Духовната грижа за болния
В Евангелието има едно много трогателно повествование за това, как четирима приятели донесли своя пети приятел при Христос за изцеление. Те не могли да си проправят път през тълпата и виждайки, че ситуацията е безнадеждна, разместили керемидите на покрива и спуснали носилката направо в стаята. Евангелистът отбелязва, че когато Иисус, видял вярата им (Марк. 2:5), изцелил разслабения (тоест парализирания) човек.
Вероятно болният не само не е могъл да се движи, но и да говори. Не е могъл сам да се обърне към Христос и да помоли за себе си, затова и Господ извършил чудо по вярата на неговите приятели.
Често и ние също можем да помогнем на нашите близки – със своята вяра и молитва. Това се отнася преди всичко за нашите роднини, защото имаме много приятели, но близките ни са винаги до нас и повече от всички се нуждаят от нашата помощ.
Твърде често за да спасим нашите близки от смъртоносна болест, сме готови на всякакви жертви. Намираме най-добрите лекари, вземаме заеми, осигуряваме на болния най-добрата грижа и лечение. Но 
грижейки се за тялото, твърде рядко се сещаме, че преди всичко трябва да се борим за човешката душа.
Даже вярващите не бързат да поканят свещеник при своите болни. Страхуват се, че болният ще се уплаши, ще реши, че вече е дошъл краят и ще се разстрои.
Всички свещеници могат да разкажат случаи, когато са повикани, а болният вече е в безсъзнание, не познава никого и е невъзможно да бъде изповядан и причастен.
Болестта променя хората
Именно в Църквата има Тайнства, призвани да послужат за изцелението на душата и тялото. Това е и тайнството Елеосвещение (Маслосвет), установено на основание на думите на апостол Яков: „Болен ли е някой между вас, нека повика презвитерите църковни, и те да се помолят над него, като го помажат с елей в името Господне. И молитвата, произлизаща от вярата, ще изцери болния, и Господ ще го дигне; и ако грехове е сторил, ще му се простят.» (Иак. 5:14-15). Тоест, Маслосветът се извършва именно за изцеление, за да може Господ да даде благодатни сили за борба с болестта.
Тайнствата Изповед и Причастие, когато се покайваме за греховете си и се приобщаваме към Тялото и Кръвта Господни, помагат, както се казва в молитвата „за изцеление на душа и тяло». Когато душата се изцели, оздравява и тялото, защото често телесната болест е следствие от душевна болест, тоест грях.
Господ ни изпитва с болести, за да се вразумим, да се покаем и да се обърнем към Създателя си. За да се замислим дали живеем смислено, заради Бога и ближните. Известни са ни много случаи, когато болестта действително променя хората, изцелява ги от греха. Виждайки, че човекът се е опомнил и си е направил изводи, Господ го изправя на крака, за да продължи да живее и повече да не греши.
„Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши“, казва Христос на блудницата (Йоан 8:11). Точно така, Той говори и на всеки от нас, на всеки, който, разболял се, се обръща към Него с молба първо да го очисти от греховете, а след това и за телесно изцеление.
Не затваряйте вратите към рая на близките си
За съжаление, има такива псевдогрижовни роднини, които се стремят да оградят своите болни близки от разбирането за цялата сериозност на тяхната болест. Намират се даже такива, които крият истината за сериозността на тяхната болест. На хора, стоящи буквално с единия крак в гроба, такива „съпричастни“ близки продължават да твърдят, че „всичко ще е наред, ще успеем да стигнем и до морето и до вилата…“.
Човекът всеки момент ще се престави пред Господа, а ние в последните му минути се суетим около него и препятстваме общуването му с Него. Защо го правим?
„Страхувахме се, че баба ще се разстрои…“ — обясняват своето поведение роднините. Но това не е жалост и грижа, защото говорим за участта на нашия ближен във вечността!
Свидетели сме, че даже хора, които не ходят в храма, които не искат даже и да чуят за Църквата, за Бога, след разговор със свещеник се променят по чудесен начин: започват да плачат, да си спомнят за греховете си, за своя ужасен живот. Те искрено се каят, изповядват се, причастяват се и отиват при Бога, както благоразумния разбойник. Той е бил закоравял, жесток убиец, но с последен дъх на кръста призовава Христос и чува от Него отговор: „Ти ще бъдеш с Мен в рая“ (Лука 23:43).
Така и ние не бива да лишаваме близките си от шанса да влязат в Царството Божие, не трябва да затваряме пред тях райските порти. Ако човекът на смъртния си одър знае, че утре ще се отправи към по-добрия свят, той мисли по друг начин. Не мисли за вили, курорти, а само за това, което го чака зад прага на смъртта.
Свещеникът не е вестител на смъртта
Така или иначе всички се срещаме със смъртта. Именно от нас зависи посмъртната участ на нашите роднини.
Затова нека не култивираме у себе си псевдомилосърдни мисли за това, че те могат да се изплашат, ако повикаме вкъщи свещеник. Точно обратното, задължително поканете свещеник, когото познавате и помогнете на любимите си хора да се покаят. Ако те не са готови да общуват с него, постарайте се да ги убедите, че той не е ангел на смъртта и не е този, който идва с вестта за близката кончина. Той само ще се помоли за изцеление — и душевно, и телесно.
Господ може да изцели даже този, който е смъртно болен.
Свидетели сме на много случаи, в които след покаяние, изповед и причастие, човек придобива сили за борба с болестта и след това живее праведно още дълги години, радвайки и радвайки околните със своя истински християнски живот. Нека помним за това и да проявяваме към близките си истинска действена любов. | www.pravmir.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
