Как да се научим да състрадаваме
Сайтът на руското списание „Тома“ има постоянна рубрика „Въпрос към свещеника“. Всеки читател може да зададе своя въпрос, за да получи личен отговор от свещеник или от специалист, който може да предложи компетентно мнение. Но на някои от въпросите не може да се отговори с едно кратко писмо – те изискват обстоятелствен разговор. Такъв е и следният въпрос:
„Здравейте! Въпросът ми е за това, как да помогна на мой близък, но не в материален смисъл, а да го подкрепя по човешки. Защото, струва ми се, в това отношение винаги нещо се обърква. Например, ясно е, когато трябва да помогнеш с пари или да направиш нещо друго. Но какво е добре да се каже, когато на човек просто му е зле, когато той ридае или непрекъснато се оплаква? Обикновено казваме: „Всичко ще се оправи” или „Не плачи”. Но това някак не помага. А какво трябва да се казва, аз просто не зная – все пак не мога да надникна в душата на човека. Много некомфортно се чувствам в такива ситуации, сякаш не оправдавам очакванията на другия; струва ми се, че той започва да си мисли, че неговите проблеми в действителност не ме интересуват, въпреки че аз честно искам да помогна. Какво бих могъл да направя?“
Как да помогнем на човек, така че да не му стане още по-зле?
Отговор предлага психологът Александър Ткаченко: „Човекът е същество, страдащо в света и състрадаващо, ранено от жалост – в това е висотата на човешката природа”, – пише руският религиозен философ Николай Бердяев. Всички ние понякога сме обзети от тъга или пък скърбим заедно с други страдалци, и така ги подкрепяме в труден момент. Но хората се държат в такава ситуация много различно. За едни съпреживяването е естествено като дишането, те не срещат сериозни трудности при общуването със страдащ човек. А други са принудени да полагат сериозни усилия за това. Понякога – толкова сериозни, че просто не им стигат сили за състрадание и тогава човек изобщо се отказва да участва в чуждата беда. Също и по отношение на хората, които приемат съчувствието, нещата не са така прости, както биха могли да изглеждат.
Мнозина са се сблъсквали със ситуация, при която в труден момент изведнъж така настойчиво започват да те „утешават”, че си готов и мъката си да забравиш, само и само по-скоро да се отървеш от тази „помощ”. И колкото и да са сложни и противоречиви вариантите на подобни отношения, човек в тях си остава същото страдащо и състрадаващо същество, ранено от жалост. В това е мярата на нашата човечност, неин необходим минимум, под който ако изпадне, човекът просто престава да бъде човек. Затова за всекиго от нас се оказва насъщна потребност навикът, който, уви, далеч не всеки има – умението да съчувстваш, без да се разпадаш от чуждата болка и без да причиняваш с жалостта си още по-голямо страдание на другия. Но преди да захванем темата за това умение, трябва да се отклоним към не по-малко важен въпрос – за личните граници.
Твърдение първо: спазването на личните граници на другия човек е необходимо условие на любовта в християнското й разбиране.
Когато чуем думата „граница”, веднага я асоциираме с разделение, изолиране от нещо. Но това съвсем не е единствената функция на границите. Колкото и да е странно, точно благодарение на тях са възможни международните отношения, договорите за взаимопомощ, за търговия, за сътрудничество. Ако нямаше граници между държавите, биха изчезнали и самите държави като субекти на тези отношения. По същия начин и отношенията между хората са възможни само там, където съществува „аз”, където съществува „другият” и където има граници, които определят, къде завършва „аз” и къде започва „другият”. Там, където отсъстват тези граници, отношенията изчезват и отстъпват място на неосъзнатото обслужване на чужди чувства, потребности, капризи и грехове, които човек започва да възприема като свои собствени.
По парадоксален начин личните граници ни позволяват да запазим свободата, без която дори и любовта се превръща в безлико сливане, при което единият човек става част от другия и губи самостоятелното си битие.
Християнският писател К. С. Луис директно определя като бесовска тази „поглъщаща любов”. Ето как коментира разсъжденията му митрополит Антоний Сурожки: „Когато казваме, че обичаме някого, какво в действителност означава това? Един английски писател – Луис е написал книга, съставена от писмата на стария дявол, адресирани към неговия млад племенник … Тази книга наистина е за духовния живот, само че с обратен знак. И ето, старият дявол дава професионални съвети на младото дяволче, което току що е пуснато в света, за това – как трябва да се държи с хората, какво трябва да прави, за да ги съблазни и погуби … И между другото в едно от своите писма той твърди с недоумение: „Не мога да разбера … Христос казва, че обича хората, а ги оставя свободни. Как да съвместим тези две неща?” И продължава: „Аз те обичам, но това значи, че искам да те сграбча в ноктите си и така да те държа, че да не можеш да избягаш, да те погълна, да станеш храна за мен, така да те храносмеля, че от теб да не остане нищо извън мен. Ето какво аз наричам любов, – казва старият дявол. – А Христос обича и същевременно дава свобода …”
И така, спазването на личните граници на другия човек е необходимо условие за любовта в нейното християнско разбиране. Следователно, ние можем да проявяваме християнско състрадание към ближния, само ако имаме уважение към границите на другия и не забравяме своите собствени граници.
Твърдение второ: под формата на молба за помощ може да се скриват напълно различни потребности на човека.
Хората често се нуждаят от състрадание, понякога почти в прав текст молят за него. Обаче зад такава молба може да се скриват много различни потребности, които бих искал да опиша накратко, като ги разделя на няколко категории.
1. Нужда от емоционална подкрепа. Такава необходимост имат хора, които са попаднали в беда и чувстват, че сами вече не могат да се справят със своята мъка. Вероятно няма смисъл тук да описвам подробно различните варианти на тежки житейски ситуации. При това психическата устойчивост на стрес е различна при различните хора. Някои са в състояние мъжествено да преживеят смъртта на близки хора, загуба на здравето, развод, предателство от страна на приятели. А за други дори проточила се кавга с родителите или лоша оценка в бележника биха могли да се превърнат в непоносимо изпитание. Затова, без да конкретизираме, просто приемаме факта, че в тази категория са всички онези, които действително се чувстват зле.
2. Неудовлетворена потребност от общуване. Понякога на човек просто му липсва внимание. Той няма с кого да поговори, няма кой да го изслуша, той няма с кого да сподели своите чувства и мисли. Отделен въпрос е, защо се е случило така – просто така се е стекъл животът на този човек. В определен момент той разбира простата истина: хората са много по-щедри да разговарят с този, към когото искат да проявят загриженост. И така всеки житейски проблем се превръща едва ли не в катастрофа, неразположението се превръща в начало на страшна болест, мимолетното огорчение – в депресия. И всеки път поредната „несгода” става убедителен повод да се обади човек на роднините или на близките си, за да им разкаже с траурен глас колко е ужасно всичко. А после ще може да позволи на разтревожените събеседници да го успокояват, ще може да слуша техните състрадателни и ободряващи думи и да чувства, че все още е необходим, важен и интересен.
3. Откровена манипулация, която позволява на човека да получи от другите желаното въпреки тяхната воля. Всъщност, и предишната категория може да се отнесе към манипулациите с тази разлика, че човекът, който търси общуване и душевна топлина, обикновено манипулира близките си неосъзнато. Но същият принцип може да се използва с ясното разбиране какво точно правиш в момента и с каква цел. Например, трябва в началото на разговора да опишеш своите беди и страдания, да предизвикаш в събеседника си чувство за вина за това, че той е толкова щастлив и благополучен в сравнение с теб. И след това старателно да спазариш за себе си всевъзможни преференции и бонуси в отношенията. Защото натрапеното чувство за вина, подобно на апашки шперц, е един от главните инструменти, които принуждават другия да направи за теб това, което по своя воля той изобщо не е възнамерявал да направи.
В първата точка всичко е очевидно: човекът действително се нуждае от помощ, значи тя следва да му бъде оказана. Но при втората и третата точка нещата са малко по-сложни. Въпреки че, сякаш всичко изглежда просто: манипулацията е недостойно дело и ако я откриете в отношенията, то е редно веднага да прекратите общуването с тези хора. Обаче как да постъпиш, ако изведнъж се окаже, че манипулаторите са не някакви улични гадатели – шарлатани, а най-близките ти хора – майка ти, баба ти, порасналите ти деца или просто някой приятел, с когото отношенията са ти ценни?!
Твърдение трето: не е задължително с възмущение да изключим манипулаторите от числото на хората, достойни за съчувствие, жалост, състрадание.
На тях също им е необходима помощ, просто – друг вид. И тук е важно да можем да разпознаем каква е истинската потребност, за да им дадем точно това, което очакват. Така, например, човек, който изпитва дефицит на общуване, съвсем не е задължително да бъде утешаван или окуражаван чрез изслушване на неговите оплаквания. Вместо да участвате в натрапения ви спектакъл за измислени скърби, много по-продуктивно би било внимателно да насочите разговора към теми, които наистина са интересни за този човек.
Защото той просто иска да поговори, иска да бъде изслушан, да му бъде обърнато внимание. Затова оставете без реакция неговия слъзлив разказ за безсмислието на живота и го разпитайте, например, за уникалната рецепта за бобена чорба на баба му, на каква стръв кълве най-добре костур и т.н. Разговорът за това, което е интересно на човека, за това, в което той е преуспял и за което може да разкаже своя опит, е най-добрата рецепта в такива случаи.
С очевидните манипулатори положението е подобно: трябва да пропуснете „страдалческия” увод на разговора и да изясните какво в действителност искат от вас. След това трябва да помислите готови ли сте в този момент да окажете на човека тази помощ. Ако да, то можете в прав текст да кажете в отговор примерно следното: „Доколкото разбирам, ти искаш да ме помолиш да те сменя за празниците и да поема твоята смяна. Тук е много важно човекът сам да си каже или да потвърди истинския предмет на своята молба. Тогава от манипулация отношенията ви ще преминат в нормален разговор на две зрели личности, всяка от които носи отговорността за своето поведение. Ако по някакви причини не можете или не искате да направите очакваната услуга, точно по същия начин трябва първоначално да уточните със събеседника си, какво точно иска от вас. След което спокойно и учтиво да му откажете.
Изглежда всичко това няма нищо общо със състраданието и жалостта към ближния, но, за съжаление, много от случаите, когато очакват от нас съчувствие, всъщност на практика се оказват обикновени манипулации, при които другият просто възнамерява да ни използва „слепешката” за удовлетворяване на своите нужди, като при това напълно игнорира нашите желания и възможности. Да си затваряме очите за това е очевиден грях против ближния, който, подобно на дявола от книгата на Луис, се старае да лиши от свобода и да направи част от себе си всички, които „обича”.
Твърдение четвърто: Човек не може да бъде принуден да прояви християнско състрадание.
Точно тук идват на помощ личните граници, които ни позволяват да определим къде завършват нашите потребности и къде започват потребностите на другия. Човек може осъзнато да пожертва своето време, душевни сили и други ресурси, само когато ясно вижда, че тези ресурси му принадлежат и че той сам взима решение да ги сподели. Но ако вместо тази осъзнатост човек изпитва смътно чувство за вина, заради което вече не е наясно чия потребност ще удовлетвори – своята или чуждата, – тогава смело можем да твърдим, че личните му граници са нарушени от манипулатор, който умело ръководи неговите емоции и поведение.
В такова състояние проявите на състрадание едва ли могат да се нарекат изпълнение на християнската заповед за милосърдие: „Понасяйте един другиму теготите, и така изпълнете закона Христов” (Гал. 6:2). Защото едно е да се нагърбиш с теготите на другия доброволно, а съвсем различно е просто изведнъж да откриеш, че някой окача на шията ти чуждия товар без твое позволение, като наред с това ти гука в ухото, че този товар всъщност си е твой, просто преди не си бил в течение.
Сигурно дори от благи мотиви не си заслужава човек да участва в чуждата лъжа, която се опитва да надене калъпа на състраданието върху обкикновената човешка слабост и безволие.
Иисус Христос, когато жертва живота Си за отпадналите от Бога хора, казва: „защото Аз Си давам душата, за да я приема пак. Никой не Ми я отнима, но Аз Сам от Себе Си я давам. Имам власт, да я дам, и власт имам пак да я приема. Тая заповед получих от Отца Си” (Йоан. 10:17-18). Подобна власт – да жертва себе си доброволно заради другите – получава всеки християнин при светото Кръщение. И това наистина е власт, която трябва да ценим, като не забравяме за нейния висок произход. Християнското състрадание не може да е принудително – то винаги е плод на свободен избор в полза на любовта. Когато някой се опитва да спечели състрадание чрез лъжи и манипулации, е добре да си спомни, как фарисеите се опитват да излъжат Иисус Христос, като търсят от Него духовно наставление, – те в резултат получават това наставление, но едва след гневните думи на Учителя: защо Ме изкушавате, лицемери!
Твърдение пето: съчувстващите също могат да имат някакви други мотиви, понякога съвсем различни от истинското споделяне на болката на другия.
Това може да са подбудителните причини за помощ при хора със слаби лични граници. Пред чуждото нещастие – истинско или мнимо, тези хора винаги се чувстват виновни и чрез своето състрадание сякаш се опитват да изкупят вината си, въпреки че те в нищо не са се провинили. Липсата на лични граници превръща душите на тези хора в преходен двор, в който може да нахълта всеки и да се държи както му падне. Тези хора по-често от останалите стават жертва на манипулатори, те не са в състояние на никого да откажат, защото в случай на отказ чувството за вина може да стане непоносимо.
Отстрани може да изглежда, че всъщност това е истинската жертвоготовност. Но в действителност хората от този тип чрез състраданието единствено обслужват своята болезнена зависимост от емоционалното състояние на другия.
За ясен признак на такова „неправилно” състрадание може да се смятат усещанията на самия помагащ човек след оказването на помощта. Неотстъпващото чувство за вина, „въвлечеността” в чуждия проблем до такава степен, че човек започва да мисли за него през цялото време и забравя своите дела, а също и предизвикания от всичко това лек гняв, който се налага непрекъснато да бъде потискан – това е картината на състраданието, което е в състояние вместо да помогне на другия, да разруши самия състрадаващ.
Твърдение шесто: не е редно под предлог на помощ и състрадание да се увличаме в реализация на своите амбиции.
Друг вариант на подмяна на мотивите е нереализираната жажда за власт, за контрол върху другите хора. Съсипаният от мъка човек понякога е много беззащитен. В това състояние той може да се чувства като малко дете, което се нуждае от помощта на възрастния. И ако помагащият има скрит стремеж да управлява и властва, той в тази ситуация трябва да бъде много внимателен по отношение на своите чувства, за да не се увлече да реализира амбициите си под предлога на помощ и състрадание.
Възможни са и други „залъгалки”, заради които човек би бил склонен да търпи чуждата болка, например – потвърждаване на собствената значимост или чувство, че си необходим и желан.
Няма нищо ужасно в това. Правенето на добро заради самото добро е дело на съвършените и безстрастни хора. А правенето на добро като имаме предвид също и собствената ни полза е дял на повечето от нас. Преподобни авва Доротей пише в своите „Душеполезни поучения”: „По три начина … можем да угодим на Бога: или Му благоугаждаме, защото се страхуваме от мъките и тогава се намираме в състояние на роби; или изпълняваме Божиите заповеди заради лична полза като очакваме награда и поради това се уподобяваме на наемници; или правим добро заради самото добро и тогава се намираме в състоянието на синове”. Ако изведнъж открием, че нашето състрадание не е съвсем безкористно, това означава само, че при изпълняване на Христовата заповед за милосърдие засега още сме подобни на роби или на наемници.
По думите на авва Доротей и такова състрадание също е угодно на Бога. Важно е само да осъзнаваме в себе си тези свои „странични” мотиви и да се стараем да ги контролираме, като помним, че главната задача в случая все пак е да отговорим на потребностите на изпадналия в беда човек.
Твърдение седмо: едно от главните правила в общуването със скърбящия може да се формулира така: ако не знаеш какво да кажеш, по-добре мълчи.
Значението на празната или необмислена дума в критична ситуация се усилва многократно и, вместо подкрепа и утеха, тя може да причини още една рана на и без това наранения човек. Но и да мълчи човек в скръбта на другия изобщо не е лесно. Защото състраданието всъщност е съвместно страдание. И се случва някой искрено да иска да помогне, да подкрепи ближния в неговото нещастие, но когато се приближи до болката на другия, когато понесе част от нея върху себе си, да не издържи и да се опита по всякакъв начин да избяга от тази болка. Съвсем да изостави скърбящия като че ли съвестта не му позволява (въпреки че и това се случва: от страх да не изпита отново болката на другия просто престава да вдига телефона, не посещава скърбящия, не отговаря на писмата му), и тогава сякаш от само себе си започват да се изплъзват, уви, станалите вече традиционни формули на „утеха”: „Не плачи, на другите им е още по-зле”, „Сега на него (покойника) му е по-добре, отколкото на нас”, „Добре е, че имате и други деца”. Всички тези и подобни на тях изрази съвсем не са родени от състрадание, а от точно противоположно на него чувство – от стремежа на изплашеното сърце да обезцени чуждата болка и едва след това да вземе върху себе си част от това „обезвредено” страдание. Разбира се, тези опити не носят никакво облекчение на скърбящия, защото са насочени към удовлетворение на потребността на наплашения „съчувстващ”.
Има още един начин да избяга човек от чуждата болка под маската на съчувствието – пряката забрана за скърбене: „Е, какво си се отпуснал? Вземи се в ръце”, „Не тъжи, всичко ще се оправи”, „Трябва да издържиш, животът продължава”. И накрая – „най-благородният” вариант – сравняване със себе си и любимия: „Когато мама почина, едва не откачих”, „Зная колко ти е трудно сега, самият аз съм минал през това”.
Всички тези думи, сякаш предназначени да утешат, в действителност изпълняват само една задача – да прекратят изживяването на скръб от човека или поне да намалят нейната сила. Защото до скърбящия човек ние изпитваме болка. А ние не искаме да ни боли.
Твърдение осмо: Необходимо е да се помогне на скърбящия човек да премине през всички фази или етапи на скръбта.
Между другото скърбящият човек има съвсем различна потребност. Той трябва на всяка цена да даде израз на емоциите, които в този момент буквално го разкъсват на части. Ако ги потисне (а точно това съветват описаните по-горе варианти на „съчувствие”), тези емоции впоследствие могат да му създадат много проблеми – като станат причина за неврози и психосоматични заболявания.
Затова на скърбящия човек му е необходима преди всичко помощ да мине през всички фази на скръбта, да преживее болката от загубата, да се наплаче, да мине през гнева, просто да похленчи, да се пооплаква, да поплаче на рамото на този, който може да изслушва всичко това без да се разпада и без да прекъсва този жизненоважен процес.
Между другото това е абсолютно естествено движение на човешката природа и най-добро доказателство за това са сълзите на Господ Иисус Христос, когато вижда плачещите роднини и приятели на мъртвия Лазар. Нещо повече, християните имаме пряка заповед именно за такава помощ на скърбящите: „…плачете с ония, които плачат” (Рим. 12:15).
Ако нямаме душевни сили за това, може да си припомним как съчувстват на праведния Йов неговите приятели, които идват да го подкрепят в неговата мъка: „…И
седяха с него на земята седем дена и седем нощи; и никой му дума не проговори, понеже виждаха, че страданието му е твърде голямо” (Иов. 2:13). После изведнъж Йов започва да се гневи и да проклина нощта на своето зачатие, деня на своето раждане и целия си живот. Той говори дълго и страстно, но приятелите му отново нито с дума, нито с жест не му пречат. Едва когато Иов завършва своя гневен вопъл, те много деликатно започват диалог с него: „ … ако се опитаме да ти кажем една дума, не ще ли ти стане мъчно?” (Иов. 4:2). Библейската книга на Йов е много древна. Събитията, описани в нея, датират отпреди повече от три хиляди години. Обаче поведението на приятелите на многострадалния Йов и днес може да се разглежда като важна практическа препоръка за съчувстващите. Приятелите просто са до скърбящия и със своята мълчалива подкрепа помагат на страдалеца да премине през двете първи много тежки фази на скръбта: шока от случилото се и идващия след него гняв.
Твърдение девето: определящ признак на правилното състрадание е осъзнатостта, ясното разбиране на картината на това, което се случва в нашата собствена душа.
Но тук още веднъж трябва да повторим, че съвсем не е проста работа човек да бъде близо до сълзите и гнева на другия. Да бъдем състрадателни ни помагат два твърде различни един от друг психически процеса: емпатия и сливане. От това, кой от тези два психически процеса ще използваме, пряко зависи практическият резултат от нашите действия.
При емпатията ние съчувстваме на другия, т.е. чувстваме заедно с него, разбираме какво се случва с него и какво му е необходимо. Но заедно с това продължаваме да възприемаме също и своите чувства, разбираме какво и защо се случва в същия този момент и с нашите души.
Т.е. тук отново става дума за наличието на лични граници, които ни позволяват да съчувстваме без да се отъждествяваме със скърбящия, като оставаме себе си. Ако липсват граници или те са твърде размити, ние и в този случай чувстваме заедно с другия, но сякаш се сливаме с него и „губим” себе си. Най-ярките белези на такова сливане са: ирационалното чувство за вина и за отговорност за последиците от постъпките на другия. При сливането е неизмеримо по-трудно да се издържи тежестта на чуждата болка. Затова подобно състрадание обикновено завършва или с бягство от непосилния товар, или с бързо изтощение на собствените ресурси, когато помагащият вече и сам ще се нуждае от нечия подкрепа.
Известният австрийски писател Стефан Цвайг учудващо точно описва двойствеността на човешкия стремеж към съчувствие: „Има два вида състрадание. Едното състрадание е малодушно и сантиментално, то всъщност не е нещо различно от нетърпение на сърцето, което бърза по-скоро да се избави от тягостното усещане при вида на нещастието на другия. Това не е състрадание, а само инстинктивно желание на човека да защити своя покой от страданието на ближния. Но съществува и друго състрадание – то е истинско, то изисква действия, а не сантименти; то знае какво иска и е пълно с решимост, като страда и съчувства, да направи всичко, което е по силите на човека и дори повече от това”. Може би, само с последния израз на Стефан Цвайг бихме могли да поспорим, защото да се нагърбваш с нещо, което превишава твоите сили, е рисковано във всеки случай.
Но всичко останало тук е вярно както от християнска, така и от психологическа гледна точка. Определящ белег на правилното състрадание е осъзнатостта, ясното разбиране на картината на това, което се случва в собствената ти душа, която „знае какво иска”.
Именно осъзнатото преживяване на чуждата болка, желанието да се помогне и готовността да се търпи тази болка на другия позволяват на човека да остава в състраданието и да действа за доброто на страдащия. Или, казано по-просто, позволяват на човека да плаче с плачещия – следвайки думите на апостола; или както казва Бердяев – да бъде същество страдащо и състрадаващо, ранено от жалост. Тоест да бъде човек. | Foma.ru
Превод: Евгения Николчева
