Децата са зли, а кучетата?
Валеше като из ведро. Излизах от нашия храм, цялата мокра и ядосана, бутайки количката с по-малката ми дъщеря Тоня. Тя весело се навеждаше навън, стараейки се да се намокри колкото се може повече, което ме изкарваше извън нерви. До мен, шляпайки във всички локви, мрънкаше предпоследната ми дъщеря – Дуня.
Скърцайки със зъби, оплаквайки своята тежка участ на многодетна майка и проклинайки тъпия дъжд, а също дългата си пола, превърнала се вече на парцал, просто си мечтаех да се случи чудо и за един миг ние всички да се окажем вкъщи на топло и сухо.
Изведнъж!?
Бутайки количка, тя вървеше като по подиум
Насреща, също с количка покрай църковния двор се носеше дама. Именно „се носеше”, не мога да намеря друга дума. Висока, красива, стилно облечена. В едната си ръка с изящен маникюр държеше малко чадърче, а с другата буташе количка. Тя вървеше като по моден подиум.
“Добре, че засега е едно, – помислих си злобно. – Когато имах едно, също бях стилна. А и този проклет дъжд!”
Преместих погледа си върху не по-малко модерната количка, очаквайки да видя там стилно облечено дете, единствено, обгрижено и разглезено.
Лицето на малкото, надничащо през прозорчето на покривалото също ми се стори странно стилно. Изведнъж разбрах, че това е… болонка. Болонка!!! В количка!!! С панделка!!!
Застинах. Не зная как съм изглеждала, но дамата ми се усмихна приветливо и с целия си вид изобрази нещо от типа: “Ах, да! Права сте. Отвратително време! Не можем да се поразходим с нашите … дечица. Но какво да се прави? Такава е нашата майчина участ”.
Целият мой “подвижнически” живот се завъртя като на филмова лента само за няколко секунди– токсикози, бременности, раждания, безсънни нощи, детски болести, нерви, пелени, вечното готвене и чистене.
Все пак съм възпитан човек и се усмихнах широко в отговор, но по пътя към къщи в главата ми нахлуха изключително и само лоши мисли.
– Спасяваш се с раждането и отглеждането на дете, спасяваш се, не спиш по цели нощи, а изведнъж – кученце в количка и никакви проблеми. И вълкът сит, и агнето цяло. Майчиният инстинкт е удовлетворен, – настойчиво ме глождеше първата “мисъл”.
– Можеше и едно хамстерче да сложи в количката, – съгласи се веднага втората.
– Егоистка! – подпяваше третата. – Маникюр-педикюр, живот само за собствено удоволствие.
– А в устните й има ботокс!
– Нищо, ще остарее и ще я питам тогава. Няма да има кой чаша вода да й донесе! Само ти, Лена, не живееш сурогатен, а истински живот! – победоносно постави голяма точка последната.
Гордо вдигнах глава, даже дъждът вече не беше толкова противен.
Децата са зли, а кучетата – добри!
Прибрахме се някак си и седнах пред компютъра. С огромно учудване видях, че нашата цивилизация е стигнала толкова далеч, че вече за кучетата има не само колички, но и столчета за кола, слънчеви очила, всякакви дрешки, прибори. И твърде отдавна им правят маникюр.
Изведнъж се оказах във форум на кучкари (като че ли си нямам друга работа). Прочетох, че псето на еди-кой си вече не е куче, а синче. А тези човешки деца “фу, са толкова гадни, пищящи парчета месо”.
– Извратеняци! – отсякох аз.
После си спомних, че когато бях бременна с четвъртата си дъщеря, стопанката на няколко пудела ме попита строго:
– Всичките ли са ваши?
– Да, мои са.
– И ще раждате отново? – гнусливо погледна тя големия ми корем.
– Защо?
– Нищо, нищо, – настръхна кучкарката. – Просто не е нормално – толкова деца.
– А толкова псета – това ли е нормално? – озъбих се аз.
В този момент моята тогава двегодишна Дуняша с хулигански звуци се изплези на един от пуделите.
– Ето, виждате ли! – победоносно извика дамата. – Децата са зли, а кучетата – добри! И започна да утешава обидения от дъщеря ми пудел…
Впечатлена от дамата с кучешката количка, написах пост във фейсбук. Не беше злобен, според мен съвсем толерантен, все пак съм възпитан човек. Просто “наблюдателен” пост.
Коментарите бяха различни. От учудване до ирония и възмущение от такова “детезаместване”.
Спомниха си филма “Веднъж, двадесет години по-късно”, където играят кученце и момиченце със сини панделки, а изящната стопанка на болонката казва: “Какви деца? На нашата възраст жените имат други интереси!”
Обсъдихме даже интерактивните кукли, с които играят повече възрастни, отколкото деца. Четях всичко това, пишех някакви отговори, иронизирах майките на кученца и кукли. Да, и ги осъждах…
После си спомних историята на една моя позната.
Да беше родила някое дете
Мила…
Тогава все още не се познавахме, но понякога я срещах. Живееше наблизо.
Мила беше бездетна стопанка на три кучета. Изглеждаше добре, видимо бе добре обезпечена.
Помня, че ние, останалите майки от детската площадка, бабките на пейките, съседите и всякакви други “доброжелатели” не можехме да я понасяме. Защо, не зная. Така се получи. Може би тя просто не отговаряше на нашите „стандарти”.
Най-силно мразеха Мила майките на „човешките деца“. Това вече бе разбираемо. Докато ние с последни сили препускахме по алеите след нашите дечица, тя се разхождаше спокойно наоколо със своите „псенца” и даже с иронична усмивчица наблюдаваше нашите усилия.
Няма да ви лъжа, че не я обсъждахме. Обсъждахме я и то със същата злоба, с която ви разказах за дамата с болонката, която срещнах в църковния двор. Веднъж една от бабките с внучета просъска след нея:
– Да беше родила някое дете, вместо да развъждаш кучкарник!
Мила отговори грубо и ние още веднъж се убедихме, че тя е “детемразка и егоистка”. После се запознах с нея. В църквата. Тя стоеше пред иконата на св. Николай Чудотворец и плачеше. Бях потресена. Какво прави тя тук? Според моите представи тя беше някаква бездуховна особа.
Когато си тръгвах, неочаквано Мила ме заговори.
– Нали вие винаги се разхождате в парка с четири момиченца?
– Аз…
– Може ли да поговорим? Знаете ли, аз ви наблюдавам и толкова ви се радвам…
– Вие?! – учудих се аз, спомняйки си нейните “ехидни” погледи…
Така се запознахме. И до днес общуваме.
Мила се омъжила за своята голяма любов. Но след диагнозата “безплодие” любимият мъж бързо изчезнал. По същата причина изчезнал и вторият. Но преди това тя едва не умряла заради извънматочна бременност. После имало и трета, и четвърта извънматочна бременност.
– Бях готова на всичко само и само да успея да родя!
Мила решила да осинови дете. Но момченцето, което я попитало: “Ти искаш ли да бъдеш моя майка?”, си имало майка, която не се отказала от родителските си права. След това имало момиченце, което два пъти било вземано и връщано. Разказали й, че когато втората “майка” я връщала обратно, тя пълзяла на колене и пищяла: “Майчице, не ме връщай, моля те! Няма повече да правя така!”
Тогава в храма Мила се молеше за това момиченце. Сега знам, че не е успяла да я осинови. Защо, по какви причини, неудобно ми бе да разпитвам. А кучетата?… Едно взела просто така, да не е сама. Другото я помолили да го погледа за известно време, а после не си го взели. Третото намерила на улицата. Било замръзнало и едва оживяло.
Щастие, друго не ми е нужно
Бях убедена, че Мила е егоистка и живее единствено за себе си. А тя се оказа прекрасен човек със сложна съдба.
Гледах своите момиченца, съпруга си, семейството си и си мислех, че напразно тогава се ядосвах под проливния дъжд. Та нали това е моето щастие и повече нищо не ми е нужно. Мила би дала всичко, за да е на мое място.
Мислех си и за онова момиче и нейната болонка в количката. Как се усмихваше – на мен и на моите момичета. И за това, как веднага си направих извода коя е тя и как живее. Но на практика аз не я познавам, не зная нищо за нея. Даже не зная защо именно в този дъждовен ден беше дошла в храма.
Да, сега е време, когато някои от нас пред деца предпочитат кучета, котки, хамстери. Но имам ли право да ги осъждам? А имаме ли право въобще да съдим?
Най-важното е, че ние не знаем как живеят тези хора. И не знаем по какви пътища Господ ги води към Себе си. | www.pravmir.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
