Пластмасово православие

Спомням си, още патриарх Пимен със специален указ забрани изкуствените цветя в храмовете. В място, където живее самият живот, където верните приемат истинските Тяло и Кръв Христови, както децата приемат част от тялото на майката, майчиното мляко; там, където, разрушавайки умозрителните построения на византийския алегоризъм, всяко слово и действие в Богослужението са истински и битийно важни, имитацията на живот не просто е неуместна, а направо кощунствена.

Но в храмовете продължават да носят изкуствени цветя.

Как да не носят, като живеят във време на повсеместна пластмасова имитация. Та нали всичко е толкова «красиво», идентично с истинското, даже по-хубаво от натуралното – изкуствените цветя не се поливат, не се грижиш за тях, раждат се изведнъж в изящно подредени букети, ярко натрапват на света своята неотразимост…

В църквите все още е възможно да се борим с това пластмасово нашествие. Но на гробищата!… В нашия град имаме две – старо и ново. На старото има изгорял и разорен от вандали, все още невъзстановен храм; там погребенията са започнали през ХІХ век, та чак до края на ХХ….

Старинните надгробни паметници на търговци, свещеници, занаятчии са останали тук-там – повечето изпочупени, разхвърляни отдавна; по-късните гробове от съветско време са се съхранили по-добре – пирамидките със звездички са навсякъде… На новото гробище от началото на 80-те години на ХХ век, но вече пълно, кръстовете са повече.

И двете гробища са рожби на времето си, рожби на мейнстрийма: там — съветски официоз, тук — пак официоз, такъв, какъвто е той у нас днес, скъпи мои – официозът на улицата. Официозът, вкусът на масите се изразява с пластмаса: пластмасови сериали по телевизията, пластмасов фастфууд в пластмасови чинийки, пластмасови цветя и украшения – на гробищата.

Даже ти се струва, че гробът се задъхва от пластмасовите джунджурии, земята не се вижда, не само венците и тревата са изкуствени: бодлив зелен килим върху целия гроб – че какво, удобно е, не трябва да се чисти; и зиме, и лете – все зелено.

Отляти от целулоид разпятия, отпечатани на плексиглас репродукции на икони, окичени с вечнозелени пластмасови хвойнови клончета… По-рано поне венците бяха ламаринени. Желязото все пак има шанс да се покрие с ръжда, да се слее със земята. Пластмасата няма този шанс, тя никога няма да се превърне в пръст (неорганичната химия, полимерите – изродени от човека и отново с извратени методи съединени химически елементи – адска шега, пародия на идеята за вечен живот…).

Много от нас днес се молят по този начин: включват на компютъра пластмасово православно пеене – евтино и сърдито. Днес поне има всякакви църковни изпълнения! Готвиш си в кухнята, пътуваш в колата, седиш в тоалетната, а от колонките се носи сладкогласно пеене – по-бавно, по-тържествено – на вкус. «Херувимската песен» в изпълнение на този манастирски хор, «Достойно ест» — на друг… А че това не е «изпълнение», не е шедьовър на певческото изкуство, а обща молитва на верните Богу, която би трябвало да произнасяме със своите собствени, каквито и да са, гласове, дали си спомняме? Принципът на удобството форевър!

Наскоро дойде една лелка на изповед. Каза ми, че е готова за причастие, но не е била на вечернята, Всенощната служба е изгледала по телевизията; спаси Господи, но така й било удобно… Не, тя не е инвалид на легло, а съвсем бодра и активна леличка, крепко въцърковена.

Или – идват в храма хора: «Отче, осветете ни иконата!» Изваждат от безумно шумящия плик някакви стерео картинки върху лъскава пластмаса или избродирани на машина ликове на светци, дори не старателно и дълго сътворени на ръка гоблени, а онези по шаблон, които се продават с купища по сергиите… Започваш да обясняваш разликата между иконите и предметите със съмнително качество. Някои разбират, но повечето се обиждат: благочестиво е изображението, а попът нещо се превзема и не иска да го освети! Да, не иска. Ръката ми не се вдига да благослови в името Божие имитацията и не само имитацията на иконата, но и имитацията на покаянието, имитацията на молитвата, имитацията на духовността… Името им е легион.

Миряните – добре, а ние, свещениците дали сме по-добри?… Строителството на храмове и здания около тях, мисионерството, проектите в медиите и в Интернет, бурната ни дейност с разни съмнителни обществени организации, акциите ни в дните на държавни празници, православни панаири и изложби на икони, експерименти в областта на впрягането в една каруца на товарен кон и елегантна кошута (един свещеник ми разказваше напълно сериозно: «А ние в енорията постигнахме чудесни резултати – проведохме литиен велопоход!»). Ефективният мениджмънт и всичко от този род е хубаво нещо, но… без най-важното и те се превръщат в груба имитация, в красиви, дълговечни, но неистински цветя в храма. Без това основно и просто, Христово, което е било съдържание на служението на енорийските свещеници Йоан Кронщадтски и Алексий Мечев, падре Пио и кюрето от Арс. Нужни ли са на миряните отци-байкъри и отци-мениджъри – кой както го разбира… А кюрето от Арс е нужен на всеки.

Пиша, а си тананикам песничката на Петър Мамонов – не този, чийто лик днес е на един от профилите на медала на православието, а този от времето на «Звуки Му»:

Обичам много
хартиени цветя…

www.pravoslavie.ru

Превод: Презвитера Жанета Дилкова