Молете Господаря на жетвата

Хората често хулят Църквата. В това няма нищо странно.

Хората хулят Църквата най-често в лицето на нейните служители. Извинявайки себе си, ако не за всичко, то за много неща, те са склонни да търсят в свещениците очевидна и безусловна святост, а когато не я намерят (или просто не я забележат), тогава стой, та гледай!

В този въпрос силно ме интересува един важен момент. А именно – критиката в духа на състраданието. Само такава критика е необходима. Всичко останало прилича на равнодушна ругатня на пиян човек. Вървял по улицата, срещнал с поглед нещо, което не му харесва, изругал цинично и продължил нататък с походка на уморен човек.

С подобни словесни реакции на заобикалящата действителност изобилстват и форумите, и блоговете, и някои печатни издания.

За да не заставаме в редиците на многобройната армия от равнодушни хулители и зли присмехулници, трябва да критикуваме църковната действителност именно в духа на състраданието. Но преди това е необходимо да придобием този дух.

В Евангелието има един пряк призив, който, според мярата на неговото изпълнение на практика, е в състояние да даде на човека и живо усещане за причастност към историята на Църквата, и право да критикува Църквата и нейните служители, при това без да изпада в богоборчество или в злорадството на Хам при вида на чуждата голота.

Този призив е произнесен от Господ Иисус Христос при вида на тълпите народ, които били изнурени и пръснати като овци без пастир (Вж. Мат. 9:36). Тогава Той казал на учениците: “Жетвата е голяма, а работниците малко, затова, молете Господаря на жетвата да изпрати работници на жетвата Си” (Мат. 9:37-38).

Бидейки Алфа и Омега, тоест начало и край на световната история, бидейки Този, за Когото е казано, че “всичко е от Него, чрез Него и към Него”, Господ въпреки това дава на хората право да влияят върху проповедта на Евангелието и върху нравственото състояние на света. Той не извежда работници на жетвата Сам, а заповядва да се молим за това.

Така, както казва Паскал, молитвата дава на човека правото да стане причина. Ние вече сме не просто звена от веригата на независещи от нас причинно-следствени връзки, но можем да късаме тези вериги и сами да ставаме причина за благи изменения. Можем, благодарение на молитвата и вярата.

Много от казаното от апостолите трябва да изслушаш като казано лично на тебе. Например, необходимо е със слуха на сърцето си да чуеш думите: “Вземете, яжте, това е Моето Тяло”.
Точно така трябва да се отнесем и към заповедта за извеждане на работници на узрелите ниви. Тези ниви са такива, че колкото и работници със запретнати ръкави да има на тях, те никога няма да са прекалено много.

Дори ако си представим, че нашият заблуден и в най-очевидните неща народ получи достатъчно пастири, умеещи да обичат, да състрадават, да търпят и да се молят, и тогава ще бъде необходимо да продължим да се молим. Да продължим, тъй като Православието е вяра не само на руския народ, а Вселенска Истина, и други народи също така, както и ние, имат нужда от подобни работници.

Но да не отиваме твърде далече в мечтите си. Трябва да приземяваме мечтите си и да ги дърпаме за краката, точно така, както новоначалния подвижник, превъзнасящ се на небето. Въпросът в дадения случай не е как да победим затлъстяването, а как да не умрем от изтощение.

За споменатите духовни нужди трябва да се молят на Отца на Господа Иисуса Христа всички, които обичат Бога и Църквата. Но най-вече тези, на които никак не им е чуждо да злословят по адрес на свещенството и църковния живот.

Те трябва да правят това не за да имат правото да се изказват критично. Та, когато за пореден път започнат да мърморят под носа с раздразнение, че са “искали да бъде колкото е възможно по-добре, а се е получило както винаги”, и когато в отговор чуят: “А вие молили ли сте се поне веднъж за Църквата, че да я критикувате?”, те да могат да отговорят: “Да, молил съм се”.

Много бих искал в подобни словесни престрелки критиците на Църквата да могат да кажат още повече. Напромер: “Аз много пъти съм се молил нощем, понякога и по цяла нощ, със сълзи и болка за това Бог да даде на нашия народ, на нашия град, на нашата енория достойни пастири и проповедници. Давал съм обети и клетви, оставял съм вредните навици, правил съм тайни пожертвования и съм извършвал поклоннически пътувания, за да приеме Господ молитвите ми. Аз не се молех сам, но призовавах на молитва за същите нужди братята и сестрите по вяра. Правех всичко, което мога, и ще продължа да го правя. Аз имам право да скърбя за язвите на нашата Църква и да изказвам това на глас”.

Ах, как ми се иска да чуя подобни думи! Страшно е да си помислим и сладко – да си представим какви качествено различни думи биха зазвучали от устата не просто на критика, а на молещия се критик.

Може би човекът, който плаче на молитва за съдбата на Църквата, изобщо няма да бъде способен да критикува. Може би повече ще му се иска да мълчи, както е написано: “Поради това разумният е безмълвен в това време, защото времето е лошо” (Ам. 5:13). И действително, в най-тежките времена умен е не онзи, който говори гръмко, а този, който мълчи и се моли.

Но ако този небезразличен и молещ се човек все пак е способен на критика, то това трябва по необходимост да бъде именно такава критика, каквато ние искаме. Нали ние не искаме (надявам се) някой постоянен “одобрител” и сладникави думи за това, че при нас всичко е добре.

До момента на самото влизане в Небесното Царство нито в човека, нито в обществото не може всичко да бъде добре. Затова е необходим анализ, трезво осмисляне и внимателно предупреждение. Необходим е творчески подход към битието с неговите тайни и заплетени възли. Това е и критика в своето класическо тълкувание, критика в режим на състрадание, в дух на любов към Църквата и признаване на нейните достойнства на Майка.

Има ли нещо по-добро от внимателната, премерена дума, родена не на върха на езика, а от едно вярващо сърце? Ние слушаме твърде много думи, имащи за цел да убодат, да ударят, да осмеят, да прокълнат, да унижат, да забият гвоздей в капака на ковчега, да оплюят, да опръскат къде със слюнка, къде с отрова. Както у Некрасов “този стон у нас се нарича песен”, така и у нас подобно отношение към словото е признато за плод на свободата на словото.

С такива плодове естествено ще се отучим да използваме словото по друг начин. Естествено ще се отучим да съзиждаме, да благославяме, да лекуваме, да посочваме пътя и да снемаме болката със словото.

От проблема за използването на словото изобщо ще се върнем на тесния проблем, повдигнат в началото.

Градусът на осъждането се понижава в същата мяра, в която човек признава себе си за виновен за случващите се негативни събития.

Ако ние сме недоволни от свещенството, от неговото поведение, от качеството на неговото служение, от нивото на неговото образование, то трябва да попитаме самите себе си: “Молил ли съм се поне веднъж за това Господ да изпрати добри работници на жътвата?”

Ако отговорът бъде отрицателен, ако аз никога не само не съм се молил, но и не съм мислил за това, то, първо, част от вината несъмнено лежи и на моите плещи, а второ, нямам никакво право да осъждам, като човек, чужд на Църквата с нейните болки и радости.

А ако аз започна – макар и рядко и без сълзи – да се моля изобщо и в частност за свещенството, то ще настъпят странни и неочаквани промени.

Първо, желанието да помърморим и поосъждаме ще отстъпи място на желанието да помълчим и поскърбим. И второ, не се знае откъде в Църквата с времето ще започне да се увеличава броят на ревностните, сърдечни, искрени пастири, и ние може и да не забележим това. | www.pravmir.ru

Превод: Татяна Филева

Коментари

коментара