Как е възможно да ненавиждаме греха, а да обичаме грешника?

Питер Брьогел Стария, „Христос прощава на прелюбодейката“

В християнската традиция съществуват думи, които звучат много правилно и ефектно – като античен афоризъм. Всъщност по тази причина обичаме да ги използваме при различни обсъждания и спорове в мрежата – казваш ги и по-нататък може да не се съмняваш в своята правота. Засрамените опоненти унило признават поражението си, а привържениците ти аплодират виртуално с многобройни лайкове. Ето например едни думи, които имам предвид: „Да ненавиждаме греха, но да обичаме грешника”. Казано кратко и ясно. Че е кратко – наистина е кратко. Но по отношение на яснотата – далеч не е толкова просто, както би могло да изглежда на пръв поглед…

Действително, как можем да изпълним на практика тази лаконична заповед? Защото грехът няма самостоятелно битие, отделен от човека, който го извършва. Не може да съществува кражба без конкретния човек, който е откраднал чужда вещ или пари. Убийство има само там, където определен субект прекъсва чуждия живот. Лъжата е невъзможна без този, който се отклонява от истината. Грехът без грешника е като „сферичен кон във вакуум” – абстракция, която е постижима само за добре развитото въображение. Но как е възможно да възненавидим тази абстракция, а човека, който чрез действията си я допуска в света, който й дава своята плът и кръв, който предоставя на греха възможност да действа чрез него и да причинява страдание на другите – този човек да възлюбим?

Теоретично решение на тази противоречива задача вероятно е невъзможно да се намери. Обаче много християни през всички времена са откривали пътища и начини за нейното практическо изпълнение. Това, което не успяваме да постигнем с ума си, е напълно възможно да възприемем като някакъв житейски опит, на който е добре да подражаваме доколкото е по силите ни. Естествено, за християните такъв пример е преди всичко земният живот на нашия Господ Иисус Христос. Различни случаи от житията на светиите също могат да ни дадат известна представа за това, как да обичаме грешниците и при това да ненавиждаме греха. Обаче Църквата признава някои хора за светци, доколкото те са успели да се уподобят на Христос. Би било погрешно да се „канонизира” всяка постъпка на всеки светец, като предполагаме, че Христовата любов е определяла всяко тяхно действие. Делата на светците са образец на подражание, само когато са подобни на Господните. Затова най-лесният и надежден начин да открием реален пример за любов към грешниците и ненавист към греха ще е като изследваме Евангелието.

Ако искаме да сме чисти, то защо да се занимаваме с „нечистите”?

Господ Иисус Христос Единствен в цялото човечество няма в Себе Си дори и сянка на какъвто и да е грях. Грехът е нарушение на Божията воля. А Богочовекът Иисус изцяло подчинява своята човешка воля на божествената воля. В Него няма нито една мисъл, нито едно чувство, дума или действие, които да нарушават волята на Отца, Който Го е пратил. Затова абсолютно всички хора, сравнени с Иисус от Назарет, са грешни, независимо от дълбочината на своето падение или от висотата на своята праведност. За хората е присъщо да се сравняват помежду си, да откриват кой е по-добър и кой по-лош, да претеглят постиженията си, да подреждат различни скали на ценности, според които праведниците са някъде на непостижима висота, сияещи във висините, а грешниците са в калта и мрака на най-долните слоеве.
Но за безгрешния Христос всяка такава скала би била запълнена от горе до долу само с отпаднали от Бога и страдащи заради това, нещастни, объркани чеда. Сред тях най-силно се нуждаят от помощ тъкмо „най-лошите” според нашите човешки мерки.

Безнадеждно болните хора са една от най-запомнящите се категории грешници, които срещаме в Евангелието. Когато четем откъсите, в които се разказва за тях, ние обикновено се изпълваме със състрадание към тях и не ги възприемаме като грешници. Обаче евангелският текст директно свидетелства, че причината за болестите им обикновено е греховният им живот. Какво прави Иисус, когато вижда пред Себе Си такъв осакатен от собствените си грехове несретник? Гневно свива вежди? Или му чете морал за начина му на живот и за необходимостта да се изпълняват заповедите? Или пък призовава околните да видят нагледен пример за това, до какво положение може да доведе грехът един нормален законопослушен юдеин? Не. Без каквито и да било нравоучения Господ изцелява нещастния човек и веднага си отива. Едва при следващата среща, когато са насаме, Иисус казва на изцеления: „Ето, ти оздравя; недей греши вече, за да те не сполети нещо по-лошо” (Йоан 5:14).

Същото се случва и при общуването на Христос с блудниците, с митарите (нечестните данъчни инспектори на служба при римляните – окупатори) и с друга измет на юдейското общество, обозначени в Евангелието с общата дума „грешници”. Господ Иисус Христос не се кара на тези отритнати от своя народ хора, Той не ги осъжда, а седи и яде и пие с тях на една маса, общува с тях и приема от тях знаци на уважение. За благочестивите фарисеи е немислимо това поведение на почитания от народа Учител. Но за Въплътилия се Бог тяхното престорено благочестие е само варосване на камъните, които затварят входа на погребалната пещера, пълна с (нечисти) мъртвешки кости. Всички хора са поразени от греха и Господ идва да спаси всички. Този, който прикрива язвите си с красива дреха в Божиите очи, с нищо не е по-добър от този, чиито язви са позорно изложени на показ.

Жената, която книжниците и фарисеите искат да убият заради прелюбодейство, Господ защитава от тълпата само с едно изречение: „…който от вас е без грях, нека пръв хвърли камък върху нея” (Йоан 8:7). И при това дори не вдига глава, а пише по земята някакви знаци. В църковното предание има интересно тълкувание на този евангелски разказ. Според това тълкувание на пясъка Христос изписва с пръст тайните грехове на всеки от обвинителите. Той пише кратко, но до полуда страшно за изобличаваните, защото според юдейския закон всеки от тези грехове заслужава смърт. Свети Николай Велимирович разказва за това във формата на художествено повествование:

Мешулам похитил църковните скъпоценности – написал Господ с пръст на земята;
Ашер извършил прелюбодеяние с жената на своя брат;
Шалум се заклел лъжливо;
Елед ударил своя баща;
Амарих присвоил имуществото на вдовица;
Меррари извършил содомски грях;
Иоел се поклонил на идолите…

И така за всеки поред пишел по земята пръстът на Праведния Съдия. А тези, за които се отнасяло това, наведени, четели с неизразим ужас. Всичките им изкусно скривани беззакония, нарушаващи Мойсеевия закон, били известни на Господа и сега Той ги обявявал пред тях. Изведнъж устата им замлъкнали. Дръзките горделивци, хвалейки се със своята праведност, и още по-дръзките съдници на чуждата неправедност стояли неподвижно и безгласно като стълбове в храма. Те треперели от страх и не смеели един другиго да се погледнат в очите. Повече и не помислили за жената-грешница. Мислили само за себе си и за своята смърт. Нито един език вече не могъл да се обърне, за да произнесе този досаден и лукав въпрос: „Ти какво казваш?“. Господ не казал нищо. За Него било отвратително с пречистите Си уста да изрича техните грехове и затова Той пишел в прахта това, което било така мръсно и заслужавало единствено да бъде написано на калната земя.

Другата причина, поради която Господ пишел по земята, е още по-чудна. Това, което се пише на земята, бързо изчезва и не оставя следа. Христос не желаел греховете им да бъдат разгласени на всеослушание. Ако би искал това, Той би ги обявил пред целия народ и, след като ги изобличи, би довел до убиването им с камъни съгласно закона. Но Той, незлобивият Агнец Божий, не помислял за мъст и смърт за тези, които непрекъснато замисляли да Го убият, и които желаели смърт за Него повече отколкото вечен живот за себе си.

Господ единствено искал те да се замислят за своите грехове. Искал да им напомни, притиснати под бремето на собствените беззакония, да не бъдат строги съдници на чуждите престъпления, да подсети носещите проказата на греха да не бързат да изцеляват чуждата проказа; и бидейки престъпници, да не избутват другите, за да станат техни началници. Само това желаел Господ. И когато свършвал да пише, Той отново изравнявал пръстта, и написаното изчезвало.

Всъщност се оказва, че „праведните” грешници с нищо не са по-добри от прелюбодейката, която те с гняв изобличават за греха й. И отново виждаме същия край, същите тихи, изпълнени с любов думи: „Като се поизправи и не видя никого, освен жената, Иисус й рече: жено, де са твоите обвинители? Никой ли те не осъди? Тя отговори: никой. Господи! Иисус й рече: и Аз те не осъждам. Иди си и недей вече греши” (Йоан 8:10-11).

Кого Господ Иисус Христос удря с бич от върви в храма и защо преобръща масите на менячите?

Господ обича и жали грешниците така, както добрият лекар обича своите страдащи пациенти. Но ненавистта Му към греха също е несъмнена. Потвърждение на това е изгонването на търговците от храма, което присъства и в четирите Евангелия. Най-образно то е представено в Евангелието според Йоан. Приближава юдейската Пасха и Иисус отива в Йерусалим. В храма Той вижда, че се продават волове, овци, гълъби; заварва менячи на пари. Господ Си прави бич от върви и изгонва от храма всички, също и овцете и воловете; разсипва парите на менячите и преобръща масите им. И казва на продавачите на гълъби: махнете това оттук и не правете дома на Моя Отец място за търговия (виж Йоан 2:13-16).“

Описанията на изгонването на търговците от храма в различните Евангелия се различават помежду си в някои детайли, затова свети Йоан Златоуст смята, че е имало поне два такива случая. Според него Иисус най-малко два пъти прави в Йерусалимския храм такава „ревизия” с преобръщане на масите.

Често читателите възприемат тези евангелски разкази не съвсем правилно, като смятат, че гневът на Господа е предизвикан от самия факт на търговията на свято място. Но всъщност нещата са по-сложни. Храмовият комплекс в Йерусалим се състои от светилище и обкръжаващи го дворове. Най-просторен от тях е дворът на езичниците – единственото място на храмовата планина, където могат да присъстват не-евреи. Точно тук се извършват всички търговски операции с пари и животни – и то при напълно законни основания, като при това не се осквернява светилището.

Работата е там, че ежегодният данък на Йерусалимския храм и изобщо всяко парично дарение за храмовата съкровищница е можело да се направи само в специални „храмови” пари – сребърници или както също ги наричат – сикли. Затова поклонниците, които идват отдалеч, първо е трябвало да обменят парите си в храмови сикли. За това им помагали менячите, които поставяли масите си в двора на езичниците. За своята услуга те взимали комисионна, която представлявала почти 2/3 от обменената сума. Но с това не свършвало взимането на пари от поклонниците. След това с получените сребърници пак там – в двора на езичниците – поклонниците е трябвало да си закупят животните, които ще принесат в жертва. Тази мучаща и блееща стока тук струвала много по-скъпо, отколкото в града, но поклонниците купували животните на по-висока цена. Причината за това била проста. Храмовите служители проверявали всички доведени жертви за недостатъци (за тази проверка също се плащало). Воловете и овцете, купени на друго място, изключително рядко получавали положителна оценка след такава експертиза. За да избегнат тази процедура, хората били принудени да купуват животните при храма, макар и три пъти по-скъпо.

Системата, която била замислена да помага на поклонниците, поради греховността на човека се превръща в средство за ограбване и безсрамна печалба на храмовите служители. Затова Господ нарича менячите и продавачите на животни разбойници, обиращи богомолците. Причина за Неговия гняв е не самата търговия в двора на езичниците, а лихвата, която служителите на храма взимат от хората. За това блажени Йероним Стридонски пише: „… сякаш не за това проповядва Йезекиил, като казва: „ти взимаш лихва и връхнина и с насилие изнудваш облага от ближния си” (Йез. 22:12). Господ вижда в дома на Своя Отец такива сделки или разбойничество и подбуждан от духовен плам и съгласно това, което четем в 68 Псалом: „ревността за Твоя дом ме яде” (Пс. 68:10), Си прави бич от върви и изгонва от храма голяма тълпа хора с думите: „писано е: „домът Ми е дом за молитва“, а вие го направихте разбойнишки вертеп” (Лк. 19:46). В действителност разбойник е онзи човек, който от вярата в Бога извлича печалба; той превръща Божия храм в разбойнически вертеп, когато служението му се оказва не толкова служение на Бога, колкото работа с парични сделки”.

Обаче дори и тук, като така безкомпромисно въвежда ред в двора на езичниците, Господ разделя греха от самите грешници. Споменаването на бича съблазнява мнозина да си помислят, че въплътилият се Бог е в състояние да бие провинилите се пред Него хора със специално изработен за тази цел инструмент.
За да предпази читателите на Евангелието от такива предположения Евтимий Зигабен – един от най-авторитетните тълкуватели на Свещеното Писание – подробно изяснява този пасаж: „Следва да отбележим, че Иисус Христос с направения бич не е удрял хората, а само ги е сплашвал и ги е изгонил, а за да изгони овцете и воловете, разбира се, ги е удрял”.

Бичът е овчарски инструмент. Съвсем естествено е човек да си направи бич от подръчни материали, когато трябва да изгони добитъка от двора. Но да мислим, че със същия този бич Господ Иисус Христос е удрял и грешниците, които забогатяват чрез ограбване на богомолците, би било най-малкото странно. Двадесет и седмо правило на светите апостоли еднозначно твърди, че Господ никога, при никакви обстоятелства в Своя земен живот не е вдигал ръка срещу човек: „…понеже Господ на нищо такова не ни е учил, а напротив, Сам, бидейки удрян, не е нанасял удари, бидейки укоряван, не отвръщал с укор, страдайки, не заплашвал”.

Чии грехове е редно да ненавиждаме преди всичко?

Господ е чист от всякакъв грях, но се отнася с милосърдие към грешниците, независимо колко низко са паднали те. Как ще изглеждаме в Неговите очи ние, ако изведнъж решим, че някой човек заради греховете си е по-недостоен от нас и затова ние имаме право да говорим или поне само да мислим за такива грешници с пренебрежение?

Нима така добре сме се справили с нашите грехове, че е дошло време да се заемем с чуждите? Защото именно за тези хора се грижи Господ повече отколкото за който и да било друг – за тези, които са извършили явен грях, за тази преломена тръст, за тези тлеещи късчета лен (виж Мат. 12:20). Заради всяка от тези заблудени овци Христос е готов да остави послушното стадо и да тръгне да ги търси при смъртна опасност. Господ приема страшна смърт на кръста заради грешните, а не заради праведните. Освен това, на всеки от нас във всеки един момент Той може да напомни собствените ни грехове, също както тогава, когато, склонил глава, Той изписва в пръстта имената на завладените от праведен гняв изобличители.
Трябва да ненавиждаме греха. Но ненавистта към чуждия грях може да се окаже духовно опасна дори за свят човек…

В древния патерик се разказва поучителна история за това, как един старец, който имал свят живот, разбрал, че негов брат е изпаднал в блуден грях и казал: „Зле е постъпил”. След определено време Ангел донесъл при стареца душата на съгрешилия брат и казал: „Виж, този, когото ти осъди, умря. Къде ще заповядаш да го настаним – в Царството или на вечни мъки?”. Потресен от това, светият старец всичкото останало време на своя живот бил в сълзи, покаяние, безмерни трудове и молитва към Господа – да бъде простен грехът на онзи брат. Старецът всъщност осъдил не брата, а само неговия грях, но Господ му показал недопустимостта дори и на този наглед благочестив и праведен съд.

Грехът е достоен за ненавист. Но всеки, който желае своето спасение, е редно да се научи да ненавижда преди всичко греха в самия себе си. А към всички други хора да се отнася така, както се отнася към тях нашият Господ Иисус Христос – с любов и състрадание. Разбира се, да се каже това е много по-лесно, отколкото да се направи. И въпреки това, едва ли ще успеем да открием някакъв друг практически начин да изпълняваме това парадоксално правило: да ненавиждаме греха и да обичаме грешника. | Foma.ru

 

Превод: Евгения Николчева

 

Коментари

коментара

Близки теми: