола е ясен на всички, както и не толкова лесноразбираемите болки на вътрешните органи. Какво обаче да кажем за душевните болки, които не се различават от онова, което наричаме страдание? Въпреки че му е по-трудно, дори много по-трудно да проумее душевните си страдания, особено техния произход, отколкото физическата болка, човекът като отворено битие, което поставя въпроса за причината, а оттам и за смисъла на болката и страданието, не може да не продължи с тези въпроси, не може да не изследва също и душевните си страдания. И какъв е резултатът от това изследване, ще попита иронично скептикът. На този отдавна известен въпрос не може да се даде отговор без излагане на едни или други философски и метафизични възгледи за природата на човешкото същество.
Някой би могъл да запита: Защо ни е да философстваме в медицината? Защото и медицината, и философията имат един общ въпрос: какво е човекът, откъде идва и къде отива той? Различните вариации на формално философските проблеми са от значение и за медиците – например природата на болестта, логическите и предлогическите основи на диагностичния процес, понятието каузалност, определението за болест и здраве, както и особено важните етически въпроси. Философите от своя страна се занимават със същността и опита на човека пред лицето на болестта и смъртта. Още Аристотел смята, че двете различни форми на единната субстанция, наречена човек, каквито са душата и тялото, трябва да се изучават от две различни дисциплини – медицината и философията. На това Аристотелово твърдение можем да отговорим тук само съвсем повърхностно.
Според Платоновия „Тимей“ смъртната част на душата, за разлика от безсмъртната, съдържа неизбежно в себе си страстта: насладата и болката, които ни отдалечават от доброто, безстрашието и страха, желанието и измамната надежда. Според християнския възглед за живота, към който ще се върнем малко по-късно, болката не отдалечава човека от доброто; тя е тук, за да го пречисти и преобрази. Когато Платон разбира болката като страст, като нещо, което не е само физическо страдание, но и грижа, мъка, тъга и скръб, той се доближава до индийското разбиране за света като мàя и за болката като илюзия, от която трябва да се освободим, за да сме съпричастни към истината на Брахман. Да си спомним будисткия отговор под формата на „четири благородни истини“: 1) обречен си на болка и страдание, 2) желанието е причина за страданието, 3) за да се освободиш от страданието, трябва да умъртвиш желанието и 4) съществуват средства и начини да го направиш.
В християнския възглед за света всичко е съвсем различно и независимо дали ни харесва, или не, той е пропил европейската култура до мозъка на костите и това продължава вече почти две хиляди години. Големият мислител на Запада Дени дьо Ружмон в книгата си „Западното приключение на човека“ обобщава по следния начин този възглед: „Слово, а не тишина; въплъщение, а не понятие; благодат, а не заслуга; вяра, а не директно възприятие на Божественото; история, а не мит; приемане на тялото, а с това и на материята, като реалност на тукашния ни живот“.
След като някога християнинът се разграничи енергично (а би трябвало и днес да го направи) от разнообразните манихейски и богомилски секти, дуалистични и монофизитски ереси, той прие материята, а заедно с нея тялото и всичко, което се случва на земята. Въпреки че неин мотор е духовният принцип, християнската култура на Запада е материална култура. Ето защо християнинът приема и болката като органично свойство на материята. Материята не е илюзия на Духа или дело на зъл магьосник, гностически демиург, а въплъщение на същия този Дух, божествено приключение на материята и енергията. Този подход към материята, тялото и духа подтиква християнина на Запад не само да се занимава с наука, но и да философства по съвсем различен начин в сравнение с гръцките мислители преди Христа. Ето как започна величественият и страдалчески аргонавтски път на западния човек в търсене на Златното руно, в копнежа да си обясни причината и произхода, смисъла и резултата от всяка болка, както физическа, така и душевна, както онази, която човек си нанася сам, така и онази, която му причиняват другият човек, семейството и обществото. А сега да се върнем, в съответствие с Аристотеловия съвет, към някои по-значителни физиологически изследвания на учените за произхода на болката.
* * *
Английският физиолог Чарлз Шерингтън определя болката като императивен защитен рефлекс. Той смята, че локалната реакция с вегетативен и моторен произход на едно или друго вредно дразнение е със сигурност вроден рефлекс, а общата моторна реакция и когнитивният елемент на чувството за болка – нещо придобито. Експериментирайки с новородени котенца, кученца и маймунки, изолирани месеци наред от всякакво болезнено въздействие на околната среда, а след това върнати в естествени условия, той забелязва, че животинчетата не реагират с болка на механичните или електрическите дразнения. Въпреки че са отскачали рефлекторно от болезнения електрически удар, след това никога не са избягвали източника на болката. Едва след дълго време животните се научавали на правилно държане спрямо вредните дразнители. Ливингстън стига до същия извод, наблюдавайки съвсем малки деца. Какво може да се заключи от тези експерименти и от други, които природата понякога сама поставя – например в редките случаи на безчувственост към болката при нормални деца или при увреденост на някои мозъчни дялове, когато възниква т. нар. асимволия (липса или загуба на способност за разбиране и употреба на условните знаци (символи) на болката? Изглежда, че за формирането на нормално поведение на организма спрямо разнообразните болезнени въздействия, които идват отвън и отвътре, е необходимо този организъм да влезе навреме в допир с вредните дразнители, за да може да развие съответните реакции.
Но нима това заключение не е валидно и за другата страна на болката – за душевното страдание? Децата, които са били грижливо пазени с години, от раждането си до училище, от всякакви опасности и вредни въздействия на средата, възпитавани в атмосфера на крайна родителска толерантност, без наказания, без строгост, в пубертета и след него стават често автоагресивни, пасивни, неборбени, склонни към депресия и резигнация. Сред тези „деца-цветя“, каквито имаше доста и по време на хипи движението в Америка, бързо пускат корени наркотиците, алкохолът, псевдофилософските учения на будизма, лъжливата мистика и т. н.
Не говори ли всичко това в полза на отъждествяването на болката и страданието със самата същност на живота? Можеш ли да бъдеш безчувствен към болката и страданието, когато си сред страдащи хора? Не ни ли учи невропатологията, че нечувствителността към физическата болка е признак за сериозна болест, която заплашва живота ни? А не ни ли показва психопатологията достатъчно категорично заплахата от т. нар. морални идиоти, които са в състояние да изколят всичко живо около себе си без капка угризение на съвестта?
Всичко, което казахме досега за физиологичните и патологичните механизми на болката, изисква от всеки от нас отговор на прастарото предизвикателство на болката и страданието, отговор, който хората са търсили от началото на историята. Не е вярно, че подобни въпроси и отговори са поставяли и давали само големите мислители на човечеството, неговите религиозни водачи, по-късно философите, творците и още по-късно учените. И някога, както и днес, всеки човек в процеса на живота си е бил изпитван безброй пъти как ще реагира на някоя болка или страдание, а най-често едновременно и на двете. Във времето, в което живеем и в което сме особено жестоко изложени на разнообразни болезнени външни дразнения, а не по-малко и на душевни страдания от всякакъв род, пред всеки от нас този въпрос се изправя все по-императивно: как ще реагираме на предизвикателството, което болката и страданието отправят към нас? Могат ли болката и страданието да бъдат шанс за човека?
Нека видим накратко как човекът най-често реагира на болката и страданието и как вероятно е реагирал на тях винаги. Двете най-чести реакции на опасността и болката, свързана с тази опасност, в животинския свят са бягството и вцепенението. Ако съпоставим тези реакции, които са целесъобразни за животното и само понякога за човека, с душевния живот на последния, ще забележим, че бягството от страданието или равнодушието към него не са реален отговор на предизвикателството, което страданието носи, а незряла реакция на едно душевно по-слабо развито, невротично или психотично човешко същество, която в някои жизнени ситуации става опасна за живота му по същия начин, както изгарянето може да е опасно за онзи, който не го усеща, защото някоя болест на мозъка или на гръбначния мозък е прекъснала или блокирала у него пътищата, които го карат да усеща болка.
Междувременно отношението на хората към физическата, а и към психическата болка е твърде различно. Едни реагират страхливо, истерично и на най-малката болка, други необикновено дълго и търпеливо понасят силни болки, трети се държат така, сякаш не усещат нищо. Тези различни видове поведение са обусловени от вродената телесна конституция и темперамента, от принадлежността към интровертния или екстравертния тип личност (екстравертите са по-склонни към оплаквания от болки в сравнение с интровертите), от изразния стил, който е функция на етническата принадлежност (средиземноморските народи реагират на болката различно от северняците), и най-сетне, от мотивацията и надеждата, съответно от житейската нагласа и от мирогледа. При това има хора, толкова обсебени от работата като единствен смисъл в живота им, че са способни да не забележат дори някоя по-силна болка, чрез която един или друг орган вече отдавна им сигнализира за началото на някое тежко заболяване; както, впрочем, има и хора, толкова уплашени за живота си, че със самия си страх потискат чувството за болка и така стигат до същия неблагоприятен резултат като работохолиците.
Да забелязваш и да реагираш адекватно на болката – това свойство е характерно за развитите и зрелите хора. Различните видове и степени невроза изкривяват и изопачават нашето отношение към болката. Душевната болка, особено ако продължава дълго, е в състояние да притъпи естествената ни чувствителност за телесната, и обратно. Случва се, разбира се, и обратното – продължителната телесна или душевна болка да засили чувствителността на организма, който в такива случаи реагира свръхчувствително и на други видове болка. Понякога отношението е комплементарно. Най-трудно за човека е, както изглежда, да си признае собствените си конфликти, и особено грешките, пропуските и престъпленията, които вече е направил или ще прави и занапред спрямо себе си и другите и които произлизат от неосъзнатите, изтласкани както от съвестта, така и от съзнанието, отхвърляни по всички възможни начини конфликти в душата му. А нали вътрешните ни конфликти, особено когато обхващат витални и фундаментални човешки чувства, каквито са любовта и омразата, завистта и ревността, агресията и сексуалността, малоценността и превъзходството, не могат да се игнорират без разрушителни последици за човешкия организъм и душевния живот. Един от честите отдушници за тези насилствено запушени конфликтни преживявания е физическата болка. Тя, разбира се, може да бъде и признак за органично заболяване (което също не изключва като своя причина несъзнателната психична потребност от самонаказание), но по-често физическата болка, особено при младежите, не е органична – тя е само маска за депресията и страха, познати психични феномени с определена и разпознаваема несъзнателна динамика.
* * *
Потребността на човека да играе ролята на мъченик, а понякога и да става наистина такъв, е разпространен феномен. Тази потребност се появява обикновено като болка, често придружавана от хипохондрия. Някои измежду тези хора искат по този начин да бъдат в центъра на вниманието на околните, други се чувстват, с право или без, изоставени от хората. Болката остава понякога единствен начин за тях да заявят своето съществуване, макар и не в зряла форма. В единия случай това поведение води до позитивни промени в отношението на околните към „мъченика“, а в другия те са равнодушни или реагират негативно. И в двата случая незрялото, респ. невротично поведение на нещастния човек продължава. Защото, ако околните реагират позитивно и добронамерено, съществува опасност хора от този род да се фиксират в болката си, използвайки я несъзнателно, а понякога и съзнателно, във всяка ситуация, която възприемат като неблагоприятна за себе си; в другия случай ситуацията е още по-лоша, защото постоянният отказ на околните да забележат страданието може да доведе човека до отчаяние или притъпеност, до депресия, която понякога завършва със сериозна телесна болест.
Трябва да се обърне внимание на връзката, която съществува между болката и депресията. Научните изследвания по света и у нас, продължаващи вече двадесет години, показаха, че определен вид болки, като главоболието, болките във врата и гръбнака и сравнително по-рядко в гръдния кош, стомаха или раменете, присъстват при 31 % до 56 % от пациентите, които се обръщат към общопрактикуващите лекари. Приблизително същият процент е характерен за анксиозно-хистеричната група пациенти. Междувременно и при едните, и при другите болката може умело да маскира депресията или страха им. Оттук и диагнозата на тези състояния не е проста работа: физиологичното, поведенческо и афективно действие на хроничната болка и на депресията е еднакво. И при едните, и при другите пациенти е налице загуба на апетит, лош сън, спадане на либидото и слабост на концентрацията. Депресията винаги трябва да се подозира, когато след грижлив физически оглед не открием никаква органична основа, която да обяснява болката. Трябва да се подчертае, че макар този вид болест да принадлежи към т. нар. психогенни болести, тя не е по-малко реална, нито пък по-слабо усещана като физическа от страна на пациентите. Още една характеристика на тази болка, зад която се крие депресията, е, че пациентът по никакъв начин не свързва болката с някакво интерперсонално събитие и своя емоционален отговор на него.
Известният американски психоаналитик Томас Сас ни предлага едно възможно обяснение за интрапсихичната динамика на индивида, оплакващ се от болка, зад която стоят невроза, депресия и страх. Той смята, че личното отношение на този индивид към тялото е еднакво с отношението му към неговите родители през детските му години, както и на родителите му към него. Потиснатите агресивни и сексуални импулси на детето спрямо родителите предизвикват чувство за вина, която се проявява като потребност за самонаказание, и то спрямо тялото. Телесната болка отслабва чувството за вина и срам и с това осуетява по-сериозното развитие на депресията. Този несъзнателен механизъм се пренася изцяло и върху зрялата възраст, в която продължава същата несъзнателна игра между тялото, болката и вината. Колкото по-силни са телесните болки с психогенен произход, толкова по-слаби са изгледите за това, че ще се развие чиста депресия, а може би по този начин се осуетява и самоубийството като спътник на тежките депресии. В моята психотерапевтична практика съм имал доста пациенти, които тъкмо благодарение на силните болки, а понякога и на реални телесни заболявания, си помогнаха да избягнат самоубийството като следствие от тежка депресия.
Феноменологично интересни, а и не толкова редки са физическите болки у човек, който е свидетел на болки от същия вид, физически или психически, у някого, когото той обича. Процесът на отъждествяване с любимия човек, който страда, е понякога толкова силен, а желанието да се облекчат болките му е толкова искрено, че физическата болка буквално се пренася върху същия орган или мястото на тялото, където страда любимият човек. За психоаналитиците е почти правило да виждат в този вид отъждествяване т. нар. хистерична идентификация като форма на регресия към първичната идентификация на детето с един или друг обект, най-често с майката.
Още Фройд пише, че физическата болка като хистеричен симптом е израз на някакъв конфликт в изтласканата от съзнанието представа и свързания с него афект – конфликт, който се превръща в чувство за болка. В основата на този конфликт е психиката, която се защитава срещу някакви болезнени, непоносими или забранени представи. По този начин конверсията, която води до конфликт, превръща душевното явление в нещо телесно и функционално. С други думи, нашето Аз се е спасило от неприемливата психична ситуация, но го е направило с цената на болезнени функционални страдания. „Нещо, което е могло и трябвало да стане душевна болка, се е превърнало в телесна“, казва напълно вярно Фройд. Та малко ли са конфликтите от инстинктивно, обществено и морално естество, които нашата прекалено ранима и слаба психика не може да понесе и с помощта на енергията на афектите и вегетативната нервна система ги насочва в областта на разнообразните болестни телесни прояви; в началото и още дълго след това под вид на болки без органични промени, а накрая и с увреждане в органите, респ. с появата на телесни болести! Малко ли търпи това наше тяло в течение на своя живот, досущ като някой „жертвен агнец“, от насилническата, необуздана и неуравновесена психика! Наистина би трябвало да се отнасяме с повече уважение и любов към своето тяло, този малък шедьовър на Твореца.
Според учението на психоанализата отделянето на детето от майката поражда у него т. нар. сепарационен страх или страх от отделяне. Още Фройд обаче подозира, че заедно със страха се раждат и болката и огорчението. Не е лесно да се разбере кога отделянето от даден обект, в този случай от майката, предизвиква страх, кога – огорчение и кога – само болка. При всички случаи болката е характерна реакция на загубата на обекта, а страхът – на опасността, която тази загуба носи със себе си. Преминаването на телесната болка в душевна и обратно е възможно и често срещано явление; според психоаналитиците то се случва при два вида либидинозно притежаване. За телесна болка говорим, когато имаме нарцистично притежание и съответно страх от неговата загуба, за душевна – когато е налице обектно, либидинозно притежание и съответно реален или имагинерен страх от загубата му. Преведено на обикновен език, и нарцистичното, и обектното притежание са вид себичност, а болката, телесна или душевна, се появява, когато тази себичност е застрашена. Себична е самата огреховена човешка природа, и все пак същата тази природа изисква от нас отказ от себичността, себеотдаване на живота и хората. Този конфликт поражда толкова по-интензивна болка у нас, колкото по-силно и дълбоко сме закотвени в своя егоизъм. Най-големият парадокс обаче е, че себичният човек не обича дори себе си и че тъкмо той е подложен най-много на болката – парадокс, който е разбран най-добре от религиите, най-вече от будизма, но и от християнството, напомнящо ни, че който жадува да запази душата си, ще я загуби. Докато усещаме болка от даването и подаряването, ще бъдем изложени и на болката от задържането и пазенето на богатството си за себе си. Едва когато даването стане за нас истинска радост, когато се уверим на дело, че приливът на енергия е толкова по-силен в нас, колкото повече я разпиляваме за другите, ще станем способни да преобразим чувството за болка от негативно в позитивно. „Всеки да отделя, колкото му сърце дава, без да му се свиди и без да го принуждават; защото Бог люби оногова, който драговолно дава“ (2 Кор. 9:7).
Известни са и случаи на поява на психични, а понякога и на телесни болести при хора, чийто близък е починал. Сепарационният страх, който ни е познат от детските години, се съживява и се превръща в сепарационна депресия, основаваща се върху несъзнавано, но и съзнателно, оправдано или неоправдано чувство за вина пред изгубения любим човек. В този случай болката като симптом е едновременно и признак за вътрешен конфликт, който индивидът чувства като заплаха, и решение на този конфликт. Колкото по-силно е чувството му за вина, толкова по-енергично и упорито той се защитава от всеки опит на лекаря да изтълкува болките му като психогенни. Обикаля месеци и години от лекар на лекар с невротичното желание някой да потвърди органичния произход на болките му; има фрапантни примери, когато такива пациенти със силна потребност от самонаказание са успявали да убедят хирурзите да ги оперират, понякога и повече от един път, при винаги негативен изход на операцията, която, разбира се, не е могла да отстрани болките от душевно, а не от телесно естество!
Споменахме, че има пациенти, които наглед геройски дълго понасят болките, отказвайки упорито да приемат лекарства за успокояването им. Но не са малко и хората от противоположния вид, които толкова силно се вкопчват в някое лекарство, че стават зависими от него. В един момент тези хора разбират, че техните болки са проява на вътрешни конфликти, но поради неспособността си да ги решат се пристрастяват към лекарствата или стават наркомани, което усложнява още повече интерпсихичната и интрапсихичната ситуация.
В заключение на тази част от нашите размисли за болката трябва да кажем, че болката е симптом на болест, все едно дали с психична, или физическа природа; когато се установи, че болката е симптом на психична болест, става ясно, че тази болест е най-често нарцистична невроза, невротична депресия или анксиозна хистерия. В основата на несъзнаваната динамика на тези разстройства лежи някакъв сериозен конфликт със самия себе си, несъгласуваност на външните и вътрешните потребности, предателство спрямо гласа на съвестта, потребност от самонаказание и страдание.
* * *
Нашите размисли за болката, особено тези с метафизична природа, биха били може би ненужни или излишни, ако въпросите ни за природата дори на физиологичната болка, а да не говорим за човешкото страдание като хуманизиран феномен, имаха задоволителни отговори от страна на науката, и преди всичко от страна на неврофизиологията. Щом дори толкова известен европейски учен като Рихард Юнг пише, че неврофизиологията не е в състояние да допринесе за разбирането на психологичните и психиатричните феномени, защото спира до анализа на каузалните връзки и установяването на корелацията между физиологичните явления, които могат да се регистрират и от психологическите наблюдения, то в такъв случай човешката потребност от проникване в телесните и особено в душевните явления, които ни причиняват болка и страдание, надхвърля възможностите за отговор, които науката ни предлага; тя се обръща съвсем естествено към сферата на метафизиката. Защото, ако човекът поради нуждата от оцеляване е открил огъня, колелото, царевицата, лековитите билки и т. н., то пак поради същата тази нужда той е открил в себе си Бога и в Него – не само смисъла на своето съществуване, но и смисъла на всяка болка и страдание, които неминуемо го съпътстват. Как изобщо са гледали на болката и болестта хората през историята?
Древните гърци обясняват болестите и придружаващите ги болки със случайността и необходимостта в природата. Това е напредък в разбирането на причината и смисъла на болестта, защото е подтиквал човека да изследва, а оттам и да лекува и отстранява болестите или онова в тях, което се е смятало за плод на случайност. Що се отнася до другия елемент на болестта, който, според гърците, е резултат от природна необходимост, той, според тях, учи човека на смирение и търпение, подчиняване на необходимостта и приемане на съдбата. Въпреки всичко виждаме, че в гръцката концепция за болестта и страданието човекът все още страда без вина, под натиска на някакви висши и неразбираеми сили; следователно страданието му е страдание без надежда.
От началото на християнските времена до днес схващането за болестта преминава през няколко фази, при което се е случвало, както се случва и днес, в рамките на една фаза или епоха да съжителстват няколко противоречащи си теории. Дълго време е преобладавал средновековният възглед за болестите като Божие наказание за греховете на отделните хора и за цялото общество. Въпреки че днес този възглед е силно отслабнал и избледнял дори в пределите на християнското богословие, особено западното (протестантско и римокатолическо), той продължава да запазва психологическата си ценност за хората. Откъде идва този устойчив възглед за болестта и болката като наказание през хилядолетията – защото знаем, че в същото са вярвали още асирийците и вавилонците?
Автономната, а и хетерономна съвест на човека (втората се появява през ранното детство чрез възприемане на моралните съждения на родителите) е често непогрешим съдия на всичките ни волни и неволни мисли, чувства и постъпки. Това е особено вярно тогава, когато съвестта е нормално развита; когато тя е развита по-слабо, човекът не притежава достатъчно чувствителност за страданието, което сам причинява на себе си или понася от други; когато пък тя е прекомерно развита, имаме разнообразни невротични и психотични реакции на страданието. Изненадващо е обаче, че тъкмо агресивните хора, които вредят по много начини с агресивността си на другите, често покорно и привидно смирено понасят силни болки, без да търсят лекарства или лекарска помощ. Дали те не ги възприемат като заслужено наказание за своята неоправдана и несправедлива агресия срещу другите? Вече немалко автори са изтъквали, че алкохолизмът, пушенето, наркотиците, лакомията, прекомерният труд могат да са форма на самонаказание при безброй травматофилски настроени хора. Бихме могли да добавим тук и ред психосоматични болести, като язвата на стомаха, високото кръвно налягане, бронхиалната астма, хроничния колит, заболяванията на щитовидната жлеза и т. н., за които днес специалистите с право подозират, че изникват върху подходяща телесна почва, подготвена вече от някоя продължителна, нерешена (често и неосъзната или след осъзнаването отново потисната или пренебрегната) конфликтна човешка ситуация.
Междувременно въпреки психологическата оправданост, която тук аз се опитах да обясня само отчасти, на упоритата народна вяра (съзнателна или несъзнавана) в това, че болестите ни сполетяват като наказание, на мен ми е по-близка една друга, съвременна теория, допълнена и развита в наше време от философията на екзистенциализма, според която болестите са предизвикателство за човека. Защото, ако съвременната наука наистина не може да обясни не само причината и произхода, но и – още по-малко – целта и смисъла на повечето болести, ако християнската, но и общочовешка идея за болестта като наказание също не ни дава утеха, а ни е тежко да се примирим и с разбирането на болестта като случайност или, както днес все по-често се смята, като безсмислица и абсурд, то все още може донякъде да ни задоволи мисълта за болестта като предизвикателство и шанс. Ако допуснем, че животът има някакъв смисъл, който ние всъщност само с разума си не можем никога да отгатнем, и че нашето съзряване е индивидуационен процес, продължаващ цял живот, ние ще бъдем в състояние да наблюдаваме всичко, което се извършва с нас, да разбираме смисъла на здравето, когато сме здрави – а този смисъл може да е само нашето творчество и човеколюбивата ни активност, – но и смисъла на болестта, физическа или психична.
Едва от юдео-християнското учение за грехопадението започва личната отговорност на човека като свободно същество за неговата болест и страданието му; нещо повече, това страдание придобива смисъл, и то смисъл на надежда, смисъл на носене на кръст. „Възкресение без смърт не бива!“ (Негош). „Блажени плачещите, защото те ще се утешат!“ Йов страшно страда, но се и надява! Та нима надеждата за осмислен резултат от болестта би могла да се разгори в човека, ако той не носи винаги „принципа на надеждата“ в себе си? Трябва само някой да го пробуди и да го накара да проработи.
От времето на Христос насам болката и страданието не са вече за нас случайност или необходимост, нещо, което ни връхлита отвън като непозната и непреодолима съдба. Те са станали моя болка и мое страдание, за които съм отговорен и нося вина аз. Така разбрани, болката и страданието придобиват нов смисъл, единствения възможен смисъл – на страдание „в Христа“, на пречистване и преобразяване. Когато разбирам, че самият аз съм причинител на своите болка и страдание, а и на страданието на другите хора, болката и страданието стават за мене предизвикателство, те ми предлагат надежда и шанс: да се преобразя, вътрешно да се пречистя, за да започна нов, несебичен живот. Живот, в който не липсват болка и страдание, който продължава да ги съдържа в себе си и все пак е над тях – не стоически спокойно, нито будистки равнодушно, а християнски смирено.
Заключение
Днес човекът трябва да стане и да остане буден за все по-многобройните капани на времето, в което живее. В общия хаос на загуба на ценности, изоставяне на традиции, безумно живеене тук и сега, без вчера и утре, без мисъл и без любов, трябва да сме особено будни и трезви спрямо века на технокрацията, в който живеем и който е обявил смъртна война на болката във всичките ѝ многобройни видове: и на физиологичната болка, причинена от органични процеси, и на душевната, възникнала от многобройните конфликтни ситуации, които възникват толкова повече, колкото повече се опитваме да ги решаваме, и на онази болка, която бихме нарекли „интелектуална“, защото е свързана със страданието на осъзнаването.
Вместо да се вливаме в армията на хората, които искат да обезсмислят всичко, в това число и болката и болестта, нека да напуснем „широкия път, който води към гибел“, да застанем пред болката и да запитаме: защо този човек се е разболял точно сега и точно по този начин? Защо се е разболял от тази болест, душевна или телесна (по-точно би било да се каже душевно-телесна), която е само негова, единствена и неповторима, която е история на личната му съдба; болест, която все още никъде не е описана и никога вече няма да се повтори като такава? Какво се крие зад физическата или психичната болка на човека? Дали само някой стрептокок или вирус като директен физически причинител на болестта? Или този злокобен и така мразен от съвременното човечество вирус е допуснат в тялото едва когато душата му е подготвила път, отслабвайки защитата на организма срещу същите тези вируси, които присъстват навсякъде и винаги и които все пак не ни нападат навсякъде и винаги?
Всяка болка в човешкия организъм е част от някаква обща известна или неизвестна болест. Болестта винаги е дезорганизация на целия свят на човека. Откъде произлиза и какво означава тя, зависи от това, какво е отношението на човека към себе си и към света. Това, в което човекът вярва, формира не само неговата личност, но и вида болести, от които той страда.
От болката и болестта, както и от смъртта, няма да ни защити нито силният, нито слабият дух, нито философията, нито науката. И болката, и страданието са синоними на живота. Единственото, което може да ни защити, е нашето отношение към тях, възможният им смисъл и дори целесъобразността им за нас. Смисъл, който хората винаги са успявали да открият; от две хилядолетия насам ние стигаме до него по-лесно, защото живият пример на Господ Иисус Христос ни показва пътя и целта.
Бележки
1. Страданието на малкото дете вълнува и терзае особено силно големия световен страдалец Фьодор Михайлович Достоевски. И Альоша Карамазов, и старецът Зосима нямат какво да кажат, за да обяснят или да оправдаят това безсмислено и невинно страдание на малкото дете.
Превод: Андрей Романов
Из книгата на акад. проф. Владета Йеротич „Психологическото и религиозното битие на човека“, ИК „Омофор“ 2013
