Тук лежи Самият Бог…

Свещеник Андрей Мизюк кръщава бебетата в Саратовския перинатален център в отделението за интензивни грижи. По всяко време на деня и нощта могат да му звъннат от непознат номер. За него това означава, че някой иска да кръсти детенцето си направо в реанимацията. Свещеникът разказва за това място – там, където се срещат животът и смъртта.
Капки светена вода върху болничното легло

Нощ. Телефонен звън. На бял свят преждевременно се е появило много слабичко бебе, много преди термина. Майката дошла на преглед, но се оказало, че трябва да й се направи незабавна операция. Звънят ми роднини от Подмосковието, по чудо намерили моя телефон чрез общи познати от Саратов, молят да отида и да кръстя детето. Събирам бързо всичко необходимо и отивам в родилното отделение. Тук са свикнали с мен, всички знаят, че в Центъра идва свещеник и за никого не е чудо моето появяване нито през деня, нито през нощта.

Сградата на Центъра е нова. През деня на входа е пълно с балони, панделки, цветя. В този център са родени и моите три момчета.

Когато съпругата ми лежеше за задържане със средния син, идвах няколко пъти да я причастявам, заедно с още няколко бременни. Покрай изхода с балоните преминават бързо и едни други родители. Тяхната цел е реанимацията. Вместо цветя носят торбички с памперси. За изписването и за интензивното водят различни врати, но няма как едните родители да не се срещнат с другите. Животът и борбата за живот са съседи. Тук, както никъде другаде може да се почувства чудото, чудото на раждането на живота.

През нощта в болничните стаи е тихо и тъмно. Свети само лампата на дежурната сестра. Тичам по коридора. Казват ми, че момченцето ще се казва Дима. Той почти не се вижда сред тръбички и пиукащи медицински приспособления. Обикновено служа по съкратения чин, защото почти винаги няма време за пълния. Лекарите не даваха надежди, че ще оцелее. Но Дима успя. Родителите го донесоха в храма и аз го внесох на ръце в олтара.

Отец Андрей с малкия Дима и неговите родители

До днес поддържам връзка с родителите на Дима. Той расте и се развива като всички нормални деца. В онзи ден в реанимацията се случи нещо особено. То се чувстваше и в тишината на спящите болнични стаи, и в приглушената светлина на сестринската стая, и в звуците на апаратурата. Там много ясно се усеща, че се води битка между живота и смъртта. Всички, включително „бойците“ – пеленачета, се държат сериозно и твърдо, както е прието на война. Много пъти в храмовете съм виждал формален подход към тайнството Кръщение, но в реанимацията – никога.

Кръщението в родилното, въпреки че се случва без възприемници, а съгласно вярата на майката, е едно истинско кръщение във вярата. Със сълзи на вяра. И по вярата им се дава.

Когато съм в храма, имам чувството, че съм един вид екскурзовод: обърнете се на запад, обърнете се на изток, следвайте ме. Близките стоят, скучаят, вече мислено седят на празничната трапеза. Те са красиво облечени, козметиката е малко в повече, щракат светкавици, звънят телефони. За шест години само пет човека можаха да кажат Символът на вярата наизуст. В реанимацията всичко се случва по друг начин.

„Родителите на умиращото дете не искат празни думи“

Родителите рядко плачат. В реанимацията пускат само майките. Майката не вижда нищо от апаратите, но чувства със сърцето си и на лицето й е изписано всичко, нищо че се опитва да го скрие. Бащите чакат навън. Винаги ме питат: „Колко струва?“ и са учудени, че е безплатно.

Спомням си едно момиченце: ,родено в 32-рата гестационна седмица, 1700 грама. Състоянието му беше стабилно, но майката искаше да го кръстим тук. Уточнихме всичко. На въпрос й за заплащане отговорих: „Нищо“. Тя онемя: „Неудобно е, все пак…“. Но гласът вече беше друг, пълен с доверие. В края на краищата това е ценното, това е, което остава.
Бог е лежал в яслите. Той лежи и в тези кувьози, в тези слабички телца, сред кабелите, под писъка на апаратите. Нямам какво да Му донеса, но е възможно, в някой момент някой да започне да Му се доверява, просто защото е протегнал ръка. А аз съм я поел. Доверието е онзи мост, който започваш да строиш сам.

Понякога е излишно да се говори. Родителите на умиращото дете не се нуждаят от празни думи. Имат нужда някой да поседи с тях, да ги прегърне. Достатъчно. Те често питат: „Защо?“, но формалният отговор би звучал цинично. Думите нямат никакво значение, това разбрах сам, когато почина баща ми. За тях няма перспектива, те не чакат утрешния ден. Детето им може и да не доживее до утре. Те трябва да знаят какво ще се случи тук и сега. В такива случаи е по-добре тихо да прошепнем: „Сега ще се помолим“.

Срещам се с различни майки. Спомням си една история… В родилното, след молебена чета молитвата към Св. Богородица за раждане. Питам за имената на родилките. Една от тях ми казва красиво, но ориенталско име. Добре, мисля си, всичко е възможно… При помазването тя също се нареди.
– Вие можете ли да се помолите и за моето раждане, аз съм мюсюлманка…
Помолих се. Нима имах друг избор?

Дъжд след Кръщението

Веднъж при миропомазването, момиченце, опасано с кабели и тръбички, много, много мъничко, изведнъж се усмихна и започна да се движи.

Елена. Така я кръстиха. Стоящите наоколо също бяха Елени. Наоколо шумяха апарати, но навън всичко цъфтеше и светеше ярко слънце. Чувствах, че нямам време, прочетох Апостол Павел, и веднага Евангелието… Господ е тук и Той е във всичко. В тези детски, почти затворени очички видях удивителна светлина. След това започна да вали.

„Миризмата на болката“

Когато служех в реанимацията на Центъра по изгаряния, много често усещах миризмата на изгоряла човешка плът. Именно така мирише болката. Там не можеш да си позволиш да се гнусиш, тази миризма е навсякъде, даже в стаята за молитви. В родилното я няма, но понякога там чувстваш леден полъх.
Трудно запомням лица, не водя статистика колко дечица съм кръстил. Записвам си в поменика: „За здраве на младенеца Георги, Йоан, Юлия, Дария, Варвара, Елена…“ За два дни – шест кръщавки.

Детската смърт

Нови имена, нови лица. Помня, че срещнах два пъти една жена. Първото и детенце почина и тя дойде в Центъра да роди втори път. Явно й е трябвало огромно мъжество. Всичко тук й напомняше за преживяното – същите стени, същите легла, но тя се върна.

Неведнъж съм се сблъсквал с детската смърт. На един 25 юни беше поменът на момиченцето Ника. Аз отслужих опелото. Беше само на осем години. На стената – седмичната програма, слънцето грее, наоколо играчки, книги, тетрадки. Беше преди пет години, но все още пред очите ми е малкият бял ковчег, спокойното сериозно лице, бялата рокличка. Случваше ми се за първи път.

Да, случваше се и после. Не ги броя, защото след всеки път ми се налага да започвам живота си отново. На мен. А какво е на тези, които след гробищата се връщат вкъщи и трябва да продължат да живеят и днес, и утре, и след това.

Не се опитвам да разбирам, опитвам се да приемам, да приемам всичко такова, каквото е. До последно вярвам, че това не е краят, че все още има надежда…. Тази вяра се предава от ръка на ръка, с едно ръкостискане, с една прегръдка. За мен тези деца вече са там, на по-доброто място. Може би когато и аз полетя натам, някое от тях ще въздъхне и заради мен…

Когато сме дошли на този свят, майката на никого от нас не е искала да ни боли. Аз не мога дори да си представя как е живяла Тя, знаейки, че ще Го боли. Но докато сърцето е способно да изпитва болка, нищо не е изгубено, надежда има… | www.pravmir.ru

Текстът подготви Анна Уткина
Превод: презвитера Жанета Дилкова-Дановска