Душата e огледало
Има размисли и прозрения, които напълно променят живота ти. Спомням си как преди около трийсетина години се разхождах из университета „Дюк“. Мъчех се да вникна в една книга по православно богословие (доста масивно и трудно четиво). Изчитах отделна страница и се замислях, после я препрочитах. Но много ясно си спомням истински миг на прозрение – беше свързан с няколко абзаца относно едно твърдение на св. Василий. „Просветна ми“, както се казва. Когато се върнах в апартамента си, бях потънал в мълчание. Моята съпруга ме попита какво се е случило и аз се опитах да й обясня, но й казах също, че ако това, което ми се прояснява в ума, е вярно, значи ще трябва да преосмисля всичките си досегашни представи и убеждения. Ето така действа прозрението.
През последните няколко години публикациите ми във връзка с темата за чувството за срам са към категорията на друго подобно прозрение. След като веднъж достигна до съзнанието ми, този въпрос остави видима следа в ума ми и се превърна в нещо, което промени погледа ми към всичко останало. Чувството за срам (и здравословното, и зловредното) е заложено в самата сърцевина на нашата душа и е оставило своя отпечатък в дълбоката тъкан на телата ни. В Свещеното Писание то е отбелязано като първото човешко преживяване.
Многообразното му представяне в писанията на светите отци нерядко остава незабелязано, тъй като се съдържа в смисъла на други слова: смирение, завист, злорадство, чувство за вина, благоговение, страхопочитание, богопочитание (и много други). Аз ежедневно виждам проявленията му и при моето общуване с другите хора. Чувам го в изповеди, пък и в най-обикновени разговори. То възбужда нашите страсти много по-силно от всяко желание. Някои го наричат „движеща емоция“, така че то има почти повсеместно присъствие.
Ние обаче живеем в цивилизация, в която е налице някакво табу около тази тема. Почти винаги нашето чувство за срам е прекалено мъчително, за да бъде откривано или дискутирано. Всеки написан от мен материал по темата се превръща в повод за размяната на многобройни лични писма в електронна кореспонденция и на множество телефонни разговори. А това е нещо съвсем нормално и правилно. Да потърсиш защитеност е водещ мотив, когато потърсиш лек срещу чувството за срам.
При по-внимателен размисъл не се изненадвам да откривам, че в Писанието и литургическата традиция чувството за срам доминира в езика, описващ Христовите страдания. Мнозина биха предпочели да ги виждат описани през призмата на насилието, предателството, наказанието – тези теми са винаги далеч по-безопасни. Може и никога да не сме ударили друг човек, но кой от нас не си е позволявал да се присмива или да става жертва на присмех? А всеки разказ за подобно преживяване е твърде мъчителен, независимо дали сме били извършители или пък потърпевши.
Чувството за срам е отчуждение, разрив в общението и взаимовръзката. То е особен тип изоставеност, защото носи усещането за самота, която сами сме си заслужили
Самотата, особено тази от епохата на нашето съвремие, е продукт най-вече на отчуждението вследствие на настъпил разрив в общението. В известен смисъл всеки усеща не просто самота, но и леко чувство за опасност, когато се намира в обществена среда. Ако го опишем по най-безобиден начин, то е „чувство за социална тревожност“, но съвсем уместно можем да го определим и като „повсеместно чувство за срам“. Наляга ни тревожност, защото чувстваме уязвимост, а това усещане за уязвимост е симптом на чувството за срам.
Усещането за разголване, което измъчва човека при чувство за срам, е непоносимо силно и голотата търси покриване. Бидейки социални същества, човеците се стараят да покриват себе си с дрехи. Поглеждаме се в огледалото и оценяваме външния си вид сякаш през погледа на друг. За пред обществото ще предпочитаме онези дрехи, които ни помагат да се чувстваме защитени и спокойни. Има, разбира се, някои облекла, които могат да бъдат крайно смели, та дори и скандални. Колкото и да е парадоксално, те всъщност са продукт на още по-тежко чувство за срам – демонстрацията на „безсрамие“ сама по себе си е арогантна версия на защитна стратегия. При подобен външен вид самото облекло е толкова изпъкващо, че чувството за срам, което трябва да прикрие, остава почти изцяло забулено. И това, разбира се, вече ме кара да виждам не облеклото, а само публично заявеното чувство за срам, скрито под него. Пък и забелязвам, че целият ми личностен образ може да остане скрит под диплите на едно расо. Мнозина виждат не мен, а само свещеник. Това е опасно.
За младите (пък и все по-често за хора в зряла възраст) татуирането се превърна в популярна форма на покриваща обвивка. Изписваме по ръце и крака, понякога дори и на лице, своята скрита самоличност. Така изразената ни идентичност я превръщаме в нещо незаличимо, за да не можем да се отречем от нея, ако това ни се прииска. Естествено, подобни типове маркировка могат да бъдат точно толкова безобидни, колкото и всяко последно течение в модата, но вътрешната мотивация си остава една и съща.
Има и друг тип дрехи, които служат за същата цел. Обличаме се в надписи със своите позиции или идеологии, определящи живота ни (било то светски, или духовни). Надписите и девизите, популярните изрази и мъдрости на мислещия човешки род, към който принадлежим, служат да скриват не само от другите, но и от самите нас собственото ни чувство за срам. Религиозните и политически методи за формиране на идентичност са машинации от страна на чувството за срам, макар че те никога не изричат истинското си име.
Чувството за срам е изключително проблематичен въпрос в съвременния свят, където много от естествените форми на „идентичност“ са започнали да изчезват. Обширното понятие за семейство често се принизява просто до биологична структура, поддържана чрез не особено желани форми на разменени посещения и разговори през дните на отпуск. Сексуалните влечения и предпочитания неотдавна също бяха принудително внесени в категорията „идентичност“, оставяйки по такъв начин голям брой подрастващи с усещане за обърканост и тежко, мъчително чувство за несигурност, незащитеност, независимо от това, което вършат. Не знаем как всъщност да възприемаме себе си (и това ни носи чувство за срам). Налага се сами да си измисляме своя нова идентичност.
Чувството за срам ни обвързва в групови формирования (където други „такива като нас“ намират чувство на защитеност). Формирането на идентичност нерядко добива „племенни“ характеристики и носи усещането, че почти всяко племе може да бъде от полза за някого. Анализаторите на социални медии отбелязват, че една от най-силно изразените тенденции в тях е създаването на взаимовръзки с онези, с които имаме сходство. Племенните модели на поведение на тези съвременни механизми в много отношения се конкурират с картини от „Повелителят на мухите“. Няма да е неточно, ако кажем, че социалните медии са и също толкова антисоциални.
Всичко това е светът, в който живеем, или светът, в който Христос е роден. Още тогава са виждали всичко онова, което виждаме и ние днес. Чувството за срам не ни е довело до изобретяването на нищо ново. Творческата ни способност се свежда най-вече до търсене на начини да се крием от собственото чувство за срам и да овладяваме това чувство у другите, за да ги контролираме и управляваме.
Но към тези мои размишления трябва да добавя, че в чувството си за срам (както здравословното, така и зловредното) ни стигаме единствено до откриване на Христа. И зловредното чувство на срам ни води към Него, защото Христос е слязъл в ада и е казал, че пак ще ни срещне там. Тази набелязана среща има за цел нашето изцеление, нашето освобождаване и претворяване, ако някога се осмелим да влезем там. Но и в доброто чувство за срам ние виждаме пак Него, защото ни кара да съзираме Неговите чудни дела, Неговата слава, а пред тяхното лице ние признаваме своята собствена низост. И в такъв момент каквото е принизено бива върнато към своята пълнота, голотата получава своето покритие. Душата става огледало на Неговата слава. | blogs.ancientfaith.com
Превод: Анжела Петрова
