Новина с коментар
„Икуменизъм" произлиза от oikoumene, „вселена", и в най-общ план представлява движение за постигане на видимо единство между църквите в рамките на християнството. Според православните съществува само една Христова Църква, Una Sancta, запазена в пълнота именно като Православната Църква. От православна гледна точка, дори именуването на останалите християнски формации „църкви" е вид отстъпление от Православието и те се наричат така единствено от съображения за дипломатичност.
В рамките на Православието все още няма единно становище за природата на православното участие в икуменическото движение, чиято главна структура е ССЦ. По всичко изглежда, че споровете в тази посока ще продължат дълго.
Нашата църква не изпрати свои делегати на асамблеята. Вместо това, по време на най-напрегнатите дебати за отношенията между православните църкви и ССЦ, се получи писмо, уведомяващо ССЦ за решението на Св. Синод да прекрати членството си в Съвета.
Погледнато отстрани, излизането от ССЦ не е кой знае какво събитие. За повечето българи това е абсолютно неизвестна сфера, а тези, които имат някакво отношение към вярата, в по-голямата си част го подкрепят. Тогава, какъв е проблемът?
На първо място, от взетото решение става видно, че БПЦ се оказва de facto единствената Православна църква, стояща официално на антиикуменически позиции. Грузинската, Сръбската и Иерусалимската църкви, които бяха другите, напуснали ССЦ, го сториха поради сериозната заплаха от разкол по повод на този въпрос. (Между другото, излизането на Грузинската църква от ССЦ не я спаси от разкола, което идва да покаже, че враговете на Православието са много по-страшни вътре, отколкото извън Църквата). За разлика от БПЦ, която нямаше официални представители на асамблеята, Грузинската, Събската и Иерусалимската църкви изпратиха такива, при това свещеници и монаси, а не миряни-богослови.
Дали тревогата за чистотата на Православието е единствената причина за напускането? В решението на Св. Синод такова нещо не се споменава. Като причини се посочват проблеми в организацията на ССЦ, заплашващи пълноценното православно представителство; обсъждането на въпроси, които не са в сферата на нашите интереси или такива, които не са в съзвучие с нашата традиция и богословие (хомосексуализъм, „женско свещенство", „инклузивен език"), но като цяло няма и думичка против идеята за съвместна работа с другите християнски вероизповедания.
Причините, изложени в решението на Св. Синод, са взети почти дословно от заключителния документ на Всеправославната консултация по този въпрос в Солун, където проблемите на православните спрямо ССЦ бяха очертани и в последствие представени на организацията. Тогава се взе решение 1. Оттук нататък православните църкви да действат заедно – оставайки или напускайки Съвета и 2. Окончателното им решение по този въпрос да бъде взето след асамблеята в Хараре, на която проблемите трябваше да бъдат основно поставени и обсъдени.
Сега, когато асамблеята приключи, стана ясно, че неправославните църкви-членки (с цената на много усилия) приеха повечето от исканията на православните. Всички православни църкви потвърдиха членството си.
Би било добре Св. Синод да изясни пред вярващите позицията си по няколко основни пункта:
1. Защо бе напуснат ССЦ? Поради причините, посочени в официалното решение (ако е така, ще възстанови ли БПЦ членството си, при положение, че причините отпаднаха?), или поради принципно неприемане на идеята за (каквото и да е) общуване с неправославни? В последния случай въпросите се разрояват: Възможно ли е точно нашата Църква да се окаже крепост на Православието, когато вътре зад стените на тази крепост цари „мерзост запустения"? Не е ли малко странно тази духовна изтънченост и силно канонично съзнание да се съчетава с абсолютната неспособност да се проповядва Евангелието, на която сме свидетели вече почти десет години? И ако възприемането на икуменизма като ерес е предизвикало свещения гняв и правдивото решение на епископата, къде ли се е дянала елементарната християнска честност това решение да бъде представено с истинските му мотиви? Ако то бе взето с чисти сърца, вътрешно убеждение и ясна съвест, то не би било така половинчато и не би оставило толкова вратички за превратно тълкуване.
2. Какво да правим със спомените за досегашното активно участие на наши архиереи (Калиник, Дометиан, покойният Панкратий) в ССЦ и ползването на неговите стипендии, ако днес участието им се отчита като предателство спрямо Православието; нищо ли няма да последва от това, дори някакви думи на обяснение или оправдание?
3. Защо Св. Синод не се съобразява с решенията на Всеправославните консултации от Солун и Дамаск? Ако нашите архиереи имат основателна причина да загърбят мнението на всички поместни православни църкви и фактически да следват политика на противостоене, то вярващите пък имат право да узнаят тази причина. И ако нашата Църква така безпроблемно пренебрегва общото решение на своите сестри-църкви от Солун и Дамаск, какво ни кара да вярваме, че ще приеме и ще изпълни решенията на Всеправославния събор, който прекрати схизмата? Ако съборността вече е престанала да бъде авторитет за Св. Синод, или се възприема като авторитет единствено когато на него му е удобно, то прав е бил Александрийският патриарх (който взе активно участие в Хараре), когато при закрити врати в Катедралния храм заяви с болка на умълчаните ни владици: „Братя, църквата ви е пред катастрофа!"
Дълбоката причина за излизането на БПЦ от ССЦ е силното влияние на старокалендарните православни сред част от нашия епископат. Известно е, че Старостилната църква се противопоставя твърдо на членството в каквито и да било структури, свързани с икуменизма. Така решението на Св. Синод е отговор на натиск – пряк или косвен – от страна на една по същността си схизматична група. Изолирането от останалите православни църкви от своя страна може да доведе до фактическа схизма и схизматичният уклон ще бъде първото, за което нашите епископи съвсем скоро ще бъдат обвинени от своите събратя.
А иначе, поводи за критика към самия Световен съвет съществуват и много от тях наистина поставят под въпрос участието на православните църкви, без които Съветът би се превърнал в една влиятелна, но чисто протестантска организация.
„За" или „против" икуменизма – въпросът би бил уместен, ако се поставяше в контекста на една здрава църква, с динамичен духовен живот, с възможности и механизми за колективна, съборна рефлексия върху такива принципни въпроси, погълнали вниманието на целия православен свят и предизвикващи съвсем не еднозначни реакции. В нашия случай всичко това го няма и, независимо от съдържанието на отговора, той е като „кимвал, що звека"*. На кухо.
*1 Кор. 13:1
