Да преминеш покрай Пасхалната радост, или защо винаги сме недоволни
Когато бях иподякон, аз се улових, че на Великден, по време на Пасхалното празненство не изпитвам онова радостно чувство на Възкресение, което имах преди. За мен това беше ново усещане, тревожно; възприех го като симптом, че нещо при мен не е както трябва. Симптом, че лошо съм се подготвил за Великденското празненство, че неправилно съм постил или може би зле съм извървял дните на поста; нещо съм нарушил или съм сгрешил и не съм се покаял. С други думи, предполагах, че целият проблем е, че не съм изживял Великия пост както подобава. Затова и Възкресното празненство не извиква в мен светлото Пасхално чувство. И моята душа не откликва на Възкресението Христово с онази радост, която бих могъл да преживея.
Но нали самият Велик пост е заради празника на Възкресение Христово и не е важен сам по себе си. Апостол Павел пише, че ако Христос не е възкръснал, празна е нашата вяра (ср. 1 Кор. 15:14,17). Т.е. тя е безплодна, ако ние не вярваме във Възкресението Христово. Това ни кара да се замислим за най-важното и същественото в християнството, а именно за вярата във Възкресението на Спасителя Христос.
Ето защо това е важно – всички знаем, че сме смъртни. На 6-7 годишна възраст или на около 8-10 години разбираме, че и ние някога ще умрем. Знаем, че на земята всичко се променя и всичко свършва. Също и лично за нас всичко ще свърши. Но душата не може да свикне с това. Затова най-страшното преживяване за всеки човек на този свят е смъртта. Тя обезценява целия ни живот, цялата ни радост, младостта, любовта, семейното щастие, постиженията, кариерата, творчеството… Защото ако няма да ме има, то какъв е смисълът на всичко? Ако всички ще умрем, за кого са усилията ми? И т.н. С други думи, смъртта е най-голямото препятствие за живота и за щастието на човека.
Човек изживява непрекъснат, практически постоянен страх от смъртта. Страхът от смъртта е своеобразен фон на живота ни. От мига, в който детето осъзнава, че е смъртно, страхът от смъртта става съзнателен или несъзнателен, но постоянен фон на живота му. Този страх от смъртта съсипва всяка радост, всяко удовлетворение – радостта от любовта, от родителството, от творческия успех или от молитвата.
И ето идва Христос и казва: „Смъртта на съществува. Аз победих смъртта”. Това всъщност е щастието на християните – щастието, че вече няма смърт. Точно това щастие ни изпълва на Пасха. Това е щастието на личното безсмъртие на всеки един от нас. Сега ние сме безсмъртни в Христа, няма от какво да се страхуваме. Вече можем да бъдем щастливи. Предполага се, че Възкресната радост за нас е радост без край, камбанен звън, тя е „Христос воскресе”, тя е любов, „всеобгръщаща любов”, както се пее във възкресните стихири.
Но какво се случва с човек, който не изпитва такава радост? Не само пасхална, но и ежедневна. Тогава възниква въпрос към душата: какво става с тебе, защо не можеш да се зарадваш? Някои казват, че грехът ни отнема радостта и това е правилно, това е истина. Грехът застава между нас и възкръсналия Христос. Той е неразкаян, неразпознат, неразбран грях. Но нали има изповед?
Често вярващи хора споделят: „Аз се разкайвам и се изповядвам, причастявам се, а не изпитвам радост”. Тогава трябва да предположим друго. Проблемът тук не е само в греха, в неразкаяния или забравен грях. В този случай грехът вече не е пречка. Проблемът е в нещо друго – може би в съмнението в най-важното – в победата над смъртта!
Някой ще каже: „Това може да е неверие във Възкресението Христово” – и ще бъде прав. Да се върнем към думите на свети апостол Павел: „…ако пък Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви” (1 Кор. 15:17). Може би наистина вярата ни е безплодна и тогава съмнението в Христовото Възкресение отнема Възкресната радост и вярващите споделят: „вярвам, че Христос е възкръснал, но нямам радост”.
Някъде в дълбините на душата се случва нещо. Помрачава се не само Възкресната радост, но и животът изобщо, неговият същински смисъл, който е в радостта от това, че сме живи; от това, че изгрява слънцето, че небето е синьо, че срещам човек, който се усмихва, на когото се усмихвам и аз, защото го обичам и той ме обича, защото срещам образа и подобието Божие.
Способността да се радваме е заложена дълбоко в душата. Или по-правилно е да се каже, че самата природа на душата, душевната тъкан, духовната природа сама по себе си е радост, блаженство. Защото това е свойство на онова битие, което Бог ни е предал. Той казва: „Вие ще бъдете по Мой образ и по Мое подобие”. А Той е Дух, Той е Любов и Всеблаженство. В природата на нашата душа намираме отблясък на това Всеблаженство. С други думи, душата ни по природа е християнка, както казва Тертулиан. Важно е, че душата по природа е и радост и любов.
Защо тогава не се радваме, след като душата е самият извор на любов и същинска енергия на радостта. Защото сме затъмнили душите си, и не само с грехове. Затъмнили сме ги със страхове, с твърда броня за защита. Понякога човек не се радва, само защото си мисли: по-късно ще трябва да страдам. Не сте ли чували понякога да казват: „Животът е като зебра: редуват се бели и черни ивици”. Няма нищо по-богохулно. Животът не е зебра. Ако това е живот с Бога, той е живот на светлина, радост и любов, независимо от страданията и трагедиите. Защото радостта не е безгрижност, тя не е лишена от тъга; щастието не е липса на страдание. Но радостта и щастието побеждават страданията, защото са по-силни, защото Господ е по-силен от дявола и светлината е по-силна от тъмнината.
Нашата Възкресна радост е дълбока убеденост не само в това, че Христос възкръсна, но и в това, че радостта е по-силна от скръбта.
Много често към мен се обръщат хора, които не искат да живеят. Невъзможно е да им се говори за Възкресната радост, защото животът за тях е бреме, ежедневно страдание. И не мислете, че става дума за хора, които физически страдат от болка или за инвалиди, или за онези, които преживяват мъка, трагедия. Съвсем не. Обикновено това са хора, които са загубили смисъла на живота.
За възрастния човек радостта от живота е своеобразен навик, на който можем да се научим. Тази радост е традицията, културата, тъканта на живота. Разбира се, това е и вътрешен навик, вътрешна добродетел – да живееш с радост, да усещаш живота като радост, като подарък, като най-голям дар. Това е благодарност към Бога! Да усещаш душата си като дар, който няма да бъде отнет от теб и който е безценен – това е вътрешна нагласа. Всъщност, това е вярата.
Нагласата на душата определя структурата на личността. Напротив – уплахата, страхът от всичко е като пелена, която стои между човека и света. Това създава особено възприятие на света, недоверие към него.
Затова можем да се научим да се радваме. Радостта е постижение. Тя е заповед. Не случайно Апостол Павел пише: „Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете” (1Сол. 5:16-18). I www.pravmir.ru
Статията е публикувана със съкращения
Превод: Евгения Николчева
