Три разказа за Божия промисъл
Тези истории са ми разказани в различно време и от различни хора. Обединява ги едно – свидетелството, че Бог се грижи за всеки от нас и чука на вратите на сърцето на всеки от нас, чакайки отговор. Ако сме готови да отворим, се получава Среща, променяща целия ни живот. Започваме да вървим напред не сами, а с Бог, Който се грижи за нас, направлявайки ни по пътя към спасението.
Пътят към Йерусалим
Разказ на сестра Екатерина (Александровско подворие, Йерусалим)
В онзи период на моя живот много приятели ме смятаха за успешна и щастлива. Имах свой бизнес, хубава кола, хубав дом извън града. Но не бях щастлива. Обратно, все по-остро се чувствах самотна сред хората. И все по-често възникваше въпросът: а за какво живея? Към онзи момент умеех да наситя тялото си – да го облека в скъпи и красиви дрехи, да го нахраня, стопля. Но не знаех как да утоля глада на душата си.
Дойдох в Киев от малък миньорски град, за да започна да уча в Института по култура. Занимавах се с танци, мечтаех да стана балерина и да танцувам на сцената. Всички, които ме познаваха, бяха уверени, че това ще се случи. На 14-годишна възраст вече преподавах танци на деца, нищо че също бях ученичка като тях. Майка ми, брат ми, сестра ми и треньорът ми по танци бяха толкова сигурни в мен, че дори аз не се съмнявах в предначертания си жизнен път.
Но не ме приеха и животът ми се преобърна. В Киев учеше брат ми и аз реших да остана при него. Започнах работа и бързо се издигах по кариерната стълбица. На 20 години ръководех отдела за продажби в голяма компания. А на 23 рискувах и започнах свой бизнес, който ми носеше приличен доход. И ако преди отдавах себе си на танците, то вече отдавах всичко на бизнеса. Нямах време да мисля за духовното. Но два пъти в годината – на Пасха и на Връбница винаги ходех на църква. Тогава си спомнях детството, когато баба ме водеше за ръка. Ставаше ми радостно на душата от съпричастността с нещо неземно. Тези спомени бяха единствената тъничка нишка, която ме свързваше с Бога.
Но ето ви парадокс: колкото по-благополучен ставаше животът ми, толкова по-силно усещах вътрешна пустота. Толкова по-настойчиво душата ми настояваше за отговори на въпросите си. Започнах да помагам на стари хора, давах милостиня, посещавах детски домове. Но това ми носеше само временно облекчение. Въпросите възникваха с нова сила. И се случи това, което ме подтикна към Бога. Омъжих се и родих син – Данила. Неговото раждане ми наложи да преразгледам живота си. Когато до теб е такова чисто, искрено създание, няма начин да не го направиш. Посредством кристалната светлина, излъчваща се от детето, ти още по-ярко виждаш недостатъците си. И разбираш, че за да не омърсиш малкото човече, трябва да се промениш.
Така се получи (макар че аз вярвам, че не е случайно, а в това имаше Божий промисъл),че във фирмата ми работеше син на свещеник. Помолих отеца да освети дома ни. Месец по-късно го поканих да освети и офиса. След освещаването се разговорихме и той започна да ми задава въпроси. Това бяха същите въпроси, които отдавна не ми даваха покой. Вече знаех къде да търся отговор. Започнах да ходя в църквата при отец Петър. Отначало да причастявам Данила. След това започнах и аз да се причастявам. Бях още в началото на пътя към вярата, когато се случи най-страшното изпитание в моя живот — детето ми загина. Случи се пред очите ми и нищо не можах да направя…
Изпаднах в състояние на абсолютна скръб. Всички ценности в един миг престанаха да съществуват. Всичко, което беше важно за мен, изгуби смисъл. Останах само аз и Бог. И се молех: „Боже, спаси ме, не мога да преживея всичко това без Теб, вземи ме на ръце и ме понеси…“. Имах чувството, че предишното ми аз е умряло заедно със сина ми. Да ме върне към живота можеше само Господ.
След погребението реших да отида в манастир. Защо – не знаех. Дотогава не бях ходила в нито един. По телевизията веднъж гледах предаване за Лавърските пещери и искрено мислех, че манастирът е място, където монасите живеят под земята. Близките ми ме молеха да се спра. Обещаха да ми организират пътуване където поискам. Лондон, Париж — където искам. Но аз чувствах — нужно ми е в манастир. Свещеникът, отец Петър, ме подкрепи. Позвъни в манастира на Атонската Божия майка и уреди всичко. Убеди близките ми да изпълнят молбата ми. В манастира ме настаниха в килия — неголяма, просто мебелирана стая, където можех да остана докогато искам. Живях там няколко месеца.
В манастира моят живот се подчини на общия ред. Ставах в 6 ч., ходех на служби, носех послушания, молех се в килията. Молех Бога да ми прости смъртта на детето ми, да ми прости, че не можах да го опазя и спася. Заедно с мен монахините искрено преживяваха мъката ми. А за тях аз бях чужд човек, дошъл отдалече. Това ме порази най-много — готовността да разделиш чуждата болка, като своя. Усещах тяхната любов, искреност, съпричастност. И това се случваше без думи, а преминаваше право през сърцето. Те нищо не ми говореха, просто стояха до мен. От тази безмълвна поддръжка ми ставаше по-леко. Там, в манастира, нямаше фалш, всичко беше истинско. Аз открих за себе си нов свят…
Следващите събития от моя живот отхвърлиха всички мои съмнения. Вече бях сигурна, че Господ се грижи за мен, а на мен е оставил само да не се противя на волята Му. В манастира се запознах със свещеник, който стана мой духовен отец. Узнах за сестрите на милосърдието и светата княгиня Елизавета Фьодоровна.
Веднъж ми попадна книга за Елизавета. Прочетох я на един дъх. Животът на княгинята стана за мен образец за жертвоготовност и любов. Тя е помагала на нуждаещи се, болни, основала е благотворително общество. Но особено ме порази това как е разбрала за смъртта на съпруга си. Тя е събирала парче по парче останките му, а по-късно е молила убиеца да се покае. Нейното умение да не се обижда, с любов да приема всичко, което й изпраща Господ, станаха за мен откровение. А в дълбините на душата ми възникна чувството, че тя се моли за мен. Започнах да се моля и на нея. Молех я да ми даде поне капчица от своята любов, за да мога да последвам нейния пример.
Скоро в манастира пристигнаха сестри на милосърдието. За мен те бяха като ангели. Разказваха за служението си и аз поисках да стана като тях — да помагам на болните, бедните, да дарявам любов на тези, които имат нужда от нея. Бях толкова щастлива, когато моят духовен отец ме благослови! Следващите месеци се подготвях да бъда приета за сестра на милосърдието. Вълнувах се, молех се и шиех одежди. Монахините преживяваха и се радваха заедно с мен, те толкова много бяха направили, без да очакват нищо в замяна! На празника на преподобномъченицата Елизавета ме приеха за милосърдна сестра. В този момент чувствах, че ликувам и заедно с мен ликуват Небесата. И че там, на небето, моят Данила също се радва и се моли за мама.
Когато излязох от манастира, вече гледах на света с други очи. Животът ми вече имаше смисъл. Скоро старшата сестра замина за Йерусалим, в Александровското подворие и на нейното място назначиха… мен! Аз така се вълнувах, бях сестра само от няколко месеца. Разбира се, от света аз имах опит в управлението, в общуването с хора. Но скоро разбрах, че тук всичко е различно. Който е бил пръв, много бързо може да се окаже последен.
Нужно ми беше да се уча отново. Да не заповядвам, а да моля. Да не изисквам, а да променям себе си. Повече да давам, повече да жертвам. И във всичко да се уповавам на Господа. Само тогава Той дава благодат. Но ако се опитваш да свършиш всичко сам, без Бога, нищо няма да се получи. В сърцето ти няма да има любов. Защото само Господ може да напълни сърцето ти с любов.
Скоро ме благословиха да замина за Йерусалим. Мечтата ми ставаше реалност.
Сложно е да предам тези чувства, които ме обзеха, когато стъпих на Светата Земя. Представях си как много години назад тук е живял и проповядвал Христос, изцелявал е болни, бил е разпнат за нас на Кръста. Невъзможно е да разкажа как се късаше сърцето ми на Голгота, какво се случваше с душата ми на Гроба Господен, в храма на Успението на Божията майка, във Витлеем. Там почувствах цялата сила на Божията любов. Само Господ може да утешава така, да отнема скръбта от сърцето ти и да го пълни с мир. В Йерусалим повярвах, че при Бога няма време. Един ден може да е цяла година по прилив на чувства. Измина само година от смъртта на детето ми, но с Божията помощ, душата ми оживя…
Сега съм старша сестра в Александровското подворие в Йерусалим. Когато за първи път влязох там, почувствах, че съм се върнала у дома. Всички мои скитания, душевни и духовни търсения завършиха тук. Няма и как да бъде иначе, това подворие е построено от самата Елизавета Фьодоровна и съпруга й. Със сестрите живеем като семейство. Имаме свой устав, на практика манастирски. Но едни сестри са постригани, а други — не. Това е прекрасно, да можеш да служиш на ближните и в същото време да имаш семейство и деца.
Всеки ден заспиваме и се будим от камбанния звън на храма на Гроба Господен. Четем Псалтира на прага на Съдната порта (Съдната порта е градска порта, през която са извеждали от Йерусалим осъдените на смърт. Намира са на територията на Александровското подворие в Йерусалим — бел. ред.). Стараем се да съхраним духа на онова време, в което е живяла Елизавета Фьодоровна. Красиво подреждаме масите в трапезарията, сестрите посрещат всички с усмивка и поклон. Занимават се с пеене, изучават етикета.
Всеки ден подворието се посещава от хиляди поклонници. Утешавам се, когато сред източния шум, миризмата на подправки се извисява пеенето на кръстния ход: „Кресту твоему поклоняемся, Владико…“. Това е тържеството на Православието. Всеки ден срещам дълбоко вярващи хора с удивителни съдби. Помня баба, която казваше: „Събирах за погребение, но реших да посетя Светите Земи“. Каква вяра! И вече не тя, а аз я моля за молитва…
Всеки ден моля Бога за любов и доверие. Любов — за да има за всички, които срещам по пътя си. Доверие — за да не изпадна в униние, когато не мога да помогна на всички. Старая се да се трудя по силите си, а останалото доверявам на Бога. Старая се да не жаля за миналото и да не мечтая за бъдещето. В края на деня благодаря на Бога. И винаги помня, че в моите постъпки околните трябва да виждат Господа. Това е служението на сестрата на милосърдието.
Веднъж през лятото
Разказ на Инна, съпруга на дякона в храма на Архангел Гавриил (Киев)
В онова лято аз, както обикновено, заминах при леля в Малий Ярославец. Много обичах да я посещавам на вилата, която тя наричаше „имение“. Голяма, уютна къща с благоуханна градина, където с братовчедите играехме на воля, седяхме по дърветата, разговаряхме. Леля, изкуствовед по образование, беше превъзходна разказвачка. Вечер, когато всички се събирахме, тя ни разказваше вълнуващи истории. От нея узнах историята на манастира, намиращ се в края на града. Много исках да го посетя, да видя неговите стари, пробити от куршуми стени!
Веднъж леля ме събуди по-рано. Облякохме се и без да закусваме тръгнахме за манастира. Беше лято, слънцето вече грееше, но все още беше свежо. Когато влязохме, видях поддържан двор, камбанария, малък храм. Започваше служба, първата служба в живота ми. Нищо не разбирах, просто стоях и слушах. Леля ме заведе при свещеника на изповед. Той ме погледна ласкаво, зададе ми няколко въпроса и ме благослови. Изнесоха Чашата и започна Причастието. Дотогава не знаех какво е това. Родителите ми бяха невярващи, а леля, както разбрах по-късно, също съвсем наскоро се бе въцърковила. Не бих могла и да зная, че в Чашата са Тялото и Кръвта Христови. Но след като вкусих Светинята почувствах, че се е случило нещо важно. В мен нещо се беше преобразило. Усетих небивал душевен подем. Всичко наоколо ми се стори удивително. Помня, че когато се връщахме, на пътя имаше купа сено и на нея седеше бяла котка с различни по цвят очи. Аз се влюбих в тази котка, и в аромата на сено, и в небето над мен. Бях само на 10 години.
След осем години се запознах с бъдещия си съпруг. Заедно ходехме на църква, заедно четяхме духовни книги. Той служеше като звънар, а аз пеех на клироса. Тогава моята вяра от детска се превърна в осъзната. Скоро съпругът ми стана дякон, а аз — дякониса. До раждането на първото ни дете буквално живеех в църквата. Сега имаме четири деца. Стараем се да ги възпитаваме във вяра и любов. Неотдавна разбрах, че моят прадядо по бащина линия е бил свещеник. А друг мой далечен родственик е бил митрополит Новосибирски и Барнаулски. Сега подготвят неговата канонизация като светец. И в това, че Бог е сподобил да стана дякониса, имат заслуга моите предци. Там, на небето, те се молят за своя род.
Пътуване
Разказ на Галина, енориашка на киевския Свято-Троицки Йонински манастир
Веднъж майка ми ме помоли да отида с нея в манастира, където живееше нейна приятелка, монахиня. Беше преди седем години. Помня, че не ми се пътуваше. Тогава мислех, че всичко, което съм търсила, вече съм го намерила. Вече пет години посещавах протестантската църква. Харесвах неформалния характер на събранията: пляскане с ръце, пеене, танци. Там за първи път узнах, че Бог ме обича. Дотогава в живота ми имаше дълъг период без Бога. Представях си Го страшен и даже зъл, съдещ и наказващ, пред Когото няма оправдание за постъпките ни.
Даже реших, че Той ме е забравил, че не Му трябвам, щом е допуснал да ми се случват само лоши неща.
Родена съм в малко градче. Баща ми пиеше, често правеше скандали. Когато бях малка, бягах от къщи, за да не слушам как майка и татко се караха. Отношенията с баща ми бяха сложни. Често не исках да го виждам, не исках да виждам това, което се случва в семейството ни. Винаги съм искала да се махна. И го направих, щом се появи възможност. На 15 години постъпих в интернат с интензивно изучаване на английски език, а после в Киевския институт за чужди езици. Изведнъж се оказах сама в голям и непознат град. След бавния ритъм на живот в малкото градче имах чувството, че в Киев е съсредоточен целият свят. Беше вълнуващо и страшно. Исках да опитам от всичко, да не пропусна нищо. Смятах, че вече съм възрастна и самостоятелна, и сама мога да се справя с живота си. Не търсех семейството си. Връщах се вкъщи рядко и винаги ми беше неприятно. Отношенията с баща ми не станаха по-добри, а и с майка ми не бях особено близка.
От мъката ме спасяваха приятелите, а също алкохолът и наркотиците. Смятах, че всичко е безобидна игра, начин да се отпусна, да забравя. Но минаха няколко години и моите пристрастия започнаха да ме побеждават. Станах наркозависима, злоупотребявах с алкохола, но още не го осъзнавах.
Все по-често ме мъчеха пристъпи на самота. Не виждах смисъл да продължавам да живея. Беше ми омръзнало всичко, вътре в мен беше пусто. Даже мислех за самоубийство. Беше пролет, наоколо всичко цъфтеше, събудих се, но не ми се ставаше. Изпаднала бях в пълна апатия и не виждах смисъл в нищо. Не ми се живееше. Не отидох на лекции, даже не ми се ядеше. Лежах и гледах в тавана. В този сложен момент, на ръба на отчаянието, за първи път усетих, че Бог не ме е оставил. Моята съседка по общежитие, виждайки състоянието ми, ме убеди да отидем в протестантската църква. Тя не ме канеше за първи път, но аз все отказвах. Но тогава се чувствах толкова зле, че бях готова на всичко. Отидох с нея. Като че ли попаднах в друг свят. В този свят Бог не беше зъл. Той ми протягаше ръка за помощ. Започнах да посещавам събранията. Отначало бях в еуфория. Но след време почувствах, че нещо не е точно така, както трябва. В църквата се каех и се молех, но навън продължавах да водя същия начин на живот. Казваха ми, че съм спасена, щом съм приела Христос. Исках да вярвам в това, така беше по-лесно. Не трябваше да се променям и заглушавах всички съмнения.
И ето ме, пътуваме в раздрънкан автобус, зад прозореца пробягват дървета, всичко е зелено и свежо. Опитвам се да не спя, станала съм в четири часа. И за какво? За да успеем за ранната служба, чиито смисъл ми е непонятен. Освен това, трябваше да облека дълга пола и забрадка. Обикновено ходех с панталон и кубинки. Те бяха моята защита от външния свят. А с тази пола, в която се спъвах на всяка крачка се чувствах уязвима.
Пристигнахме. Влязохме в манастирския двор. От тишината ушите ми заглъхнаха. Беше толкова тихо, че чувах как бие сърцето ми. Тихо и светло. Всичко беше залято от слънчева светлина. И няма никого, всички са в храма. Там беше тъмно, горяха свещи, пееха монахини. Застанах до изхода, за да мога да избягам. И защо ли се съгласих да дойда?
Изведнъж започна да се случва нещо с мен. Като че ли някой ми бъркаше в паметта, искайки да намери там нещо, отдавна забравено. Образи от детството. Кълбо от емоции. Радост. Лекота. Доверие. Усещане за дом. Тези емоции нарастваха, настъпваха към гърлото и аз неочаквано се разплаках. Плачех и не можех да спра. Чувствах, че с тези сълзи изчиствам душата си, че Истината е именно тук.
Когато излязох от църквата, всичко наоколо ми изглеждаше по друг начин. Като че ли и целият свят беше друг. Беше сив, а стана цветен. И аз самата също бях друга…
Говорехме нещо с мама, не е важно за какво. Важното бе това, което бе вътре в мен. Радост и спокойствие. Усещането за Неговата грижа и любов.
Във влака за Киев дълго лежах без да мога да заспя. Страшно е, много е страшно да гледаш в бъдещето. Измененията винаги са неизвестност. А аз вече съм свикнала с това, което съм. Мога да се престоря, че нищо не се е случило?… Не, няма да се получи. Не можеш да излъжеш сърцето си. Да бъдеш такъв, какъвто си бил вече не се получава. Нужно е да се промениш истински.
Там, в манастира, като че ли за един миг се гмурнах в дълбокото, за чието съществуване и не подозирах. Щом се върнах, напуснах протестантската църква. Това, което дотогава ми харесваше, сега ми се стори фалшиво и повърхностно. Но какво да правя, как да продължа?
И Бог ме доведе на младежките срещи в Йонинския манастир. Днес съм сигурна, че това се случи по Неговата воля. Започнах да ходя по-често, станах доброволка в дом за възрастни хора. Отидох на първата си изповед и първото причастие. В моя живот започна нов период. Случи ми се да срещна Господ. И ми е радостно да вярвам в Него, да Го познавам, да се осланям на Неговата воля. Този период продължава и досега…
Изминаха седем години. Аз сега и аз тогава – това са две различни момичета. Мисля по друг начин, чувствам по друг начин. Всичко това се случи благодарение на Бога. Без Него бях зависима. С Неговата помощ започнах да водя трезв начин на живот. Без Него не разбирах за какво живея. С Негова помощ намерих любима работа, която се превърна в моето второ семейство. Работя в благотворителна организация. Толкова е радостно да помагаш на другите. Без Него смятах, че не съм създадена за семейство, че никога не бих могла да имам близки отношения. С Негова помощ срещнах любим човек. С Петър сме заедно вече четири години. Миналата година се венчахме, скоро ще имаме бебе.
Най-трудно за мен бе да простя на баща си и да поискам прошка от него. Получи се, но не веднага. Трябваха ми няколко години. Жалко, че така и не успяхме да поговорим. Той се самоуби при един от тежките си запои.
Благодарна съм на майка си, че ме убеди да отидем в манастира. Сигурна съм, че тя отиде там не заради приятелката си, а заради мен. Вярваше, че Бог може да ме промени.
Обръщайки се назад, разбирам, че Бог никога не ме е оставял. Той винаги е бил до мен, търпеливо е чакал кога ще направя първата крачка към Него, за да ми прости, помогне, насочи. Та нали Той нищо не прави с нас насила, а само по нашата воля. I www.pravoslavie.ru
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска
