Ще разбере само онзи, който потърпи
Хората идват при свещеника със своите болки и нещастия, различни по своему. Някой няма какво да сложи на масата за вечеря, а на друг перлите били дребни. Някой идва и вече не помни колко курса химиотерапия е преминал, а друг се жалва от бръчицата на челото – състарявала го била. Скръбта на едни е истинска, а на други, както казва на своите духовни чада преподобният оптински старец Анатолий Старший, „да се изплюеш и да замажеш“. Но във всички тези скърби хората търсят утеха при свещеника, а в още по-голяма степен търсят отговор на въпроса какво да се прави, как да стане така, че скръбта да премине, бедата да си отиде, нещастието да изчезне.
Свещеникът отговаря според своя житейски и духовен опит, според своята ерудиция и такт, разбира се. Често се случва да успее да помогне. А той помага, защото оглушалият и ослепял от мъка човек не вижда очевидния изход от задънената улица, в която се е оказал. Свещеникът тактично му подсказва този изход. Помага, защото той веднага разбира къде точно човекът греши срещу Божията благодат. Пастирът му обяснява къде греши, той престава “да рита против ръжена“ (Деян. 9:5) и постепенно всичко идва на мястото си.
Случва се свещеникът да посъветва майката или съпругата на злоупотребяващия с алкохол: „А вие се изповядайте, започнете да четете Евангелието, да се молите сутрин и вечер, спазвайте постите, ходете редовно на църква – ето така ще помогнете на близкия ви човек, а и жертвата не е кой знае каква, но е Богу угодна“. След време виждаш, че синът или съпругът не пият вече толкова много, не се давят в чашата, а постепенно се измъкват от порока…
Но се случва и друго. Човек няма особено тежки грехове, няма явни неизправности, които не са поправени, живее църковен живот, старае се да спазва евангелските заповеди според възможностите си, но бедата, мъката, скръбта не си отиват. На работа е подложен на тормоз, близките не го разбират, децата са тръгнали по лош път, здравето се влошава. И така нататък и така нататък… И пак мирянинът пита свещеника: „Отче, какво да правя?! Изпълнявам всичко, което трябва, въздържам се от това, което не трябва, но пак всичко е наопаки!“.
Свещеникът отговаря кратко, но достатъчно пълно: „Просто трябва да потърпиш…“ Просто… Да, но съвсем не е лесно да се търпи! Иска ти се всичко болезнено, угнетяващо, да изчезне като с вълшебна пръчица и повече да не се връща. Иска ти се да стане чудо. Но чудесата са в приказките и затова изходът е един – търпение. Но, нека помислим, нима това е изход? Или когато свещеникът ни говори за търпение, той само констатира факта на нашата обреченост на скръбта и нищо повече?
Не. Търпението е изход. За нас винаги е най-мъчително чувството, че вършим нещата неправилно, а не някакъв временен дискомфорт, който сме принудени да преживеем, не липсата на средства и не крахът на надеждите ни.
Тогава търпението е изход именно в този смисъл. Може би е угодно Богу всичко да ни е наред. Но явно не е било… Вместо това Господ ни е пратил болест или някакво друго изкушение, и е дал на това изкушение да продължи. Защо? Причините са достатъчно много – както познати за нас, така и ведоми единствено Нему? И може би главната е, че Господ иска да ни помогне да разберем дали въобще сме вярващи? Вярата не е да молим Бога: „Дай!“ и след като го получим да повярваме. Вярата е тогава, когато молим и не получаваме, но вярваме, че Бог по-добре от нас знае наистина ли ни е нужно това, за което молим или ни е съвършено излишно.
Има един поразителен пример в житието на преподобния атонски старец Ефрем Катунакски. Дълго време подвижникът е бил мъчен от страшна екзема, тялото му е било като обгорено от пожар. Той страдал и страдал дотогава, докато не чул със сърцето си Божия глас:
– Аз искам да те виждам такъв…
Последвал моментален отговор:
– Щом е така, аз съм готов да търпя, Господи!
Скоро болестта отминала.
Защо в Евангелието Христос говори за необходимостта с търпение да спасяваме душите си (виж Лк. 21:19)? Защо търпението е толкова важно и защо е толкова спасително? Навярно защото преди всичко основата на търпението е доверието в Бога. Същото това доверие, недостатъкът на което у нашите праотци е довел до отпадане от Твореца. И твърде често довежда до същото и техните потомци.
Какво въобще можем да дадем, да принесем пред Бога? Какво имаме, което не сме получили от Него? Всяко наше приношение е „Твоя от Твоих“. От какво може да се нуждае Бог — Всемогъщият и всичко Сътворяващият? Разбира се, от нищо… Господ иска единствено да усетим Неговата любов, на повярваме в нея и да откликнем на нея. Доверието в Него е най-истинската и най-осезаемата проява на нашата любов. И то се показва именно тогава, когато решаваме да потърпим: ради Христа, от послушание пред Него, приемайки Неговата воля и примирявайки се с нея.
Съветът да се търпи не е панацея, не е продиктуван от нежеланието да се прави каквото и да било, не е присъда. На първо място това е съвет да си спомним, че живеем не просто така, сами за себе си, а сме изцяло в Неговите ръце и че трябва да му се доверим. Трудно ли е? Изисква ли подвиг? Трудно е и задължава. Но и в утешението с търпение е скрито нещо необикновено. Какво? Е, това ще разбере само онзи, който успее да потърпи… I www.pravoslavie.ru.
Превод: презвитера Жанета Дановска
