Страшно ли е да си щастлив?
Постоянно чувам от приятели и познати, че се страхуват да бъдат щастливи, да живеят добре, да имат хубава работа, добро здраве, достоен съпруг… Нечии страхове са само в една област, други – във всички аспекти. Но когато броят на тези, които започнаха да усещат такива страхове, прескочи границата на нормалното, реших да изследвам по-подробно тази особеност на светоусещането ни.
Самата аз твърде дълго живях в такъв дисонанс: от една страна, като нормален човек исках да имам нормален живот. Искаше ми се да съм здрава, щастлива, успешна, хармонична. Но страхът ме преследваше от всички страни. Вътрешният ми глас стенеше: „Как ти, православната, можеш да искаш щастие за себе си! Животът е низ от страдания и само този, който доброволно премине през този ужас, ще получи награда. Посмъртно. Може би. Хахаха“.
Разбира се, че исках да бъда щастлива. Искаше ми се да се радвам на живота. Но всеки път, когато естественият порив на радостта се сблъскаше в стената на укора: „Как ти, православната, можеш да мечтаеш за тленното, чака те Страшният съд, глупаво момиче“, замръзвах в ужас, изпадах в униние и продължавах да живея по старому. Обаче тайничко се надявах, че все някога ще получа награда за страданията си. Нека прибавим и ужаса, който ме обземаше, че ще се наложи да живея живот на унило нищожество и да умра от мъка и самоунижение.
Четях умни книжки и искрено се опитвах да се вместя в рамките на собствените си представи за прекрасното. Но, странно, получаваше се нещо съвсем друго: боях се да живея така, както ми се иска, защото такъв живот смятах за греховен, а не ми харесваше и това живуркане, което бях принудена да влача. Не ми се живееше. Единствените радости, които бях решила, че мога да си позволя, бяха храната, сънят и гореща вана с успокояващи масла.
При това бях безкрайно щастлива, когато нещата се случваха от само себе си. Ако не търсех работа, а ми предложеха – чудесно. Божий промисъл. Ако ми подаряха нещо красиво – значи това е знак свише и Бог разрешава! Но да потърся работа сама, да си купя, да постигна… Ама, моля ви се! Как мога да се глезя, когато има толкова бездомни деца… Започнах да се срамувам, че дори си мечтая за нещо излишно, което не е заложено в кошницата на жизнения минимум.
Ето така си живеех, носейки портативен дамоклев меч, който се материализираше в моето съзнание всеки път когато ми се приискваше нещо „забранено“.
Естествено имаше и „странични ефекти“: завист към „обикновените“ неправославни хора, които могат да бъдат щастливи без да се страхуват от наказание; чувство за вина, че искам да живея по друг начин, да съм здрава, да се обличам красиво, да си направя ремонт на апартамента, да имам интересна работа и прочие плътски желания; страх от наказание за своите „греховни“ помисли, униние и суицидни мисли заради невъзможността да променя нещо и нежеланието да живея така, очакване на жестокия край. В резултат се появиха претенции към Бог, че ми забранява да съм нормално момиче.
Нека повторим какви плодове роди моят „прекрасен“ православен живот: завист, чувство за вина, страх, униние, суицидни мисли, претенции към Бог. Това бяха някакви лоши плодове. Горчиви. Все пак здравият разум, потъпкван от вътрешния ми глас, веднъж изпищя с последни сили: „По плодовете ще ги познаете!“ Ако един и същи глас те подканя да се отказваш от дребните радости и да скочиш от балкона, то той не може да е гласът на Бога! Бог е любов!!!
Вътрешният глас, който ние незнайно защо сме свикнали да наричаме съвест, постоянно ми предлагаше разни страховити неща. Но аз се боях, обвинявах се. Да си призная, че 10 години от своя църковен живот съм прекарала в състояние на горчива обида към Бога – ето това е наистина страшно! А ако си припомним, че страхът от наказание беше моят любим слоган, то става ясно защо се страхувах да си го призная. Смирено чаках смъртта в страшни мъки само заради тази мисъл.
Започнах да живея по-лесно, когато признах пред самата себе си, че съм обидена на църквата като институция и на мама, че ме е забъркала във всичко това.
Когато бях малка и мама беше все още далече от църквата, постоянно слушах всевъзможни причинно-следствени връзки: „А, подхлъзна се на леда! То е защото се изплези на непознатия чичко“. Всяка битова „злополука“ предизвикваше единствена реакция у околните: „Заля се с вряла вода? Така ти се пада, явно нещо лошо си помислила“. Достатъчни бяха няколко забележки от подобен род от близки, на които вярвах и моят условен рефлекс беше готов.
Навярно си спомняте, че храна, сън и вана си позволявах без излишни скрупули. Това са неща, които ми се разрешаваха още от детството. Бях твърде слабичка като дете и мама и баба измисляха какви ли не хитрости само и само да ме нахранят. Още тогава разбрах, че щом се храня добре, съм добро дете, че щом си лягам да спя навреме, ще съм бодра и отпочинала и че този, който има възможност да се наспи, е щастливец. И, разбира се, момиченцата като мен винаги трябва да са спретнати и чисти. Даже по време на най-жестоките си неофитски пристъпи мама изглеждаше перфектно. За мен беше закон, че всяко момиченце трябва да ухае приятно, винаги да е с чиста коса, изрязани нокти, да е облечено с чисти и изгладени дрешки. Обратното би било истински ужас и никой никога няма да обича такова дете.
По пътя на дълги размишления и работа над себе си, аз разбрах къде се корени моят страх от наказание. Той е само условен рефлекс, копие на реакциите на родителите. Естествено, къде на друго място детето ще се опитва да копира модели на поведение? Но колко трудно ми беше да се избавя от този модел! Твърде много години живях с чувството, че всичко е забранено. А как крещеше онзи мерзък глас, че ще умра, ако не се отърва от страшните мисли за собствено щастие!
Имах няколко беседи със свещеници, където обсъждахме следния парадокс. Призовават ни да раздадем всичко, което имаме и да тръгнем след Христа! А аз не искам да раздавам, значи съм грешница. Никой не успя да ми даде отговора, който щеше да ми позволи да живея комфортно без да съм в противоречие със самата себе си. Всички в църквата ми казваха да не поемам повече товари, отколкото мога да поема, защото никой не изисква от теб да живееш в затвор и да се храниш с помия. Съвсем нормално е различните хора да имат различни потребности и различни сили. „Прави това, което можеш, и не се самоизяждай!“ Но това не ми беше достатъчно! А ако се самозалъгвах? Щом св. Мария Египетска е могла да изтърпи всичко, значи и аз би трябвало да мога, а не да се вслушвам в греховния глас! Но чак сега разбрах, че да се сравняваш със светиите не е нищо друго, освен завишена самооценка на собствените ти духовни способности. Едно е да се стремиш и да се възхищаваш, а съвсем друго – да се хвърляш да отнемеш чуждия кръст само и само за да удовлетвориш собствената си гордост, отказвайки се от своя малък и почти незабележим, но от Бога даден личен кръст. Но, както е казал писателят: „От ума си тегли!“
Наскоро разказах на моя енорийски свещеник за списъка от стереотипи, който наричам „Православните момичета не правят така“! Той веднага ми препоръча да изключа от мислите си противоречието православно-неправославно. Оказа се, че особено вредни са именно онези мисли, че мога да понеса всичко. Явно става дума единствено за липса на смирение (което никога не съм притежавала). Смирение поне за това, че има неща, които просто не са ми дадени и които могат да повредят душата ми. Смирение при осъзнаването на това, че съм обикновен човек, че на практика ще се пречупя, ако не изпитвам радост и удовлетворение. Смирение с това, че на моето бойно поле има достатъчно врагове, но всички са твърде дребни, а самото поле е още по-незначително. Но ако аз тръгна да покорявам чуждите върхове, без да съм покорила своя, то това ще бъде опит за бягство и за пропиляване на талантите. Всички имаме духовни таланти и трябва да работим с тях, а не да се опитваме да откраднем от ближния други, по-красиви и по-ценни, според нас, разбира се. Да разбереш къде точно е твоето място – ето това е основата на православното светоусещане. Но в никакъв случай това място не е на боклука, както често се опитва да ни подмами лукавият. Точно неговите верни слуги ни плашат с комплекси за малоценност, страхове и заплахи. Точно на тях е изгодно да не обръщаме внимание на своите истински таланти, те се опитват да ни заблудят, за да живеем в забвение и грях.
Истинското православие е религия на силата и увереността. Бог ни призовава да Му се уподобим. А нима Той би могъл да мисли за себе си, че е нищожен? Не!
Нищожни сме само тогава, когато се надяваме единствено на себе си и на своите сили. Но и без своите сили също нищо няма да постигнем. Вярата, светите Тайнства, примерът на светците – това е онази опора, която трябва да ни подтиква към действие, борба, живот! Животът е действие. Той е отговорност за собствените постъпки, поредица от проби и грешки! Неслучайно Господ ни е дал възможност за изповед. Съгрешил си – няма да ти се случи нищо лошо, просто признай греха си, върви напред и остави да ти простят!
Една народна поговорка гласи: „Страхуваш ли се – не прави нищо. Започнал ли си – не се страхувай“.
Днес аз се страхувам, но действам. Може би след известно време няма да се страхувам толкова много. Защото зная, че имам свои таланти, а те могат само да се умножават. | www.matrony.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
