Мозъчната смърт и трансплантацията на органи в светлината на християнското учение
Природата на смъртта е колкото метафизичен, толкова и емпиричен проблем. Християните приемат, че човекът представлява цялост от дух, душа и тяло. Възкресението на тялото осмисля и изпълва човешкия живот, а светиите са доказателството за това, че животът продължава и след смъртта. Не само християните разбират разликата между насилието и гаврата с мъртво тяло. То може да бъде свято дотогава, докато има връзка с личността или, казано с други думи, това не е тялото на личността.
С развитието на неврофизиологията и опитите, свързани с трансплантирането на органи, става ясно, че заместването на едни органи с други, като изключим мозъка, не променя идентичността на човека и не модифицира личността. Въпреки че душата може да се намира и в ръката (защото душата е в цялото тяло), това не означава, че ампутирането на ръката ще доведе до унищожаване на личността. Дори и душата да се намира в сърцето, сърцето може да се извади от тялото и човек да продължи да живее, независимо от липсата на органично сърце. През последните две столетия проучванията доказват необходимостта от мозък или част от него за представяне на личността. Трансплантирането на сърце, бъбрек или дроб не означава трансплантиране на личност.
Един парализиран човек, чието тяло е напълно унищожено и безжизнено, е жив. Човекът съществува на този свят дотогава, докато мозъкът му е жив. Всеки един орган може да бъде заменен, но не може да се трансплантира личност. Всъщност трансплантирането на мозък би означавало трансплантиране на тяло. Или както казва Ролан Пучети, където е мозъка, там е личността.
Всичко това води до едно онтологично-емпирично разбиране, водено от въплътената природа на личността. От една страна, личността има разум и представянето й на този свят е свързано с притежаването на този разум и би било грешка да смятаме, че той или душата се намира само и единствено в мозъка, ако е унищожено тялото. Личността не може да бъде сведена само до притежаването на мозъчни или когнитивни функции. Въпреки че животът биологично може да продължи в клетъчни култури, тъкани или органи, ако мозъкът е унищожен, личността е мъртва. Останките от тялото могат да бъдат трансплантирани без да се трансплантира личността. Животът на клетки, тъкани, органи, дори на обезглавени трупове не е живот на самата личност. Това е така, защото тези части на тялото не са достатъчни за живота на личността (с други думи, човек може да продължи да мисли и желае, дори и с унищожени части от тялото си като изключим мозъка) и всички други органи освен мозъка биха могли да се трансплантират към главата на друг човек. Това не би означавало сливане на две личности.
Размишленията за смъртта на един възрастен индивид не може да се пренесат върху ембриона и не може да се спекулира с това кога душата е вече в него, за да се установи дали зиготата е личност и коя част на зародиша представлява въплътената природа на личността. Църквата приема, че животът трябва да се пази още от утробата на майката, заобикаляйки метафизичните спекулации, свързани с прецизното установяване на момента, в който новият живот получава душа. Докато се формира един мозък, не може да се говори за церебрална смърт на ембриона. От всичко това става ясно, че не можем да се ангажираме с никакви нетерапевтични експерименти с живота в начален стадий – зиготи, ембриони, зародиши. Това разграничение забранява да се прилага дефиницията за установяване на мозъчна смърт на дете или възрастен върху ембриона. Идеята е да се установи кога точно личността престава да съществува на този свят.
Можем да кажем, че дадена част на тялото не е необходима за живота, ако знаем, че нейното унищожаване няма да убие личността. В случай, че определени церебрални структури не са необходими за сетивността и осъзнаването и изпълняват само рефлекторни функции, техният живот не е признак за живот на човека. Тук може да се появи въпросът кои части на мозъка биха могли да бъдат заменени чрез частична трансплантация, без да бъде засегната личността. Можем да приемем, че дадена част на тялото не е необходима за въплътената природа на човека, когато съществува морална убеденост, че нейното трансплантиране няма да убие личността. Изглежда, че можем да трансплантираме всеки един орган без мозъка и това няма да убие личността. Въпреки това съществуват много и неясни аспекти като разликата между отсъствието на личен живот и живота като компромис (примерно човек в кома). Можем да приемем и обявим смъртта само тогава, когато въплътената природа на личността е унищожена. До момента, докато човек е дух, душа и тяло и въплътената му природа е незасегната, той е жив, независимо дали се намира под дълбока анестезия или е в кома. Включително новородените деца и умствено изостаналите се приемат за личности и могат да приемат Тайнствата на Църквата.
Личността може постепенно да приема новите присадени части на тялото като свои. В такива случаи наблюдаваме способността на човека да одушеви материята и да й даде живот, като я направ част от собствената си въплътена природа.
При дефинирането на смърт трябва да се изключат категорично всякакви определения, в които не се споменава за мозъчна смърт, а само се установява спирането на дихателните и сърдечните функции. При установяване на спирането на сърдечно-дихателните функции, без да се установи по адекватен начин смъртта на въплътената природа, т.е. мозъчна смърт, не може да се говори за смърт. Подържането на твърдението, че човек е мъртъв при спиране на сърдечно-дихателните функции, без да бъде установена мозъчна смърт, би било причина за убийство и използване на живите органи на човека. Това “прагматично” определение за смъртта (т.е. отсъствие на ударите на сърцето, не на самото сърце) може да се базира на това, че на практика при такова установяване на смъртта личността може да бъде съживена, но с мозъчни увреждания и впоследствие може да бъде третирана като мъртва. Такива твърдения не определят истински момента, в който дадена личност не е вече на този свят. Трябва да приемаме, че мозъчната смърт е в центъра на установяването на смъртта.
При установяване на смъртта по адекватен начин, т.е. чрез установяване на мозъчна смърт, не би трябвало да има никакви пречки за християните и техните семейства да даряват или приемат органи, ако това се прави от любов към ближния.
При правилно определение и установяване на смъртта трансплантацията не може да смята за убийство или осакатяване. В действителност дори живото донорство на органи или тъкани, когато те не са от важност за живота на даряващия и не променят пола му, не се смята за грях и не се забранява от каноните на Църквата. Не бива да сме непризнателни за тялото, дадено ни от Бога и не бива да променяме телата си за заличаване на разликата между мъжа и жената. Приемаме доброкачествеността на въплътената човешка природа и се отнасяме с любов към другия, като му помагаме. Трансплантацията не трябва да се разглежда като нещо зло. Принципно не би трябвало да има никакви пречки, доколкото това, което се прави, не променя половата идентичност на мъжа и жената или не се използват чужди полови жлези за придобиването на дете (примерно трансплантиране на тестикули, което само по себе си е вид прелюбодеяние) или доколкото не се изопачава въплътената природа, приемана като подобна на Христа.
Тялото на човека, органите и тъканите му трябва да се уважават. Чрез кръщението си християните се обличат в Христа и се съединяват с Него (Гал. 3:27), а чрез Светата Евхаристия Го приемат. Тялото на християнина е храм на Светия Дух и трябва да бъде уважавано така, както се уважават мощите на светец. Мъртвото тяло на християнина очаква възкресение в Христа и оттам (изключват се случаите на заразна или опасна болест) се приема, че всеки християнин трябва да получи подобаващо погребение, а не да се изгаря. Чрез даряването на трупа за научни или други цели семейството и църковната общност се лишават от отрезвяващата и терапевтична духовна среща със смъртта и от молитвата им за покойника. Молитвата в такава ситуация най-малко трябва да се забавя или пропуска. На обработването и третирането на човешки трупове трябва да се обръща специално внимание, специални трябва да са и грижите, най-вече за покойника-християнин. Това не трябва да се прави само поради факта, че той е бил съединен с Бога чрез Тайнствата на Църквата, а и затова, че може да става дума за светец. Телата на светиите са свети, защото чрез нетленността им и чрез чудесата, които правят, доказват възстановяването на райската природа и Божиите енергии в човека.
Хюго Тристрам Енгелхарт е роден през 1941 г. в Тексас. Защитил е докторат по медицина и философия, като основните му проучвания са в областта на биоетиката. Най-големият му принос за православната етика е книгата "The Foundations of Christian Bioethics" ("Основи на християнската биоетика"). В момента преподава философия в университета на Райс и медицина в Медицинския колеж в Хюстън, Тексас.
