За употребите на историята



Източник: в-к Сега

Преди месец комай написах в едно списание статия, в която изказвах тревога от пълзящото преувеличаване на историята, на миналото в нашето днес. От овеществяването на историята, от валоризирането й от определени среди, от размахването й като сопа от политиците. И през ум не ми минаваше тогава, че в рамките на един месец ще видя шутовско препогребване на предполагаемите останки на цар Калоян, нито пък че батачани или по-скоро българската наука ще стане жертва на толкова встрастен дебат.

Чудех се тогава дали "погледът на българите, които едва си поемат дъх не от прескачането – от мъчителното възлизане през бариерата на европейското членство – не е съзнателно насочван назад. Към миналото… Дали пък защото в близкото не "недавно", както казваше Вазов, а в близкото ни бъдеще не очакваме да ни "свети нещо ново… нещо славно", та търсим опора на самочувствието си в миналото.

Държавният глава мете и почиства исторически обекти. Не национални паркове, да речем, не улиците на отрупаната с боклуци София, а именно исторически обекти. Думам ти, дъще, сещай се, снахо. Парковете хвърлят мост към бъдещето – историческите обекти – към миналото. С една дума, дали миналото не е своего рода транквилизатор за напрегнатите ни нерви.

Да си призная, бях изпуснал началото на вихрещия се сега скандал. При това, че вероятно съм един от не толкова многото българи, които още миналата година бяха чели статията на г-жа Балева във в. "Култура".

Сметнах я за наивен и неубедителен опус. Не за това, че опитва да изследва създаването на политическа митология около клането в Батак. Това, струва ми се, е задължение на една непредубедена история. А защото, за съжаление, авторката знаеше твърде малко и собственото си ограничено и професионално специализирано знание опитваше да превърне в постулат.

Не успя да ме убеди в тезите си, защото знаех за десетки случаи, когато Батак, клането в Батак, започват да стават част от националната митология години преди 1892 г., когато Балева поставя началото на явлението.

Батак не е забравян и за момент. Батачани получават помощи и от правителствените комисии след въстанието, и от Източна Румелия именно поради общото знание, че това, което е станало там, е ужасно. Батак се върти непрестанно в политическата полемика през 80-те и началото на 90-те години на ХIХ в., в периодическия печат. Политиците го подмятат в изказванията си в Народното събрание. Да не говорим за стихотворенията на Вазов, които бързо стават част от литературния фон, в който израстват младите българи. Самите батачани, които са хора будни и добре образовани за своето време, противно на високомерното мнение на авторката, че едва ли не били неграмотни, също не дават споменът да секне. (А колко точно са убитите, няма значение, защото пролятата кръв и на един невинен вопие към небето.)

Не са верни и разсъжденията на Балева за относителната малозначителност на случилото се там. Забавно е, че се основава на текстовете на Макгахан. А основната теза – не само на Макгахан, но и на българите тогава е да се направи впечатление на европейското обществено мнение не толкова с героизма на въстаналите, колкото с "незаслужената" им орис. Мирно земеделско население, докарано до отчаяние от несправедливостите и наказано жестоко за слабия опит да изрази своя протест. Това е тезата на наши автори в европейския печат. Това е тезата на квазиофициалната българска делегация от Драган Цанков и Марко Балабанов, изпратена в Европа през есента на 1876 г. Това е тезата на написания от тях и преведен на френски мемоар. От тактическа гледна точка е правилно. Европа през ХIХ в. е Европа на монарсите, които се страхуват за съдбата на собствените си тронове и не гледат с добро око на какъвто и да е опит на някакви си поданици с оръжие в ръце да заявяват права. Че освободилата ни Русия 13 години по-рано с кръв бе смазала въстаналите поляци, а един от руските генерали, оставил добра памет у нас при един от по-ранните руско-турски конфликти, носи нежния прякор "вешатель", сиреч "палача – този, който беси".

С други думи, българите тогава преценяват, че е по-изгодно да се набляга върху един едва ли не мирен протест, смазан кърваво. И то така, че в очите на четящите зловещо да блестят отблясъците на слънцето в ятаганите, в ушите им да отекват детски писъци и вопли на насилени жени.

С други думи, това, което правят г-жа Балева и д-р Брунбауер, който между другото е един от най-добрите специалисти по новата ни история, е нещо, което не би трябвало да си позволят истински изследователи – преувеличаване на значението на собственото изследване, изградено върху ограничен изворов материал и превръщането му в база за широки обобщения. То и затова обобщенията са твърде далеч от истината. Честно казано, засмях се при твърдението как батачани – едно село от 3-4 хил. души – десетилетия наред изпращали пощенски картички из цяла България (6-7 милионна) и така изградили митологията около Батак.

Всъщност истинският въпрос, който струва ми се не могат да преглътнат политиците у нас, някои историци и медиите, е този за превръщането на историческия факт в политически мит.

Нищо странно няма в това. Съвременната държава се крепи на политически митове. Митове, които самата тя е създала и наложила. И това става във всички държави. Да напомням ли мита за Жана д’Арк, появил се едва през ХIХ в., или за прословутото бостонско клане в началото на Американската война за независимост, което при внимателно вглеждане се оказва обикновен нищо незначещ ръкопашен сблъсък.

Та баташкото клане, което никой разумен изследовател не може нито да отрече, нито да омаловажи, се превръща в един от важните темели в изграждането на политическата идеология на съвременната национална държава. Един, съвсем не единственият и съвсем не най-важният. Наред с обожествяването на Васил Левски, с политическото канонизиране на Раковски, на Караджата, на мустаците на Панайот Хитов, със залепените по стените на едва ли не всяка кръчма литографии на Дембицки и Николай Павлович за сражението на четата на Х. Димитър и Ст. Караджа, за цар Симеон и хан Крум пред стените на Цариград, с превръщането на Санстефанска България в религиозно капище и т.н., и т.н. На този фон, смея да твърдя като професионалист, картината на Пиотровски си остава слабо известна и прекалено академична, за да окаже приписваното й въздействие.

Ажиотажът в последните дни като че очерта ясно границите на ниското ни самочувствие. Един германски изследовател бил изказал съмнение в един от основополагащите ни митове.

Това си е негово право, както е наше право да го опровергаем. Не с ругатни, с научни аргументи.

И тъй като години наред съм се занимавал с история на пропагандата, виждам прилагането на класическо пропагандно правило. Издигаш си плашило и после наволя го громиш. Подменяш тезите и после ги сгромолясваш лесно. Само че правилата в науката – не във вестникарската полемика, в която се борави с цитати извън контекста, с подмятания и с определено неверни твърдения, са други. Затова преди 2 дни упорито отказвах да говоря пред една нападателна и агресивна журналистка от "Скат", преди да съм прочел целия проект на Брунбауер и Балева, не цитатите, които тя искаше да ми предложи, а целия проект. Защото така действа изследователят. Не подбира това, което му е угодно или неугодно. Затова и моето име е намесено от журналисти в организирането на въпросната конференция, без никой от пишещите или говорещи братя да си даде труда да ме пита дали това е вярно.

Прави ли ви впечатление единодушието, с което политическите партии застанаха зад тази кампания. Не можаха да се споразумеят за боклуците на София, за социалната политика, за съдбата на Странджа, Черноморието и планините. За Батак са единни. Но в целия ажиотаж през последните дни има и нещо лошо.

Това, което се случва, на практика е искане за установяване на цензура на общественото мнение върху научните изследвания. Научните изследвания могат да се оборват само с научни изследвания. Не с истерични крясъци. Защото науката със своите съмнения, със своите грешки дори тласка обществото напред. Това, че дадена теза е общоприета, не означава, че не може да се изследва под друг ъгъл. Представяте ли си в каква обстановка са работели искрено вярващите изследователи през ХV-ХVI в., когато започват да анализират критично Библията?

Винаги съм се гордеел, че работя в Университета. За мен той е институция на свободата на духа. Той трябва да е в състояние да се възправи срещу моментните настроения на обществото и най-вече на политиката, ако иска да бъде такъв. Без да губи и за миг връзката с най-добрите национални традиции.

Както каза преди два дни на страниците на вестник "Сега" Ивайло Дичев, и аз познавам немалко свестни културолози. Но по-добре е да не издигат в култ не дотам обширните си исторически познания и да не се докосват до рани, които още кървят, до оголени, болезнени нерви.

Големият ирландски поет Уилям Бътлър Йейтс има стихотворение, в което казва:

Tread softly,
Because you tread on my dreams.*

И нека да завърша с нещо, което съм казвал нееднократно. Сега се леят крокодилски сълзи, но къде е нашата държава да подкрепи енергично и щедро научни проекти, особено в областта на хуманитаристиката, които да утвърждават нашите, българските ценности, да ги покаже на Европа, да ги утвърди в Европа. Свива се, а после бие тъпана на тревогата.
–––––
*"Ти стъпвай леко – не настъпвай мечтите ми."

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

Подкрепете сайта

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...

1 Отговор

  1. Jessie каза:

    Не можах да разбера за какво се бори този човек?! Може би да измие от името си някаква кал, за която само той си знае, че съществува?
    Ниско самочувствие според него е единодушното мнение на обществото (и на повечето партии отгоре на това, срамота!), че разни учили-недоучили от кол и въже не бива да си позволяват да оскърбяват миналото на България…
    ОК. Нека е така тогава. Искам да заявя съвсем отговорно, че в такъв случай аз лично се гордея с ниското си самочуваствие!