Покаяние, прошка, помирение
Най-надеждният път да се изостави злото и хората и народите да се изцелят от военните травми и страхове е личното покаяние, прошката и помирението. Омразата унищожава любовта. Злото се побеждава с добро. Насилието се изкоренява истински с ненасилие. Затова свидетелства многовековният християнски опит. Тези екзистенциални категории (не само морални постулати) имат универсално значение и валидност.
Покаянието, прошката и помирението са свободен, вътрешен, индивидуален акт. Те не могат да бъдат наложени отвън. Те не са необходимост. Не може някой (народ) да се превърне в машина за прошка и помирение. Само жертвата може да прости. Прошката е насочена винаги към извършителя, а не към извършеното зло. Да простиш не означава автоматически да амнистираш някого от отговорността и вината. Прошката не е възможна, ако извършителят на злото не признае вината и не търси прошка, ако не се кае. Да простиш означава да отделиш злодея (грешника) от злодеянието (греха). Трябва да се осъжда грехът (злодеянието), а не грешникът. Затова прошката е дар на жертвата към извършителя на злото. Етимологията на думата прошка в романските езици (con-dono, per-dono, par-don), в немския (Ver-gebung) и английския език (for-giveness) има в основата си думата дар.
В сръбския език изразът да простиш идва от славянската дума прост, което означава свободен, освободен. В този контекст да простиш означава да се освободиш от злото, от болезненото минало. Чрез прошката жертвата се освобождава от нанесеното ѝ зло и започва нов живот. Когато жертвата прощава, това често пъти е най-тежкото наказание за злодея. И обратното: злодеят бива най-добре защитаван от жертвата, която отвръща със същата мярка. Чрез прошката жертвата не само дарува на мъчителя си, но и се освобождава от гнева, омразата, болката и страданието, от мъчителното спомняне на миналото и така създава предпоставки за възстановяването на радостното усещане за живота.
Покаянието, прошката и помирението не принадлежат към естествените свойства на човешкото битие (към човешката природа). Човекът по природа е много повече отмъстител. Да прости може само този, който е в състояние да победи собствената си природа. Прошката е Божи дар, който се дава на онези, които са се доверили на Христос, които обичат Бога, които във всеки човек – който и какъвто и да е той – виждат икона Божия, брат, друго Аз.
За да не останем на позицията на абстрактния християнски идеализъм и морализъм, трябва да подчертаем, че любовта, покаянието, прошката и помирението не изключват съществуването на съдилищата и зачитането на правните норми, както и произнасянето на присъди за извършителите на военни злодеяния. Църквата непрестанно посочва нуждата от съществуването на реститутивна справедливост, на справедливост, която установява отношения, обновява живота и доверието, което е прекъснато и нарушено. Наказанието като лекарство – да. Наказанието като отмъщение – не, защото така проблемът не се решава. Всички човешки съдилища, всички закони не унищожават злото и злодеянията в света, те само в по-малка или по-голяма степен ги намаляват и облекчават.
Прикриването, толерирането на злодеянието по едни или други причини е ново злодеяние. За съжаление, говоренето за злодеянията също може да подтикне към нови злодеяния. Нищо не е толкова болестно и безсрамно, както когато жертвите, болката и страданието на хората се инструментализират за осъществяването на която и да било политика.
Превод: Свилен Тутеков
Из книгата на прот. Радован Бигович „Църквата в съвременния свят“, ИК „Омофор“ 2013
