Комфортът на тъгата
Преди няколко дни присъствах на беседа на известен гръцки професор и свещеник, който сподели свои размисли в различни направления на богословието и духовната опитност, с ясното съзнание, че едното не може да съществува без другото. Една от споделените мисли от човек от публиката по време на дискусията след беседата, ме впечатли особено: „Човек често пъти превръща любовта в бог.“ И да, наистина, ние много пъти сме готови в името на любовта към определен човек да сторим всичко, преминавайки дори граници, които винаги сме декларирали, че не бихме престъпили. Без значение дали те се отнасят до семейна среда, професионална реализация, житейски мироглед и т. н. Готови сме и сме способни да преминем всяка преграда в името на любовта или по-точно към онова, което възприемаме за любов. Често пъти то е твърде различно от истинската и дълготрайна любов. Не случайно като израз на високата степен на влюбеност употребяваме думата бого-творя, т.е. превръщам отношението си, дори влечението си към някого в култов елемент, а въпросния човек – в култов обект, в бог. И това за мнозина се вижда естествено, продукт на спонтанната възхита от другия, на опита за постигане на максималното щастие, към което всеки се стреми, но не всеки осъзнава, че то е постижимо единствено в Бога и чрез Бога.
Замислих се колко други неща ние можем да боготворим, да превръщаме в божества, в център на нашия живот, в лични стремежи и житейски перспективи. Най-често хората назовават парите. Материалното благополучие, което от средство се превръща в цел. И колкото повече човек натрупва материални блага, толкова повече желае още и още придобивки, дори когато неговото богатство или притежание надвишава реалните му потребности. И въпреки това, когато човек превърне парите в бог, той в известна степен има шанса да се опомни и да оцени тяхната преходност и несъстоятелност, тяхната клишираност (пари, пари, пари…). Парите не носят живот, защото те са преходен елемент от преходния живот; те не могат да му откупят отвъдното. Неслучайно в Евангелието Христос ни казва недвусмислено: „Никой не може да слугува на двама господари: защото или единия ще намрази, а другия ще обикне; или към единия ще се привърже, а другия ще презре. Не можете да служите на Бога и на мамона“ (Мат. 6:24). И въпреки това виждаме и известни хора, и лица от нашето обкръжение, които превръщат съзнателно или не парите в бог. Дано не сме едни от тях…
Замислям се обаче, че има още нещо, което всеки от нас е превръщал или би могъл да превърне в бог и в никаква степен да не си даде сметка за това, защото е някак си неестествено, нелогично. Не е както с любовта, при която човек обезумява, или както с парите, когато губи представа за граници на потребностите си, опиянен от нови възможности и лъжливи перспективи. И да, тук идва нещо, което сме свикнали да чувстваме, без да си даваме сметката, че всъщност превръщаме в бог. Това е ТЪГАТА. Някой би казал как е възможно. Всеки човек се стреми да избегне тъгата, да не тръгне по нейните пътища, които много често са пътища назад, в обратна посока, без цел и без ориентир. Всеки се стреми към щастие, но уви, не всеки успява да го постигне тогава, когато го иска, или по начина, по който би желал. Не всеки постига житейските резултати във времето, в което си е предначертал, или в което обществото и социалната среда му е налагало като естествено и дори необходимо. Дали става въпрос за брак, семейство, деца, любов, добро приятелство, професионална реализация, постигане на набелязани цели в „тяхното“ време и по желания начин, дори само нереализирането на една от тези цели или комбинацията от няколко от тях, могат да поселят в сърцето ни тъгата, унинието, отчаянието, депресивната предразположеност. Тогава човек изпитва необходимостта да изстрада в максимална степен своя неуспех, като страдание за някакъв „заслужен провал“. Осланяйки се на тъгата, човек започва да губи желанието за постигане на нови цели, престава да оценява подобаващо постигнатите вече житейски успехи. Това неминуемо оказва влияние на социалните му контакти, води до затвореност и самоизолиране, влияе на житейските му решения, на плануването на най-близкото бъдеще.
Тъгата навлиза във вътрешния свят на човека и оказва влияние на всичко, с което той е в контакт. Позволявайки на тъгата да надделее, човек сам започва да я захранва, търсейки нейното естествено присъствие в своето битие, в културното си съзнание, естественост, изразена в най-обикновените ежедневни действия като слушането на музика – драматични балади, възпяващи невъзможната или приключила любов; страданието във всичките му изражения и измерения; тъгата по детството, по отминалите мигове, по бързо преминаващата младост. Човек се концентрира в подбора на филми с драматично действие, без щастлив край, показващи неизбежността на страданието, на болката, на тъгата. Отдава се на четенето на романи и литература с ясно подчертана носталгична или трагична повествователност, където героят е страдалец и където съпреживяващо се описват всички нюанси на неговите вътрешни преживявания, на личната му житейска несъстоятелност или любовна неосъществимост. Дори мрачното и прохладно време, вятърът, дъждът започват да имат естетическа стойност, обект на търсене в художественото и фотографско изкуство. И неусетно тъгата е завладяла сетивата на човека. Превърнала се за него е в бог, в култов обект. В някаква скрита и неосъзната необходимост да се съпреживее в максимална степен.
Потъвайки в носталгичното настроение, изживявайки тъгата в нейното най-дълбинно осъзнаване, човек започва да задълбава в нея, чувствайки се неестествено в социалната си среда (професионална, ежедневна), в приятелския си кръг, плахо сигнализиращ или дълбоко прикриващ нейното наличие зад неестествената усмивка. Вътрешното потискане кара човек да не се чувства естествено в кожата си, в тялото си, в средата си. Така посяга към опиати (цигари, алкохол, наркотични средства), чието отпускащо действие е временно и води до по-дълбока депресивност или прибягване към самонараняване.
Макар тъгата да е естествено чувство, то не може и не трябва да бъде постоянно загнездено в съзнанието и живота на човека. То е преходен елемент в емоционалния ни свят, темпорално и идейно ограничен. Задържайки се по-продължително тъгата се превръща в бягство от реалността, нежелание да се преборим за нещата, които искаме или от които имаме необходимост. Продължителното тъгуване ни привързва към това чувство. Започваме да изпитваме дори страх – страх от новото, страх от различното, страх от успеха, страх от щастието. Може ли то да се случи вече? Макар тъгата да има своята естетическа стойност – поетична, художествена, музикална, тя не бива да определя настроението на човека, потискайки желанието му за себеизява и себереализиране. Тъгата е пространството, в което човек се изолира от света, в който е поставен, но се изолира и от Бога, Който го е поставил там с естественото му предназначение – да се богоуподоби.
Да, тъгата прекъсва връзката ни с Бога, завземайки съзнанието ни, превръщайки ни едновременно с това в егоисти, в недоволни от своята временна житейска несъстоятелност и в неспособни да я преодолеят. Тъгата е лош, но и безмълвен съветник, който се опитва да изгони Онзи Чуден Съветник, призовал ни към себереализиращо се творческо битие. Тъгата не е и не може да бъде бог и когато човек я превръща съзнателно или несъзнателно в култов обект, завладяващ цялото му естество, той прекъсва връзката си с истинския и реален Бог, заменяйки Го с нещо чувствено, но нереално. Тъгата е безличностно и безбитийно състояние, което често пъти навлиза и завзема вътрешния свят на човека, в естествената допустимост, която той сам ѝ позволи.
Тъгата ни насочва към временните ни очаквания за житейско реализиране, но не и към онези важните, състоятелните, спасителните житейски цели. Може би трябва да се замислим кое е важното в нашия живот. И дали постигайки едни цели, вместо други, ние не вървим по-смело и по-отговорно към непреходното битие в Бога. Дали Той не ни насочва именно в този път и именно заради това да не трябва да съжаляваме за някои пропуснати възможности. Само ако погледнем апостолите и целите, които те са имали в своя живот – да бъдат обикновени рибари и да изхранват с това семействата си. Доверието в Бога ги издига над всички човеци, давайки им вечно битие с Него в небесното царство, за което може и да не са имали дълбоко понятие и очакване. Едва ли това е бил техният план за житейско реализиране. Върху това си струва да помислим, преди да се отдадем на тъгуването.
* * *
И връщайки отново към нещата, които лесно можем да издигнем в богове, то тук споменахме само три от тях – любовта, парите и тъгата. Нито любовта към конкретен човек, нито парите, нито тъгата сами по себе си са нещо зло. Въпросът е как ги употребяваме, какво е отношението ни към тях. Важно е да знаем, че любовта към ближния или към любимия човек, трябва да проявяваме през любовта ни към Бога, и любовта ни към Бога, трябва да се доказва, чрез любовта ни към ближния или към любимия човек. Тогава, пречупвайки я през вярата си, тя ще бъде чиста и истинска. Трябва да помним, че е по-важно да богатеем за Бога, защото имаме обещание, че всичко друго, всичко, от което имаме потребност, ще ни се придаде. А относно тъгата, освен думите на Еклисиаст, че „който трупа познание, трупа тъга“ (1:18), не бива да забравяме и думите на апостол Павел в Посланието му до филипяни: „Радвайте се винаги в Господа, и пак ще кажа: радвайте се… Не се грижете за нищо, но във всичко чрез молитва и моление с благодарност откривайте пред Бога своите просби“ (Фил. 4:4,6). Нищо от нашия живот не бива да издигаме в култ, но всичко да допускаме чрез вярата си в Бога, Който да го освещава и да ни води към Своето Царство! Важно е да Му се доверим.
