Последните и първите

Та, става дума за нас, християните, живеещи в последно време. И за онези – първите, от времето на апостолите. За тях – силните, вършещите чудеса, променящи света. И за нас – немощните, слабите, несигурните, изкусените от повеите на този свят.

Какви са те, какви сме ние? Кои са те, а ние кои сме? Провокирана съм за темата отново от риалити шоуто „Биг Брадър”.

Иска ми се да погледна към него с очите на човек, който е въвлечен в него, въпреки дълбокото си и аргументирано нежелание да участва. Няма как – в играта се намесиха и „православните”. Така че щем не щем – участваме всички косвено… Червим се и ни е тъжно. Но пък истината е такава. Нещо не ни е достигнало, нещо не сме доразбрали. Не схващаме своята публичност като отговорност и казваме: ние сме православни! Ще грешим като православни. Не, ние грешим като хора, не като православни.

Нали никой от първите от времето на апостолите не е приемал правилата, диктата на този свят. Но и никой самоцелно не е тръгвал срещу тях, в името на авантюрата или доказателството, че може да направи нещо, просто само защото е вярващ, а от това, видите ли, следва, че земята и небето ще му се покорят, а хората ще го послушат… Това е не само несериозно, но някак опрелестено сражение. Обречено на провал.

Нашият живот ни е явявал много повече примери за това, какво невероятно и грозно самолюбие сме отгледали, живеейки в света и повлияни от днешния ден. С колко много неща би трябвало да бъдем нащрек, просто защото нямаме онази благодат, която ни се иска да имаме. Не сме опазили първата благодат и сме изменили на „първата си любов”. Трябва просто да си признаем, че е така. Да погледнем честно към себе си. От такова признание няма да ни поникнат крила, но пък ще ни е по-леко да живеем.

Ако е имало чудеса, ако е имало подвиг в Църквата преди и сега, той е бил в името на Христос, бил е заради Него. „Вярата, която промени света” никога не е съществувала по земните правила, никога не ги е приемала, за да „улови” безсмъртните души на своите последователи. Евангелската проповед живее и върви по земята с Христовите закони. А те не са от тук, от небето са. Днешният свят прилича на света от късната античност по онази витаеща във въздуха тъга и безнадеждност, по греха, превърнат в норма и цел. В това си приличаме с първите християни – твърде малко сме на брой в едно секуларизирано, оварварено общество, което доброволно е прекъснало връзката си с евангелските истини и добродетели. Но ние, носителите на новия живот, на истината, която обновява всичко в днешното време сме понесли цялата тегоба на грехолюбивото човечество и този товар ни мъчи. Защото нашата задача днес е по-различна от задачата на първите и великите Христови следовници. Те са покорявали света и живота, за да го обезсмъртят и овечностят, а ние имаме „бедната и убога” мисия да опазим себе си и най-близките си първо, едва тогава бихме могли да се заемем с нещо по-голямо…

В днешното ни живеене, както за древните християни, Бог е стаил красив и непостижим смисъл, който може би трудно можем да разчетем и узнаем, но това не значи, че сме лишени от Неговите утешения и помощ. Колкото и да не искаме, ще трябва да си напомним, че на нашите времена трябва да гледаме като на последни. Дори само заради духовното си здраве. Нали така са гледали на времето християните от всички епохи? Знаем, че не е никак лесно да се опазваме всеки ден, всеки час като християни. Но не е невъзможно.

Може би затова е малко странно, ако сам търсиш шумен подвиг, ветровит връх… и зрители за своето кръстоносене. В такава битка няма да излезеш победител. Защото я водиш от собствено име. И не за Христос. Не по Неговите, а по „тукашните” правила на шоуто, на света… Излишна болка, излишно изкушение. И би било само лична трагедия, ако в това не се намесва Църквата, православието. Но се намесва. Сигурно, за да се уверим отново, че големите и истинските неща не стават просто така – с доброто намерение и голямото желание. Нали има една мисъл – нелицеприятна и зла: ”Пътят към ада е застлан с добри намерения”.

Ето, че пак стана дума за ад… А ние кой знае защо решаваме, че вярата, делата и силите ни са достатъчни, за да тръгнем срещу този ад. И си разбиваме главата в страшна и неумолима стена, защото нямаме силите на древните подвижници, местили планини с една дума, нито тяхната прозорливост, нито умението да различим добро от зло…

Нещо повече дори: нямаме сили да си признаем, че сме хора като всички други, кръстени, вярващи, но обикновени. Като другите. Онези Те бяха от първите. Ние сме от последните. Защо се съмняваме, че тук има дивна Божия тайна и търсим себе си не при Него, а в този свят? Защо?!