Из „Писмо до монахиня Ксения“
Откъс от „Писмо до монахиня Ксения“ на св. Григорий Палама
Чрез доброволната телесна бедност и смирение, която е глад, жажда и бодърстване, и изобщо лошо състояние и страдание на тялото, веднага се пораждат не само печал, но и сълзи. Също както по природа от почивката, храната и удоволствието се пораждат безболезненост, безчувственост и закоравялост на сърцето, така и от въздържан и пестелив живот се пораждат съкрушеност и чувствителност на сърцето, които премахват всяка горчивина и предоставят сладка радост, тъй като е казано, че без съкрушаване на сърцето е невъзможно то да се отърве от злината.
А триделното въздържание от сън, храна и телесна почивка съкрушава сърцето. След като чрез това съкрушаване душата се отърве от злина и горчивина, в замяна тя непременно получава сърдечна радост. Това е утехата, поради която Господ облажава скърбящите. И Иоан, който чрез слова изгради за нас духовна лествица, казва: „Жаждата и бодърстването угнетяват сърцето, а след като сърцето се съкруши, потичат сълзи, и изпиталият това ще се засмее посред тях“1 . И то с блажен смях, след като е бил утешен, както обеща Господ2. По този начин блаженото утешаване на придобилите печал взема началото си от боголюбивата бедност по отношение на тялото. А как започва от унизената гордост и боговдъхновената бедност в духа?
Самоукоряването винаги е присъщо на душевното смирение. То първоначално силно увеличава страха от наказание, поставяйки пред очите онова престраховито обединяване на противното на нас в едно средство за наказване, и внушава допълнителен страх поради узнаването, че то е неописуемо, така че е по-страшно от казаното за него. Колко голяма добавка към страха е и това, че то е безкрайно! Жега, студ, мрак и огън, буйство и раздор, окови, чудовища и ухапвания на вечноживи зверове тогава наедно съставят наказанието и дори така не става ясно какъв е онзи ужас, и както е писано, „и човеку на ум не е идвало“3 .
Каква всъщност е онази безполезна, постоянна и безутешна скръб? У тези, които са съгрешили към Бог, се поражда скръб от узнаването на прегрешенията. При онези, които са изобличени там, след като надеждата за по-добро е отнета и са се отказали от надеждата за спасение, тогавашното принудително изобличение на съвестта с всяка скръб умножава гнетящото страдание и скръбта вечно, тъй като не ще престане никога, става подбуда за друга скръб. Друг ужас е мракът, друг – горещината, от която душата не може да си отдъхне, друг – безизходната бездна на отчаянието. Тук именно плачът допринася най-много, тъй като в него милостиво се вслушва Бог, Който снизходи чак до нас, за да се погрижи за нас, и обеща на скърбящите тук утехата, която Самият Той е, тъй като бива наричан Утешител4 . Видя ли и скръбта, която се поражда от смирената душа, и очакващата я утеха?
Но и самоукоряването само по себе си, което е притиснало разумната част от душата като някакво мисловно бреме и е продължило дълго време, притиска, угнетява и изтиква спасителното вино, което весели сърцето на човека5, т. е. вътрешния човек. А такова вино е разкаянието, тъй като заедно със скръбта те изтикват и страстите и изпълват душата с блажена наслада, след като се е отървала от страшното бреме, свързано с тях. Затова са блажени страдащите, защото ще се утешат6. А вследствие на нестяжанието, т. е. бедността по отношение на излишеството и наличните около нас неща, свързано с бедността на духа, тъй като, както казахме по-горе, всички тези неща стават съвършени и богоугодни заедно, та вследствие на такова нестяжание, когато у нас се появи скръбта и намиращата се в нея утеха, човек ще слуша с разбиране. Така е, понеже, след като човек изостави всичко и се раздели с всички пари и вещи, захвърлил и разпръснал тези неща според заповедта7 и издигнал душата си над грижата за тях, той я оставя свободна от отклоняващите я отвън неща да бъде обърната към грижа за самата себе си.
А щом умът се издигне над всичко сетивно и изплува над заливащите го вълни на смущението, свързано с тези неща, и съзре вътрешния човек, след като види зацапания вследствие на блуждаенето надолу лик, бърза да го очисти, и след като премахне това грозно покривало, то, когато душата не се отклонява по низък начин от разнообразни препятствия, тя несмутено влиза в истинската съкровищница и се моли на Отца, Който е на тайно8 и първо й предоставя онзи дар, чрез който приема благодатта – покоя на разума9, а с него завършва и смирението, пораждащо и запазващо всяка добродетел – не това, което лесно възниква у желаещия чрез полезни думи и изрази, а това, за което свидетелства Благият Дух Божи и което основава Самия Дух, обновяващ духа вътре [в човека]10 .
В тях като в заобиколена със сигурна стена градина на ума израстват разнообразните дървета на истинската добродетел, а в самата среда се издигат святите палати на любовта, в чието преддверие като начало на бъдещия век цъфти неизречимата и неотнимаема наслада. Бедността е майка на безгрижието, безгрижието – на вниманието и молитвата, а те – на скръбта и сълзите. Те пък заличават придобитите преди това неща, а щом бъдат отхвърлени, пътят към добродетелта става по-лесен, тъй като пречките са премахнати, и се появява безупречна съвест. Тези неща подхранват с вода радостта и блажения смях на душата.
Тогава задавящата ни сълза се превръща в сладка и Божиите слова стават по-сладки от мед за гърлото и устата11 , молбата в молитвата се превръща в благодарствена молитва и заниманието с Божиите свидетелства е ликуване на сърцето. Съпроводени с неизлъгана надежда, която е станала като пролог и чрез този опит на вкусването им съобщава и отчасти узнава преизобилното богатство на Неговата благодат12, каквито, според изреклия думите „вкусете и ще видите колко благ е Господ“13 , са ликуването на справедливите, радостта на праведните и утехата на страдащите заради Него.
И какво? Дотук ли са и само тези ли са даровете на утехата, и Женихът на такива души никак ли не се явява по-ясно чрез тях на омитите и очистените чрез блажената скръб и на облеклите се като за сватба чрез добродетелите? Ни най-малко. Та ние и сега тези, които от завист са готови на клевета и сякаш ни казват: „Не пророчествай от име Господне“14, че иначе ще отхвърлим името ти като лошо15, съчинявайки и говорейки доноси и лъжливи обвинения срещу тебе, та нека, след като и сега ги презрем, да придвижим словото си по-нататък, вярвайки и изричайки думите на светите наши отци, като насочваме погледа си към онези думи и убеждаваме останалите. „Повярвах, рече, и затова говорих.“16 „И ние вярваме, затова и говорим.“17.
Когато всяка грозна страст вътре изчезне18 и умът, както словото ни побърза да поясни, след като изцяло се обърне към самия себе си и към останалите сили на душата, я облагороди чрез отглеждането на добродетелите, напредвайки към по-съвършеното и приготвяйки си пътеки, насочени към Бог19, и очиствайки се още повече с Божията помощ, той не само изличава отпечатъка на лукавия, но и премахва всичко придобито, дори то да е сравнително добро и разумно.
Когато, след като се възкачи над умопостижимите неща и над мислите за тях, които не са несвързани с образи, и заедно с това боголюбиво остави настрана всичко и застане пред Бог, според думите на Писанието, „празен и безмълвен“, тогава взема определението на материя и се извайва във висше изваяние с пълна сигурност, когато нищо външно не чука на вратата, и вътрешната благодат преобразява към по-доброто и – най-удивителното – осветява вътрешното с неизречима светлина, и съвършава вътрешния човек. А след като, по думите на върховния сред апостолите, „се ден развидели и зорница изгрее в сърцата ни“20, то, според онова пророческо слово, и истинският човек отива по делата си21 , и използвайки светлината като път, възхожда към веч-ните висини, където го води тя. И – какво чудо! – в тази светлина той става посветен в свръхсветовните неща, без да се разделя или като се разделя със създадената изначално заедно с него материя, както пътят си знае. Така е, понеже не възхожда с въображаемите криле на мисълта, която се лута около всички неща като сляпа, и не достига до ясна и несъмнена представа нито за отсъстващите сетивни неща, нито за издигнатите над тях умопостижими неща, а с неизречима сила на духа възхожда към истината и с духовна и неизречима помощ открай докрай слуша неизречимите думи и вижда невидимите неща, и оттогава целият е и става чудесен, дори да си отиде оттам, и се състезава с неуморните певци на химни, станал наистина като друг ангел Божи на земята, и чрез себе си привлича към Него всеки вид творение, тъй като и сам е причастен към всичко, и вече участва в онова, което е свръх всички неща, та присъщото на образа да стане съвършено.
Затова божественият [Евагрий] Нилски казва, че „възстановяването на ума е мисловен връх, твърде подобен на небесния цвят, върху който по време на молитва се явява светлината на Светата Троица“22. И отново: „Ако някой иска да познае възстановяването на ума, нека лиши себе си от всички мисли и тогава ще го види подобен на сапфирен или небесен цвят“23. А да се направи това без безстрастие е едно от невъзможните неща, тъй като има нужда от съдействието Божие и от това Той да му вдъхне сродната му светлина. И светият Диадох казва: „Чрез кръщението светата благодат ни доставя две неща, едното от които безкрайно превъзхожда другото. Тя ни обновява във водата и прави образа блестящ, като го очиства от цялата опетненост на греха, а второто следва, за да работи заедно с нас. Когато умът започне да вкусва от благодатта на Пресветия Дух с многообразно възприятие, тогава трябва да знаем, че благодатта започва да изрисува подобието спрямо образа, така че самото възприятие показва, че у нас подобието придобива облик, а съвършенството на подобието ще познаем чрез светлината“24 . И отново: „Човек не може да придобие духовната любов, освен ако не бъде осветен от Светия Дух с всяческа пълнота. Ако умът не достигне до пълно подобие чрез Божията светлина, то може и да има всички останали добродетели, но все още остава непричастен на съвършената любов“ 25.
Също така чуваме свети Исаак, който казва, че по време на молитва получилият благодат ум вижда собствената си чистота „подобна на небесния цвят, който от старейшините на Израил е бил наречен място Божие, когато е бил видян от тях в планината“26 . И отново: „Молитвата е чистота на ума, през която смайващо прониква светлината на Светата Троица“27 . И отново: „Съществува чистота на ума, върху която по време на молитва просиява светлината на Светата Троица“28.
Но удостоеният с онази светлина ум предава на съединеното с него тяло множество признаци на божествената красота, като посредничи между Божията благодат и силата на плътта и влага в него сила за невъзможното. Оттук боговидната и непобедима способност [на тялото] към добродетелта и пълната му неподвижност или трудноподвижност към злото. Оттук и разумът, който изяснява определенията на съществуващите неща и благодарение на чистотата си разкрива извътре тайните на природата, въз основа на тях чрез аналогии издига нагоре разума на слушащите с вяра към постигане на свръхприродните неща, които на Самия Отец на Словото са дадени в нематериален досег. Оттук и останалите многообразни чудотворства, и това да се прозира и предвижда или да се говори за ставащото някъде далеч като нещо ставащо пред очите. И най-великото е, че онези блажени хора не се стремят към това, а по същия начин, както, ако човек гледа към слънчевия лъч, възприема и въздушните частици, макар не това да е целта му, така онези, които общуват с Божиите лъчи, на чиято природа е присъщо откровяването на всички неща, пътем в съответствие с чистотата [на ума си] получават познание не само за съществуващите или вече възникнали неща, но и за онези, които предстои да възникнат. От полза за него е обръщането и схождането на ума със самия себе си, а по-скоро, колкото и чудно да звучи, обръщането на всички сили на душата към ума, а също отнасящата се към самия него и към Бог енергия, подкрепени от която, те получават правилна нагласа към първообраза и благодатта им възвръща онази древна и непостижима красота. До такава висота извежда блажената скръб смирените по сърце и бедни духом29 .
Бележки
1. Иоан Синаитски. Стълба. 6, с. 88, 796 Б.
2. Мат. 5:4.
3.1 Кор. 2:9.
4. Иоан 14:16.
5. Пс. 103:15
6. Мат. 5:4.
7. Лука 14:33.
8. Мат. 6:6.
9. Вж. Иер. 6:16.
10. Псал. 50:12.
11. Псал. 118:103.
12. Ефес. 2:7.
13. Псал. 33:9.
14. Иер. 11:21.
15. Лука 6:22.
16. Псал. 115:1.
17. 2 Кор. 4:13.
18. Изложеното в този и следващия параграф се среща изцяло и в „До Иоан и Теодор“, 17 и 18.
19. Псал. 83:6.
20. 2 Петр. 1:19.
21. Псал. 103:23.
22.Евагрий. Глави с практически наставления към Анатолий. 40, 1244 А.
23. Евагрий. За осемте размишления. 18, с. 79, 1221 Б.
24. Диадох. Глави. 89, 1266, 149–150.
25. Пак там. 150 А.
26. Исаак Сирин. Аскетика. Беседа 32.
27. Пак там.
28. Пак там.
29. Мат. 5:3.
Превод от старогръцки: Стоян Терзийски
Из книгата на св. Григорий Палама „Писмо до монахиня Ксения“, ИК „Омофор“ 2010
