Как да помагаме

Проф. Владета Йеротич

Много пъти на всеки от нас се е случвало, водени от искрено желание да помогнем с нещо на нашия ближен, всъщност да му навредим; с вида и начина на помощта да сме причинили много повече вреда, отколкото полза. Защо става така, съществува ли подходящо обяснение, с което да помогнем на нашата „помощ” на ближния, или всяка истинска помощ е плод на хармоничния звук на лъка само на талантливия цигулар?

В своя психологичен и психопатологичен анализ на „помощта на ближния” ще тръгнем от няколко основни въпроса: на кого, защо и как искаме да помогнем?
Нашата намеса може да предизвика в първия момент смущение. Тя ще има различен успех в зависимост първо от това на кого искаме да помогнем – на близък човек (членове на семейството), на по-далечен (роднини, приятели), или на непознати хора (просяк на улицата, някое благотворително заведение, Църквата и др.). Тъй като в споменатите три случая нашето емоционално отношение към онези, на които помагаме, не е еднакво, бихме могли внимателно да забележим, че и резултатът от нашата помощ и в трите случая вероятно няма да е един и същ. Ще обясним това малко по-подробно.
Когато искаме да направим някакво добро на най-близките хора около себе си (на баща си или майка си, на мъжа си, жена си или децата си), нашите емоции са най-трепетни и поради това най-опасни и най-съмнителни по отношение на качеството и „чистотата” на помощта. Причината за тази психологическа съмнителност на емоциите е в тяхната естествена амбивалентност, проявена още в много ранно детство, и то към лицата, които ни хранят и от които зависим. Чувството на привързаност и благодарност към тези лица никога не е абсолютно или „чисто”, защото в усещането на благодарност винаги има и горчиви капки завист, страх или съмнение, дори вражда. По простата причина, че и в най-искрените чувства на нашите възпитатели винаги има от същите тези горчиви капки, които предизвикват у възрастните недоволство от детето, понякога умора и досада от заниманията с него, а понякога се появява и открита враждебност към детето. Именно днешната детска психология след внимателно и достатъчно дълго наблюдение върху отношението на майката и бащата към детето не смята, че трябва да продължава да крие от съда на реалността факта за вродената „дуалистична” природа на човека (проявена като „добрата” и „лошата” гърда на майката – у едни и същи майка или баща). От тези опитно проявени факти произлиза и нашата несигурност като възрастни в предлагането на помощ на ближните. Със смесени чувства, с реално желание да помогнем и скрита съпротива към един и същ човек, на когото искаме да помогнем, ние сме нерешителни по отношение на времето и начина на помощ, вследствие на което често не оказваме помощта, което допълнително поражда у нас чувство на мъчително недоумение или дори чувство за вина.
Вторият ни въпрос гласеше: защо искаме да помогнем? Най-честата причина за нашето желание да помогнем на ближния е „изплащането” на дълга за помощта, която някога сме получили от него. В християнската или (може би) псевдохристиянска западноевропейска цивилизация помощта на ближния се цени високо като добродетел, угодна и на Бога, и на хората, и се получава така, че подобно на фарисея от Евангелието, който показвал своята щедрост пред всички в храма, се изтъква външната страна на тази добродетел. И у нашия народ съществува лошият обичай пред събраното паство в църквата да се слагат пари на иконата (преди най-често монети, за да „звъннат”) и на празници да се четат имената на благодетелите и дарителите на Църквата, най-често в тяхно присъствие.
Поради какво още искаме да помагаме? Поради неосъзнатото, а понякога и осъзнато чувство за вина, обикновено произлизащо от някакво реално извършено провинение, което сме потиснали, прикрили, опитали сме се да забравим. Всяко наше невротично (болестно) усещане за вина изисква някакво изкупление. Неосъзнато, което значи и неразкаяно (въпреки че може да остане неразкаяно и когато е осъзнато), то ни мъчи от подземията на подсъзнателния живот и ни принуждава да направим на хората „нещо добро”. Оказана в несвобода, под натиска на вината, такава помощ най-често е неуместна или напълно погрешна, което увеличава нашето чувство на недоволство, както и на мрачна, усилваща се враждебност към този, на когото сме искали да помогнем, тъй като той не ни е отвърнал с очакваната благодарност. Между другото, много са „добрите дела”, които правим на другите с осъзнатата или тайна надежда, че те ще ни се върнат и в „този, и в другия живот”. Това е известната законническа справедливост („мяра за мяра”), противоположност на която са добрите дела, извършени от любов и безкористно.
Не бих искал да продължа с анализирането на подсъзнателните, несъзнателните или и съзнателните враждебни чувства на хората към техните близки, от които те се опитват да се освободят чрез непосредствена „помощ” на такива лица, с печален, а понякога и трагикомичен резултат.
Третият ни въпрос от увода на тази статия беше: по какъв начин хората предлагат помощ на ближните? Вече видяхме, че начинът на помощ най-често бива материален (пари, подаръци, храна), много по-рядко тази помощ има душевен или духовен характер. Прекалената настойчивост на нашите ближни да ни „помогнат” на всяка цена, дори тогава, когато не искаме нищо от тях, трябва да е дала повод за психологически добре изказаното напомняне на славния римски историк Тацит (55-120): „Добротворството, за което не сме в състояние да се отплатим, може да доведе дотам, че да започнем да мразим нашите благодетели”. Поуката от този основаващ се на опита афоризъм е многостранна. Ще се спрем само на едно от нейните значения: не бива да прекаляваме с помагане на ближните, особено когато предполагаме, че те няма да могат да ни върнат помощта, защото от приятели си създаваме скрити врагове!
От тези няколко примера за погрешно прилагани начини за помощ на ближните някой би могъл да стигне до извода, че най-добре е, и за нас, и за ближните, да се въздържаме от помощ, да оставим помощта на Бога, на другите хора и на случая. Не са малко хората, които стигат до този погрешен извод въз основа на собствените си, многократни и неуспешни, дори трагично завършили опити за „помощ” на ближните. Христовото Евангелие не ни учи на такова поведение към ближните. Но тогава в какъв случай нашата помощ наистина ще бъде успешна?
Когато правиш милостиня, лявата ти ръка да не знае какво прави дясната… Ако знаехте какво значи милост искам, а не жертва, не бихте осъдили невинните. Блажен ще бъдеш, защото те нямат с какво да ти се отплатят. Това са думи на Иисус Христос от Евангелието. Те учат човека на доживотно очистване от всички човешки, твърде човешки страсти на нашата грешна и паднала природа, която „естествено” очаква награда и отплата, видима и разпознаваема за другите, за стореното добро на ближните. Праведният Йов бил възнаграден от Бога за своето търпение още тук, на земята! Обаче Иисус Христос предвещава страдания за онези, които искат да вървят след Него, казвайки им: „Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата”. Истинската радост, която човекът получи от Бога, все пак е възможна и тук, на земята, а именно тази радост е най-голямата награда, защото тя е „предвкусване” на небесната радост. Такава радост впрочем се дава на хората „с чисто сърце”, на незлобивите, които отново са станали като деца, правят добро на ближните “по рефлекс”, веднага забравяйки извършеното, без да очакват нищо от другия човек, преживявайки в същия миг „наградата” от Бога в радостта от даването; защото „блажен е този, който дава”, тъй като не дава нито от излишъка си, нито от недостига си, а от пълнотата на сърцето си.
Много трябва да работим над себе си, за да стигнем, с Божия помощ, до „рефлексния” християнин. Какво значи да бъдеш „рефлексен” християнин? Светите Отци пишат, че това е „нещото, което първо излиза от нашето сърце, от нашата вътрешна съкровищница, от онова, с което живеем… Истинският плод на нашата душа не е обмислената дума, нито беседата, която внимателно сме подготвили и нагласили. Нашият плод е тази дума, която „излита”, която изговаряме спонтанно, която извира от „препълнено сърце”.
Докато не достигнем до една от най-висшите степени на християнската Лествица – тази на „рефлексния” християнин – нашата помощ на ближния няма да бъде очистена от себичност и от неискреността на езическо-старозаветната пресметливост, съмнение и всякакъв вид „естествена” амбивалентност. Тази тъжна и грозна действителност на нашата „любов към ближния” съвсем не значи (както вече казахме), че трябва да се затворим в себе си, да останем слепи и глухи за скърбите, които всекидневно сполетяват нашите ближни. Това мое психиатрично-психологично напомняне, плод на личния ми християнски опит, както и на дългогодишния ми опит като психотерапевт, е насочено единствено към по-голяма предпазливост, към по-задълбочено самонаблюдение и по-фино различаване на мотивите, начина и лицата, на които искаме да бъдем от помощ. Вярна е забележката на един френски психолог и теолог, че „хората страшно се пазят от онези, които искат да ги превъзпитат”. Тази забележка може да се приложи и към хората, които искат „на всяка цена” да ни помогнат. Да внимаваме, да бъдем още по-будни, когато искаме да правим добро: може би точно тогава не е по волята – нито на Бога, нито на този, на когото искаме да направим добро – да му бъдем „благодетели”. Да почитаме преди всичко личността на другия!
Само любовта, Божията любов в нас (като дар Божи), ще ни дари безпогрешното чувство (интуитивно или „рефлексно” чувство) – кога трябва да правим добро на ближния, на кой ближен и по какъв начин.

Откъс от Остават само делата на любовта на проф. Владета Йеротич, „Омофор“, 2017, превод: Татяна Филева

Списание „Свет“ бр. 5/2021 г.