Към едно по-добро разбиране на зависимостта като феномен

O.Vasilios TermosПредставяме ви беседа на отец Василиос Термос, изнесена на църковен форум на остров Крит през 2012 г.

Темата е посветена на едно впечатляващо противоречие у съвременния човек. Проблемът, който ще засегнем тук, е готовността на човека да стане зависим (от различни вещества ) и то в епоха, в която бяха положени толкова усилия за извоюването и триумфалното провъзгласяване на нашата независимост. Парадоксалното е, че колкото повече напредваме в придобиването на независимост от наложените условия (напр. тирании от различен тип), толкова повече начини се появяват за ограничаване на нашата вътрешна свобода.

При изследването на феномена на зависимостта би помогнало много, ако той се разглежда като цялостен проблем, така че да можем да открием културните и психологическите причини, които го пораждат. В противен случай съществува опасност той да бъде възприет фрагментарно. Чуват се гледни точки, които се опитват да обяснят разрастването на различните видове зависимости, посочвайки една единствена причина – някои приписват това на загубата на религиозното чувство в съвременното общество, други – на незаинтересованост от страна на държавата и по-конкретно на безразличие от страна на органите, които трябва да опазват реда, трети – на цялостния морален упадък на съвременната епоха и т. н. Макар всяко едно от споменатите обяснения да съдържа елемент на истина, мисля, че в по-широката социална сфера (а и църковната) не сме развили по-дълбоко разбиране на това явление. Това ограничава възможността ни да придобием многопластов подход към проблема, който да ни позволи да приложим както превантивни, така и терапевтични мерки.

depression2За начало, какво е клиничното значение на зависимостите от гледна точка на психиатрията? Опитът показва, че зависимостите са:
1. Начин, по който се изразява депресията, и в същото време зависимостта се превръща в средство да се чувстваш „комфортно“ с нея.
2. Начин за справяне със страха.
3. Изява на подлежаща патология под формата на търсене на колективно преживяване за пазаруване и удоволствия.
4. Самозаблуда при страдащите от гранични разстройства, че те притежават различни идентичности, които ще се изявят.
5. Канали за отклоняване на перверзни прояви.

Заедно с това многообразие от вътрешни фактори, тласкащи човека към зависимост, има и условия от неклиничен характер, които действат като катализатор за попадането под зависимост. Тези условия са социо-културни, които със сигурност в съвремието са се мултиплицирали в невъобразима степен в сравнение с близкото минало.

Макар че проблемът със зависимостта винаги е бил реалност – независимо от епохата и мястото, корените на днешната експанзия могат да се открият в прехода от модерност към постмодерност. В частност това е свързано с прехода от предлагането на аргументи към наличието на личния опит, от убеждаването към съблазняването.

В периода на модерността центърът на тежестта падаше върху интелекта, който трябва да бъде убеден, докато в постмодерната епоха зрителният нерв и останалите сетива трябва да бъдат стимулирани. Така че очевидно пътят е отворен за психичната динамика на зависимостта, защото това е събитие, което протича на несъзнавано ниво.

ZavisimostКакви са белезите на постмодерността? Постмодерността е станала почти тъждествена с обществото на спектакъла и виртуалната реалност. Обществото на забавлението е колонизирало нашия социален живот с крайната цел да принуди психичния орган да му се подчини. На технологията й е разрешен немислим в миналото достъп до разнообразна галерия от зрелища.

През отминалия 20 век „почвата” за това бе добре подготвена – стимулирано бе формирането на обща предразположеност към зависимостите. Чрез обществото на изобилието, чиито обекти, предизвикващи зависимост (вещества, шопинг и др.) бяха щедро предлагани и лесно достъпни.

Комбинацията от тези социални и културни фактори също доведе до промени в човешката психика, особено сред притежаващите определени типове темпераменти, които (темпераменти) по някакъв начин ги правят уязвими, поради биологичната си предразположеност.

Наистина във феномена на зависимостта се проявява цялата психосоматична дименсия на човешката личност. Например, констатирано е, че поведението, свързано със зависимостта, е по-често срещано при личности, които са буйни, импулсивни или компулсивно обсесивни, чиито характеристики са от биологичен характер.

Но не бихме могли да разберем феномена на зависимостта, ако го сведем според позитивисткото гледище до органична функция. Въпреки голямото изкушение, произлизащо от модерната психиатрия и сама по себе си психологията на мисловните процеси само в биологични рамки, успяваме да видим истинската природа на зависимостта, когато я разглеждаме като многопластов проблем, т. е. като състояния, които произлизат от сложността на човешката природа. И така, зависимостите изискват и психологическо, и социо-културно обяснение.

В психологическото направление основно значение се придава на понятието за контрол. При зависимостите субектът усилено се бори с контрола, който се превръща във фиксация. Тази битка обикновено приема две форми. Едната се основава на създаването на условия, които позволяват да се упражнява контрол.

Например, хората, развили зависимост от пазаруването, контролират действителността около тях, удовлетворявайки всички техни изисквания по същия начин, както и зависимите от храната. Други, които са зависими от хора, успяват да ги контролират, като подчиняват волята им и ги карат да постъпват така, както те желаят.

Друга версия представляват наркозависими, които страдат от илюзията за контрол. Това обикновено са хора, които са развили увереност в себе си, че не са зависими и могат да спрат, когато поискат, и следователно имат контрол. Към групата от хора с илюзия за контрол са и зависимите от киберпространството (както от порнография, така и от интернет игрите). Те страдат от заблуждението, че притежават обекта на своето желание; че желаният обект е изцяло под техен контрол (било желаната жена или пък врага и т. н.).

Убеден съм, че именно този вид контрол е толкова важен и привлича нашето внимание, защото е свързан с взаимоотношенията. Това ни разкрива неспособността или нежеланието на зависимия да влезе в реални взаимоотношения. Ясно е, че такава връзка изключва възможността да контролираш другия човек. Тъкмо напротив, участието в автентична връзка означава известно себепредаване в процеса на промяна чрез другия човек. Включва доброволен отказ от контрол над другия, в противен случай би означавало липса на уважение и следователно – на любов.

Така нарастването на зависимостите в днешно време съдържа в себе си и някаква форма на неспособност в създаването и поддържането на здрави отношения. Следователно се проявява липсата на любов, най-малкото по отношение на резултата, тъй като в наши дни изглежда е много по-интензивно желанието да влезеш в любяща връзка. И така виждаме трагичната бездна между нарастващото желание на някого да бъде обичан и едновременно с това – растящия страх от срещата с любовта.

Илюзията за контрол осигурява самозаблудата за всемогъщество, което винаги е привлекателно за много хора. Онези, които използват зависимостта в полза на това усещане за всемогъщество, като компенсация на определена нарцистична травма, го правят, защото илюзията осигурява по-голямо удоволствие, отколкото реалността. Трябва да правим разлика между удоволствието и радостта, което често надхвърля разбирането на много хора. Механизмът на зависимостта се основава на игнорирането на това различие.

Не би било правилно да твърдим, че зависимите хора са обвързани с обекта, който ги привлича. По-точно би било да се каже, че зависимите хора са се обвързали емоционално към процеса на търсене и намиране на този обект. Това е динамиката на психосоматичния опит, за който хората казват, че им осигурява адреналин. Всъщност това е, което прави зависимостта един автоеротичен процес. В центъра стоят чувствата и опита на самите субекти.

Ако това се отнася до всички форми на зависимост, драматично е, когато имаме налице форма на зависимост от определен човек. Докато зависимите се срещат с други реални личности от плът и кръв, в техния вътрешен психичен живот тези други не съществуват сами по себе си; те са само едно платно и претекст да играеш отново играта на „ловуването“, и това разкрива дали става дума за поробване или за придобиване на усещане за сигурност, в зависимост от коя страна на връзката се намира всяка от личностите.

Синоним на истинската връзка е свободата. Когато чувството на страх се е настанило пред свободата и това е едно непрекъснато изкушение за човешката природа, тогава главна грижа на душата става избягването на травмата или на нейното повторение (ако вече е имало подобно негативно преживяване в миналото). Това провокира нуждата да избягаш и да подчиниш себе си на другия „Аз“, който въображението е създало. Осигурява илюзията за контрол: независимо дали това е човекът, от когото сме зависими, или фалшивият „Аз“; дали това е компютърът или някакви вещества и т. н. Да не забравяме зависимостите, развити в средата на двойката или в анормални групи като сектите.

Освен това, разпадането на идеологиите, включително и на религиозните, остави след себе си вакуум, не само по отношение на царството на идеите. Преди всичко и основно това създаде вакуум в психиката, който прие формата на екзистенциална празнота или дори психопатология. Една съдържателна система от идеи има силата да трансформира в най-добрия случай – в сценарий, или да легитимира – в най-лошия, съдържанията, които психиката определя като недопустими, извеждайки ги и изключвайки ги през колективните интереси. Без идеология психиката е изложена на деструктивните и агресивните импулси, за които идеологията представлява функционално алиби (за съжаление, не винаги с достойни последствия). Така че необходимостта да се преодолее екзистенциалният вакуум (или хаос) неминуемо води до техники за запълването му с обекти или преживявания.

Очевидно истинското запълване на тази липса никога не се осъществява чрез зависимостта. Ето защо, след първоначалното удоволствие, психиката упражнява натиск за повторение на преживяването, като непрестанно повтарящото се мъчение на Сизиф. Именно в тази повтаряемост е мощта на зависимостите.

Това трябва да ни притеснява, особено когато става въпрос за хората в Църквата. Именно тук можем да срещнем историята на човек с психична травма, който поради това изпитва колебания да влезе в действителна връзка и предпочита зависимостта; заедно с това виждаме и отсъствието на богословско съдържание. Съществува един опит да се запълни вакуума от богословско съдържание с удоволствието, свързано със зависимост от другия.

В обобщение може да се каже, че зависимостта очевидно е болест на отделния човек, но в същото време е и болест на нашата култура, дори на отделните общности – семейство, църква и т. н. Тази констатация, конкретно по отношение на Църквата, ни подтиква да преосмислим нашите нагласи към истинския духовен живот и да ги съизмерваме с фундаменталната истина: „… дето пък е Духът Господен, там има свобода.“ (2 Кор. 3:17). | Pemptousia.com

 

 

Превод: Мария Иванова

Близки теми: