Великият пост и външното благочестие

Сергей Комаров

Нашата мъдра майка, Църквата, ни въвежда във Великия пост постепенно. Постният Триод – богослужебната книга на Великия пост, започва със Седмицата на митаря и фарисея. До Светата четиридесетница остава почти месец, и Църквата вече поставя началото на един изцяло великопостен разговор за смирението и гордостта, за добродетелите и греха, за покаянието и духа на самолюбието. Смело можем да твърдим, че Седмицата на митаря и фарисея е смисловата основа на предстоящото великопостно духовно странстване. Затова, изправени в преддверието на всецърковното тайнство Покаяние, няма да е излишно да си припомним на какво ни учи Църквата в първия подготвителен ден за поста¹.

В богослужението на Седмицата на митаря и фарисея апостолското четиво е изключително интересно. Обикновено евангелските образи на каещия се събирач на данъци и самодоволния праведник незаслужено засенчват апостолския текст. В неделния откъс чуваме тревожните пророчества на св. апостол Павел за последните времена.

Основно на тази тема е посветена цялата трета глава от Второ послание на св. апостол Павел до Тимотея. Самата глава започва така: „И това знай, че в последните дни ще настанат усилни времена. Защото човеците ще бъдат самолюбци, сребролюбци, самохвалци, горделиви…“ (2 Тим. 3:1-2). Следващите думи на ап. Павел са изпълнени с обезсърчаващи предсказания за нравственото състояние на бъдещите поколения, като най-страшната диагноза четем в пети стих – апостолът свидетелства за човеците преди края на света, „които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли“ (2 Тим. 3:5).

Как да разбираме този израз? Очевидно става дума за свеждането на духовния живот до буквата на закона, за изгубване на съдържанието, докато се съблюдава стриктно формата – става дума за религиозното лицемерие. Ще бъде ли грешка да кажем, че назоваваме опасности, които заплашват църковния живот във всяка една епоха? Според библейското учение в края на времената тази болест ще се разпространи в такива мащаби, че Христос, в лицето на светиите, „които искат да живеят благочестиво в Христа Иисуса“, ще бъде гонен и преследван. Засега този процес все още не е повсеместен, но вече сме свидетели на постепенното оформяне на онзи духовен контекст, в който древните пророчества ще получат своето окончателно изпълнение.

Днес живеем във времето на колосална подмяна. Имаме една, истинна, свята, съборна и апостолска Църква, но заедно с това съществуват и немалко организации, които се наричат ​​църкви, а не са Църква. Имаме апостолската християнска вяра, но и много други вероизповедания, които претендират, че са християнски. В Символа на вярата казваме: „Вярвам в един Господ Иисус Христос“, но Писанието ни предупреждава, че може да се проповядва и за „другиго Иисуса“ (2 Кор. 11:4). Има само един Иисус Христос, но е възможно погрешно да се проповядва за Него, като се говори за „друг Иисус“, когото Църквата не познава, а това подготвя пришествието на онзи, когото Йоан Богослов нарича антихрист. Гръцкият префикс „анти“ означава не само „против“, но и „вместо“. Антихристът ще се появи като заместител на Христос, като „друг Иисус”, и ще изкушава дори избраните. Подвластни на дяволската съблазън и духовната подмяна – това е обликът на много бъдещи християни – „които наглед имат благочестие, но от силата му са се отрекли“. Думите „наглед имат благочестие“ обръщат внимание именно върху външната страна на християнския живот. В мирския свят външният израз на всяко нещо е неизбежен, но в света на Църквата външното трябва да бъде израз на вътрешното. Ако формата е лишена от съдържание и самата тя се приема за съдържание, подобна псевдодуховност неминуемо води до катастрофа в личен и дори в национален мащаб. Пример за това е изпълнената със страдания и все още недостатъчно осмислена история на Руската църква.

През седемте века християнство в покръстена, но неоглашена Русия, наред с отделните примери на удивителна святост, са се развили такива уродливи форми на религиозно съзнание, че през XVII век се стигнало дотам хиляди възрастни, зрели хора сериозно да разискват дали литургичното шествие трябва да се извършва по посока хода на слънцето или срещу него. Спорът приключил с екзекутиране на „еретиците“. Старообрядците били убедени, че духовният живот се състои в правилното извършване на обредите, а Църквата от своя страна, ведно с държавната власт, без капка съмнение ги смятала за еретици. И Църквата, и държавата платили за тази грешка с реки от кръв и разкол, неизлекуван и до днес.

За съжаление стереотипите на съзнанието се променят много бавно и днес ние страдаме от абсолютно същата болест. Запазили сме изключително устойчива и неизменна жажда за всичко външно, за „благочестие наглед“, външният израз често ни въздейства по същия чародеен начин, както преди векове.

Например. Руската религиозност винаги се е отличавала с особена любов към монашеството. Но днес тази любов понякога се изражда в сляпо преклонение пред всичко, което представлява негов външен израз. Както често се случва, монашеските одежди и дългата сива брада имат магически ефект върху мнозина (особено жените). Тези външни атрибути често се приемат като гаранция за непогрешимост, а ако към тях се добави и не по-малко магическата дума „старец“, то вече много колене треперят и безброй сърца бият учестено.

Имам една позната, жена вече на възраст, която е в Църквата от петнадесет години. Един ден нейна приятелка ѝ казала, че на другия ден в църквата ще дойде истински старец! Едва издържала до сутринта, призори хукнала към храма и – о, щастие! – видяла жадувания образ – възрастен мъж с дълга сива брада, облечен в черна дреха. Горката жена толкова се развълнувала, че паднала пред него (напълно непознатия!) на колене (в Божия храм!) и избухнала в сълзи. С трепетна въздишка прошепнала: „Как да се спася?“

Колко просто. Сякаш няма Евангелие, няма Църква, няма светоотечески книги, няма енорийски свещеник, които са тук, за да указват пътя към спасението. Но най-удивителен бил отговорът: „Чети монашеското правило и не живей с мъжа си!“.

Това, оказва се, е православието… Добре че жената проявила достатъчно здрав разум, за да оцени критично ситуацията. В противен случай още едно съзнание щеше да бъде осакатено и още едно семейство – разрушено.

Впрочем, да се върнем на повелята „чети“. Самата дума е израз на „благочестието наглед“. Бог очаква нашите молитви, а ние твърде често се задоволяваме да Му поднесем тяхното „четене“. Да, молитвени правила са необходими. Те дисциплинират ума и помагат да навлезеш в молитвено състояние на духа. Но сме склонни да забравяме, че ако едно правило се превърне в ежедневна рутина на „четене“, то може да погуби молитвата.

Още нещо. Започва Великият пост. Може да прозвучи странно, но великопостният период се превръща в суетлива сцена на външното благочестие. Магазините се пълнят с вярващи, които бдително разглеждат състава на всеки продукт. Натъквате се на нещо непостно? Не се срамувайте толкова. На малцина им хрумва да се подложат, да речем, на информационна диета – да отсяват всяка ненужна информация, да не говорят излишни приказки, а да държат ума си в молитва. Ето как всъщност можем да се потрудим усилено за Господа! Но, разбира се, по-лесно е да Му посветим празен стомах, вместо сърце, изпълнено с молитва и словото Божие.

Друг пример. По време на Великия пост всеки вярващ се стреми да се докосне до колкото е възможно повече светини – мощи, чудотворни икони, известни манастири. Православният ни народ питае забележителна любов към светините, особено към мощите и иконите. Но дори и тук понякога може да се видят печални изкривявания.

В паметта ми ясно се е запечатал следният случай. Преди около седем години, точно по време на Великия пост, в Киев донесоха дясната ръка на св. Спиридон Тримифунтски. В последния ден от престоя им в града, мощите бяха изложени в църквата „Вси светии“. След като светинята била изнесена от храма, свещениците забелязали, че хората не си тръгват, а продължават да се тълпят и суетят около аналоя. Оказало се, че продължават да се молят на… празния аналой, откъдето току-що били изнесени мощите. Да се молят на дървото! На свещениците се наложило да изгубят доста време, за да обяснят на вярващите колко абсурдно е това, което правят.

Всички тези примери произтичат от факта, че целта на духовния живот се отъждествява с „благочестието наглед”, с външния израз. Руското православно съзнание, при цялата му красота и дълбочина, все още носи в себе си неизкоренени плевелите на езичеството. Затова трябва да обърнем внимание на апостолското четиво за Седмицата на митаря и фарисея и на цялата глава, от която то се ползва. В края на времената дяволът ще се опита да отнеме от християните Божията благодат именно посредством прекомерното упование във външното благочестие.

Да обобщим. През първата подготвителна неделя за Великия пост Църквата избира апостолското четиво за изкушенията на вярващите от последните времена. Основното сред тях е „благочестието наглед“ – съсредоточаването върху външната практика и загубата на вътрешното съдържание. Това в известна степен е дори противоестествено, защото външният израз поначало трябва да отговаря на вътрешното състояние.

Предупреждението е важно и за нас, които пристъпваме към Великия пост. Светата четиридесетница е време за добродетелност и активно участие в различни църковни последования. Нека всяко наше действие да бъде придружено от здраво църковно разбиране на това, което се случва, и от съзнание за разликата между средство и цел. Добродетелността и църковните служби са средството. Смирението, покаянието, духовните трудове са предварителната цел. А крайната цел на християнството е Самият Христос, към Когото можем да се приближим само със сърце съкрушено и смирено. „Към корена се взирай, християнино, и към целта се устремявай“ – да кажем сами на себе си и да пристъпим към църковното тайнство Покаяние.

Списание „Свет“ бр. 1/2022 г.

Превод: Ралица Кръстева

Източник: pravlife.org

Бележки