Прозрение по време на война

Знам, с цялото си същество знам, с цялата си вяра, с цялата сила на духа, дадена на човека, знам, че в тази минута Бог посещава своя свят. И светът може да приеме това посещение, да разкрие сърцето си – „готово е сърцето ми, готово!” – и в този миг незабавно нашият временен и паднал живот ще се съедини с дълбините на вечността, тогава нашият човешки кръст ще се превърне в подобие на Богочовешкия, тогава в нашата най-смъртна тъга ще видим белите одежди на ангела, който ще ни възвести: Той възкръсна, няма Го тука. Тогава човечеството ще влезе в пасхалната радост на възкресението.

Ние, хората, до един сме инертни. Сякаш в чаша са разбъркали вода с пясък. Докато водата се движи, пясъкът също се завихря в чашата. Затихне ли водата – пясъкът се утаява на дъното. Много неща в живота ни могат да обезпокоят тази инертност и тромавост. Безпокои ни борбата за материалното благополучие: дори такава недостойна дума като думата „да се уредиш” изисква от нас напрягане и произвежда буря в чаша с вода. На младини самата младост ни тегли, възбужда и смущава. Личните неуспехи и сривове, различните разочарования, крушенията на надеждите – всичко това не ни позволява да се утаим и успокоим. Има и по-сериозни неща: истинската мъка, безвъзвратните загуби, най-вече смъртта на любимите – това е, което макар и за кратко, унищожава нашата инертност, дори изобщо нашата тегловност, това е, което изведнъж, властно и повелително ни отвежда от този свят с неговите закони, в друг свят, чиито закони са неведоми за нас. За да се убедим в разликата между тези закони, е достатъчно да присъстваме на погребението на някой бегло познат човек. Заобикалят го хора – до един смъртни и знаещи какво е смъртта. Но въпреки че тя е еднакво неизбежна за всички, хората се делят на два свята. Едните са сдържано съчувствени, внимателни и делнични – ах, какво нещастие, кой можеше да предположи, съвсем скоро го виждах, как се случи, кой го лекува и т.н.; с една дума – чужди. Другите – тук не става дума дори за нещастието, а за това, че изведнъж се е разтворила някаква врата към вечността, целият природен живот се е разклатил и разпаднал, законите на вчерашния ден вече на важат, повехнали са желанията, смисълът се е изгубил и някакъв друг Смисъл е накарал на гърбовете ни да поникнат криле. Наистина слънцето помръква и много покойници излизат от гробовете си, и храмовата завеса се раздира. Така докосва тайната на смъртта сърцата на обичащите и близките. Черната яма на пресния гроб поглъща всичко: надеждите, плановете, навиците, сметките, но най-вече смисъла, смисъла на целия живот. Ако това се случи, тогава всичко трябва да преразгледаш, всичко да отхвърлиш, всичко да видиш в неговото тление и лъжа.

Това се нарича „да те посети Господ”. Как? С нещастие. С нещо повече от нещастие – изведнъж виждаш истинската същност на нещата, и виждаш, от една страна, мъртвия скелет на живото, мъртвите кости, облечени в плът, мъртвешката земя и мъртвешкото небе, мъртвешкото творение изобщо, а едновременно с това виждаш животворящия, огнения, всичко пронизващия и всичко изгарящия и утешаващ Дух.

След това времето, както казват някои – „целител”, но не е ли по-вярно „умъртвител”, бавно изглажда всичко. Душата отново ослепява. Отново вратата към вечността се затваря. Пред нас са грижите, работата, делниците – пясъкът се утаява на дъното. И ние отново живеем с радостите от малките ни успехи, с огорченията от малките неудачи, ние отново започваме да вярваме, че няма нищо по-стабилно от нашия свят с неговите три измерения, че каквото е постигнато веднъж, е постигнато завинаги, каквото е натрупано, ще ни потрябва на старини, всичко е ясно, всичко е като на длан, леко скучно, от време на време ходене на имени дни или пък на кино.

Инертна е падналата, пронизана от греха и последствията му човешка природа.

Ако се опитаме да разберем какво се случва с човешката душа в минутите на страшни катастрофи, загуби, а може би понякога и в минути на творческо преобразяване на света, то ние ще можем да дадем на тези явления само едно обяснение. Вратата към вечността ни се отваря чрез пътя на личния ни апокалипсис, личната есхатология премахва времето, в което сме свикнали да живеем и пространството, в което сме свикнали всичко да полагаме. Приемайки тези други закони за човека, е възможно да удържиш себе си във вечността. Съвсем не е неизбежно отново да изпадаш в ежедневието и в кроткото уреждане на делничните дела, нека си вървят по своя си ред – дори и през тях може да струи вечността, стига човек да не се изплаши, да не избяга от себе си, да не се откаже от страшната си, не просто човешка, но богочовешка съдба. Тоест от своята лична Голгота, от своето лично носене на доброволно приетия кръст.

Всеки човек е изправен пред необходимостта на избора: уютът и топлината на земното му жилище, добре защитено от ветрове и бури, или пък безкрайното пространство на вечността, в което има само едно твърдо и безусловно нещо – кръстът.

Мисля си: който поне веднъж е почувствал в себе си тази вечност, който поне веднъж е разбрал по кой път върви, който е видял Шестващия пред себе си, такъв човек трудно би свърнал от пътя си. На него целият уют на света ще му се стори несигурен, всичките богатства – безполезни, всички спътници – ненужни, ако сред тях не види Спътника, носещ кръста.

Казано по-просто – скучен, безполезен и безсмислен ще се стори на човек целият му живот, ако не е пронизан от пламъка на вечността.

Това са възможностите в живота на всеки човек. Те ни се откриват в живота и на цели народи, дори в историята на цялото човечество.

Човешката история също е поставена пред избор: или тържество на икономическото и политическото, делнично уредено еснафско благополучие, триизмерно пространство и праволинейна ос на времето, или приемане на вечността, окриленост, осъществяване тук и сега на замисленото там.

Тежкоподвижна е човешката история, тежкоподвижна е човешката плът. И едновременно с това те не се изчерпват само с тази тежкоподвижност. Сега знаем в личния си живот, че слънцето може да помръкне. Преди две хиляди години помръкна слънцето за цялото човечество, и мъртъвците излязоха от гробовете си, и настъпи мрак, и пред очите на целия народ се раздра църковната завеса. Това, което пронизва всяка отделна душа по време на земния ѝ път, някога прониза цялото човечество. На кръста се пресякоха времето и вечността, историята ни за миг се съедини с това, което е след нея. Синът Божи възнесе човешката Си плът на кръста.

Последвалата история на човечеството можеше да тръгне по два пътя: веднъж и завинаги пронизана от кръста, веднъж и завинаги зърнала вечността, веднъж и завинаги ослепяла за временното, тя би могла да стане истински християнска история, тоест в същността си есхатология, изход, прорив, вечна жажда на духа, крилата, богочовешка. Или пък тя отново можеше да отпадне, да забрави как се отварят дверите към вечността, дори да забрави за самата вечност, да отмеря и претегля, да се радва на малките национални успехи и да се огорчава от малките национални неудачи. Да си поставя само материални цели и в крайна сметка да провъзгласи, че материята господства над духа – в каквато и да е форма на това твърдение – било то, че битието определя съзнанието, както е в марксизма, или пък че кръвта дава права или лишава от права, както е при Хитлер, или пък че човешката свободна душа трябва да пребивава в робско подчинение на държавата.

Без съмнение историята след Голгота отново се провали. Нещо повече, тя се е проваляла във всеки век от своето съществуване, във всеки един народ, във всяка една историческа теория. Пясъкът се утаявал на дъното. Мнозинството не просто се примирявало с това положение, но дори се самоубеждавало, че така именно и трябва да бъде, че другояче не може. Слънцето на възкресението се измествало все по-назад във времето. Човечеството се усещало не в дневното му ярко сияние, а в някакъв вечерен здрач. Небето помръквало все повече и повече. След това – нито светлинка, нито отблясък.

И тогава дошли онези, които твърдели, че него дори го е нямало, онова слънце на възкресението.

Сега в света действат силите на активния материализъм, на изначалната тежкоподвижност.

През тези две хиляди години е имало, разбира се, прозрения, изразявани по различен начин и обусловени от най-различни причини. Хилиастичната¹ идея за идването на хилядагодишното царство на праведниците, очакването на края на света сред първите християни, очакването на апокалипсиса през хилядната година, в Русия при старообрядците по времето на Петър и още, и още. Въпреки разликите в епохите, въпреки различните характери на народите, сред които възникват тези очаквания, в тях имало много общо и най-важното – увереността, че даденият ни сетивен свят не изчерпва цялата реалност, че зад него започва друг, направляван от други закони, че царството на Кесаря трябва да отстъпи място на Божието Царство, че времето ще изчезне във вечността, че тежките двери ще се разтворят и ще приемат цялото човечество, и че заради този бленуван миг е съществувала цялата история, заради него е цялото ни човешко творчество, той ще оправдае нашите страдания, той ще осмисли нашата борба. Ще дойде час и от изток до запад светкавица ще озари небето и на небесни облаци ще дойде Синът Човешки в слава да съди живи и мъртви.

Тук следва да направя малко отклонение, за да избегна възможни недоразумения. Аз знам, че гладният се нуждае от хляб, а изтощеният – от отдих. Знам, че няма нищо по-лицемерно от отказа от борба за нормално материално съществуване на онеправданите под предлога, че в сравнение с вечността тукашните им материални несгоди нищо не значат. Мисля, че човек може да се откаже от всякакви свои права, но няма абсолютно никакво право да се откаже от правата на своя ближен. Освен това си спомням, че в най-есхатологичния текст на Евангелието, на мястото, което наричат дори Малък апокалипсис, Христос говори именно за добродетелите и пороците, свързани с материалното служение на ближния. В този смисъл социалните задачи пред християнина са извън всяко съмнение.

Съмнение, и дори не съмнение, а най-страшна съблазън предизвиква единствено пълното отрицание на духовните ценности и утвърждаването на материалните като единствено меродавни. Днес ние виждаме до каква задънена улица е довело всичко това цялото човечество. Няма да се спирам на подробни характеристики. Ще кажа само, че Смердяков заяви сега на всеослушание: „Ако няма Бог, то всичко е позволено”. И въз основа на това свое твърдение започна да издава закони, да ръководи държавите, да води войни, да поробва малките народи, да изпълва ефира със своята креслива и лъжлива пропаганда. Смердяковщина на престола – ето името на случващото се. И в някакъв смисъл действията му са по-логични, отколкото постъпките на онези нихилисти, за които говори Соловьов: „Няма безсмъртие и затова нека положим душата си за нашите приятели”. Не, ако няма безсмъртие, ако заобикалящият ни свят наистина изчерпва всичко, тогава вероятно и не би могло да се направи друг извод освен този, който правят сега, а това означава – закон на омразата, борба на всички срещу всички. Това означава пълно отрицание на голготския кръст, отрицание на Възкресението, вражда срещу Сина Човешки, Който принуди човечеството цели две хиляди години да живее в лъжа и самоизмама. Наистина, колко много златно време е загубено – вместо две хиляди години законно да ненавиждаш, законно да грабиш, законно да изтребваш други народи и враждебни класи, през цялото това време е трябвало да действаш тихомълком, да се вслушваш в някакви призрачни и мъгляви думи, да ненавиждаш въпреки закона, въпреки закона да грабиш, изтребваш и насилваш. Колко естествена и неизбежна е омразата на съвременните господари на света към християнството. Християнинът може да черпи от тази ненавист своеобразно горчиво удовлетворение.

Струва ми се необходимо да говорим не само за случващото се от другата страна на фронта или в Русия. Струва ми се, че винаги е правилно и полезно преди всичко да съдиш собствените си грешки и недостатъци или пък грешките и недостатъците на тези, на които симпатизираш. Горко на онези, чиито недостатъци са били изобличени за пръв път от враговете им – враговете им вършат това, за да се възползват користно, а не за да променят нещо по същество. Смятам, че трябва по най-внимателния и безпощаден начин да търсим недостатъците на тези, към които изпитваме симпатия.

От тази страна на фронта много неща ме плашат. Аз постоянно търся и все не успявам да открия нещо, което да ме насочи към възможността за пробив от материалния живот към вечността. Понякога се срещат някои неопределени, твърде общи и много мъгляви идеалистични блянове, малко в стила на Достоевски: „съчувствие към всичко прекрасно и възвишено”. Казват – ние защитаваме правото дело, ние се борим за освобождаването на малките народи или пък за федералното устройство на Европа, или за демокрацията. Всичко това е важно и ценно, но не е достатъчно. Направете си следния експеримент. Представете си, че трябва веднага да жертвате живота си за някоя от изброените цели. Опитайте се реално да си представите смъртта. И ще разберете, че животът ви, колкото и скромно да го оценявате, в някакъв последен, метафизичен смисъл е по-значим от съдбата на малките народи или платения отпуск, или пък всеобщото избирателно право. И животът ви е нещо повече, и смъртта ви. Направете си този експеримент и веднага ще откриете, че едновременно (а не въпреки) с тази реална и земна борба вие можете да жертвате своя живот във вечността за нещо, което по някакъв начин е свързано с вечността, нуждаете се от всичките тези освобождения, защото искате дори и в тежкоподвижния и поробен свят да царува свободният и творчески дух. Платените отпуски, федералното устройство и т.н. – всичко това са само средства, целта е свързана със съвършено други дълбини.

Някак мъчително ми се иска от тази страна на фронта да не спираме на половината път, да се намери някой, който да изговори последните истини така, че тези истини да разпалят душите, да могат, веднъж силно и ясно изговорени, да се превърнат в истинска, дълбока, религиозна цел на съвременните събития.

А докато това липсва, всичко изглежда някак неопределено и нестабилно. Не може да осъществяваш творческите задачи в живота, отблъсквайки се единствено от творческите задачи на своя противник. Идеологическата инициатива трябва да е в ръцете на този, който иска победата и тази инициатива трябва да може да приема всякакъв облик – от прости и разбираеми за всички лозунги до върховни истини на религиозното прозрение.

Страхувам се, че никъде не виждам нищо подобно. Може би не следва да се учудваме, че хората, занимаващи се с най-лицензираната от човешките дейности – политиката – не ни говорят за върховните ценности, за които си струва да умреш. Това, така да се каже, не им влиза в професионалните задължения. Разбираемо е, че продавачката на пазара продава, адвокатът защитава, главнокомандващият води в атака, политикът се съобразява с взаимоотношенията на икономическите, дипломатическите и други сили, християнинът пък проповядва християнския смисъл на събитията, които иначе имат и други смисли. И щеше да е ужасно, ако всеки се занимаваше с несвойствени дела.

Струва ми се обаче, че подобна гледна точка е невярна, доколкото всяко едно начинание – и малко, и голямо – може да се върши и по християнски, и по антихристиянски.

Тук обаче ме смущава нещо друго. Смущава ме именно християнинът, и ме смущава най-много от всички други участници в световната историческа трагедия.

Преди началото на войната многократно слушахме за мощното и бързо развиващо се икуменическо движение – преодолявайки конфесионалните прегради, обединени от вярата си в Христос, хората взаимно се признаваха за братя и искаха да постъпват според повелите на братската любов. Боя се, че тази религиозна Лига на нациите не издържа изпитанията, точно както и политическата Лига. Дори не ми се ще твърде упорито и разпалено да критикувам случващото се. Невъзможно е да не почувстваш пълната неадекватност на гласа на тази световна съвест и безсъвестния стремеж към поробване на света. Ето защо, както и да се отнасяш към икуменическото движение, вече е съвсем очевидно, че то няма да стане носител на християнския идеал в съвременния конфликт: няма нужния глас, липсва му патосът, крилете са неподходящи.

Беше публикувана енцикликата на Римския² папа относно съвременната ситуация в света. Тя се състои от внимателно промислени, по човешки мъдри и благородни твърдения. Срещу нея няма какво да възразиш. Дипломатическата опитност и изисканият изказ на автора успяха да я направят приемлива за всички – дори и за хората, чужди на религиозния мироглед. И ако срещу енцикликата са възможни възражения, то те идват не от човешката мъдрост, хуманизма, не от онова, което даваше душата и разума на довоенна Европа, не от историята, а от чувството за край и катастрофа, в което живеем. Ако приемем енцикликата, тогава ще се окаже, че божествените закони някак странно съвпадат със законите на средния европейски хуманистичен либерализъм, ще се окаже, че не стоим над пропастта, че срещу ада и силите му може да воюваме чрез изгладени дипломатически трактати. Трудно ми е да кажа какво точно е неприемливо в нея. Може би най-вече липсата на пламък, липсата на пробив към други светове. Ако трябва да я сравня с дадения по-горе пример, то енцикликата прилича на добър и състрадателен познат на погребение, но не и на близък роднина, нито пък на баща, комуто в смъртта на сина му са се разтворили дверите към вечността, у когото всичко вече е променено, всичко старо изгаря, а новото – крилато и духоносно – къса сърцето му в блажено мъчителство. Нищо не мога да възразя срещу папската енциклика, освен че от нея нямаше особена нужда.

Сега следва най-болезненото, най-чувствителното, най-любимото, родното. Православният човек днес. Източните йерарси проявяват доста голяма активност. За тази активност вестниците съобщават на трета страница. И може би така и трябва – да публикуват на трета страница: да научаваме от вестниците, че те симпатизират на съюзниците и осъждат богоборческата немска власт. Те се изказват много по-категорично, отколкото замлъкналите икуменисти или пък твърде добре дозираната папска енциклика. Но в цялата им категоричност се чувства само, че поради най-различни причини те твърдо са решили кого ще следват, а не кого ще призовават. Сякаш няма кого да призовават и водят. В страшния час на днешния ден те не ни осветяват стъпалата към вечността. Но това е, ще ми кажат, Изтокът, който отдавна е излязъл от основното русло на историческия живот. Да се вгледаме в себе си.

На нас, руснаците, ни е трудно. Може би историята никога не е забърквала толкова противоречива ситуация, в каквато се намираме сега. Можем да кажем, че каквото и да се случва, по какъвто и начин да се случва, винаги, при всички обстоятелства ще ни удрят по главите. Забележете как затихнаха сред нас политическите разногласия – и това е защото всички мнения бяха опровергани от живота. Едни са принудени да се възхищават от поведението на заклетия си враг, пацифистите – да славят войната, убедените войнолюбци – да не знаят за какво воюват, застъпниците на интервенцията – да се отказват от нея, а поддръжниците на отбраната – да мечтаят за интервенция. Но всичко това е политика. Основният ни проблем е религиозен. Ние усещаме надвисналата над света религиозна катастрофа, но толкова дълго възприемахме религията като някаква благородна национална традиция, че сега не ни достигат сили да пронижем всичко с нейния огън.

А в същото време така ми се иска да вярвам, че именно от недрата на великомъченическото, гонено, загърбило законите на този свят православно християнство, с очите на хиляди и хиляди най-добри свои чада, взиращи се в лицето на смъртта, хиляди и хиляди верни ще издигнат голготския кръст. Православното разпнато християнство чака своята Пасха, чака своето възкресение в сила и дух.

****

И сега последното – войната…

Приемаме? Отхвърляме? Войната – подвиг? Войната – организирано убийство? Воинът е страстотерпец [мъченик]? Воинът в древността е бил лишаван от причастие? Има справедлива, почти праведна война? Всичко това са въпроси. Въпроси, които показват цялата противоречивост на войната. От една страна, войната е грях, нещастие и катастрофа, от друга – в последователния пацифизъм има нещо егоистично-вегетарианско, от което душата помътнява.

Мисля си, че в понятието за война не са разграничени в достатъчна степен определенията за нападаща и отбраняваща се страна. Тези понятия се използват в началото на конфликта, за да може след приключването му да се използват с дипломатическа, политическа и икономическа цел. Но в действителност морално и дори религиозно разграничаване няма. Ако разбойник нападне къщата и стопанинът се защитава, то впоследствие, независимо от това дали разбойникът е постигнал целите си или пък защитаващият се е победил разбойника – на подсъдимата скамейка ще бъде изправен разбойникът. А няма да кажат, че разбойникът наистина първи е нападнал, но след това всичко е преминало в общ бой и вече не е важно кой пръв е започнал, а кой е победил. Би било правилно да имаме два различни глагола, които да означават нападението и защитата. Не да казваме „Франция воюва” и „Германия воюва”, а Германия воюва, нападайки, докато Франция воюва, защитавайки се, и в тези деепричастия е най-съществе- ното. Както при разбойника не можем да кажем, че той и стопанинът на къщата са се сбили, а трябва да кажем че единият е отишъл да граби, а другият се е защитавал.

Мисля, че християнската съвест никога не може да се ръководи от мотивите на разбойника, т.е. за нея е абсолютно неприемливо агресивното участие във войната. Много по-сложен е въпросът за “претърпяването” на войната, за пасивното участие в нея, за отбранителната война. И точно тук стигам до основното, което определя християнското отношение към войната. Силата не е в самата нея, а в това зад нея.

Във войната има нещо, което кара не всички, но мнозина да се заслушат, и сред грохота на оръдията, сред стоновете на ранените да чуят нещо друго, да чуят далечна архангелска тръба-предвестница.

Ние знаем какви са резултатите от големите войни: загубите на победените и победителите се изравняват, и двете страни са обезкървени. Статистиката отчита десетки, стотици, ако не и милиони ранени и убити, статистиката говори за изключително материално обедняване, за стотици милиарди пари, взривени във въздуха, потънали на дъното на океаните, изгорени, унищожени. Има едно още по-страшно явление, неподлежащо на преброяване от никоя статистика – озверяването на народите, упадъкът на културата, гибелта на творческите възможности, разтлението на човешките души. Всяка война отхвърля човечеството назад: тук своята роля изиграват както физическото изтребление на най-младите и творчески активни групи от населението, така и психическата деформация на тези, които оцеляват. В някакъв смисъл може да твърдим парадоксално, че всяка война, без значение как ще завърши, със самия факт на своето специфично въздействие създава предпоставката, дори прави неизбежна следващата война. Тя възпитава бъдещи кадри, изпълнени с желание да воюват на всяка цена. Казаното дотук е достатъчно, за да знаем как да се отнасяме към войната. Не може да има две мнения. Казаното от мен може да се умножи с хиляди и хиляди нови доводи срещу войната.

Само че потвърждавайки истината на всички тези доводи, аз все пак твърдя, че във войната има нещо, което се превръща в единствен шанс за съвременното човечество. Това не означава, че можем да желаем войната. Но след като тя се е разразила, трябва да я използваме. Мисля, че сега, когато войната съвсем стихийно обхваща все повече и повече нови народи и не може да се предвиди кой още ще бъде въвлечен, изобщо след като е изключително трудно да се прогнозира нещо в политическата, икономическата и дори във военната област, има една сфера, в която няма и какво да предвиждаш – дотолкова всичко е ясно. Това е сферата на човешкия дух.

Повече от всякога войната изисква от нас мобилизация на абсолютно всички наши духовни сили и възможности. И ние трябва да разбираме какво означава мобилизация. Ако войникът по време на мобилизация трябва да остави любимото си семейство, делничната си работа, дори своето призвание, длъжен е сякаш да напусне времевото измерение, в което е живял и да превключи на някакво друго време, ако от мобилизирания войник отнемат всичко и изискват всичко, то нашата християнска мобилизация трябва да изисква от човека не по-малко. Христос и животворящият Свети Дух днес искат целия човек. Разликата с държавната мобилизация е само в това, че държавата мобилизира принудително, нашата вяра очаква доброволци. И от това, дали ще има доброволци и ако има, доколко съсредоточени и жертвоготовни са те – зависи съдбата на човечеството.

Действително, войната е смъртоносно крило, прелитащо над света, войната за хиляди и хиляди хора е отворена врата към вечността, войната е крушение на еснафския ред, уют и стабилност. Войната е призив, войната е прозрение.

И на този призив, на тази архангелска тръба може да се отговори двояко. Може да се отговори така, както реагират на смъртта почтените посетители на панихида – като на нещо скръбно, но чуждо. Това е обичайният отговор. Понякога той не ни впечатлява единствено защото сме свикнали с него.

Наистина, ако се замислите, не е ли поразителен който и да е брой на илюстровано списание, където на едната страница са изобразени потъващи в океана матроси или пък убит върху снега войник, замръзнал, с отворени, изцъклени очи гледащ към небето, а на другата страница някоя филмова актриса, широко усмихната, демонстрира фигурата си, една такава добре поддържана, хубаво измита, гримирана. Подобни съчетания са невинни, щом не поразяват с цялата си нелепост редакторите и читателите, но едновременно с това са цинични, дори бих казала – зловещи.

Стига, стига толкова. Ето сега, в тази минута, със сигурност знам, че хиляди хора се срещат с най-сериозното, със самата Сериозност – със смъртта. Знам, че хиляди и хиляди хора чакат на опашката. Знам, че майките чакат пощальоните и треперят, когато писмото закъснее с един ден, знам, че жените и децата усещат в мирните си домове мириса на войната.

И накрая. Знам, с цялото си същество знам, с цялата си вяра, с цялата сила на духа, дадена на човека, знам, че в тази минута Бог посещава своя свят. И светът може да приеме това посещение, да разкрие сърцето си – „готово е сърцето ми, готово!” – и в този миг незабавно нашият временен и паднал живот ще се съедини с дълбините на вечността, тогава нашият човешки кръст ще се превърне в подобие на Богочовешкия, тогава в нашата най-смъртна тъга ще видим белите одежди на ангела, който ще ни възвести: Той възкръсна, няма Го тука. Тогава човечеството ще влезе в пасхалната радост на възкресението.

Или… Може би дори няма да е по-лошо, отколкото сега. Ще бъде така, както си е било. Още веднъж – за кой ли път – паднахме, не приехме, не намерихме път за преобразяване.

Старата, прашна, потънала в скърби земя сред пустото небе се носи, сред вечна пустота. Мъртвешкото човечество се радва на малките си успехи и се огорчава от малките си неудачи, отказва се от своето избраничество, старателно и педантично придърпва над главата си капака на ковчега.

*Статията е написана в началото на Втората световна война. – Бел.ред. Източник: Матъ Мария. Воспоминания, статьи, очерки. YMKA-PRESS, 1992. том I, стр. 312-327

Откъс от книгата „Готово е сърцето ми“ на майка Мария (Скобцова), Омофор, 2016, превод: Димитър Спасов

Бележки: