Значение на езика за същността на богослужението

Филологическо-богословски анализ

С годините свикваме да възприемаме участието ни в неделното богослужение като даденост. Често отиваме на църква по никое време, палим свещи, целуваме иконите, слушаме проповедта, присъстваме на оставащата част от богослужението, виждаме се с приятели, обсъждаме събития от седмицата, споделяме тревоги и радости. Богослужението се превръща в повод за среща, но не това е неговата цел.

Замисляме ли се за неговата същност? Защо отиваме в неделя на църква, освен за да се помолим за личните си нужди, да се поклоним на църковните светини, да запалим наръч свещи – неща, които можем да направим и по всяко друго време? Поддържането на социални контакти също не е цел на богослужението. Ние можем да се видим с близките си хора и по всяко друго време и при други обстоятелства. Можем също да четем библейските текстове и проповеди на известни личности в домашна среда и при по-голямо спокойствие и съсредоточване.

За да обяснят целите на неделното богослужение, мнозина богослови и литургисти подхождат схоластично – обясняват видовете богослужения от денонощния кръг, както и посочват елементите им, съпровождайки ги с обяснителни бележки. Така същността на богослужението и неговата цел понякога убягват от нашето съзнание. Ние знаем, че св. Литургия е централно и основно богослужение, а другите са допълващи. Но защо? Какво е Литургията – време за нашата обща молитва, която да отправим в подходяща интериорна атмосфера, богослужебно последование в деня на Възкресението или просто в почивния ден?

Единствената цел и предназначение на Литургията е да осъществи извършването на св. Евхаристия – да повтори Тайната вечеря, извършена от нашия Спасител Господ Иисус Христос и всеки кръстен да участва в нея. От първите векове тази традиция се обогатява и с широко разгърната катехизационна програма. Всеки елемент от богослужението носи догматични и нравствени послания, които трябва да бъдат правилно разбрани и осъзнати от вярващия народ, от тези, които са вече християни, и от онези, които тепърва ще приемат Кръщение.

Времето на първите Евхаристийни събрания не е било строго фиксирано (9:00 или 9:30 часа в неделя), а е започвало тогава, когато се събере цялата църковна общност. Затова и в началото присъстват четене на библейски текстове и проповед – време за катехизация, за актуализиране на познанията за вярата и придобиване на нови. Едва когато общността се събере и онези, които не са кръстени напуснат събранието, духовниците са пристъпвали към извършване на св. Евхаристия. Оттук е и традицията да не се извършва богослужение без поне един участник в него. Древната практика обаче не възприема участието само и единствено като присъствие и молитва, а преди всичко като приемане на Тайните Христови, т.е. причастяване с тях.

Защо обаче днес хората не съзнават тази същност, не разбират пълноценно участието си в богослужебния живот на Църквата, а присъстват повече като наблюдатели за 5-10 или 30 минути? Защо гледат намръщено и не разбират, когато им се каже, че сега не трябва да приказват за сапунени сериали и рецепти, не трябва да се разхождат и да си играят с децата, да влизат и излизат по никое време? Мнозина отговарят, че липсата на църковно съзнание е причина за тези действия. Но нима хората, които години наред участват в богослужебния живот на Църквата, нямат църковно съзнание? Съвсем не!

Причината за различното поведение на християните по време на богослужението и тяхното пасивно участие в молитвените последования се дължи най-вече на неразбирането на богослужението, когато то се извършва на непознат или неразбираем език (напр. църковнославянски). Съвременният средно–статистически човек е подвластен на влиянието на телевизията, интернет, компютърните, мултимедийните и мобилните технологии. Той е хиперактивен и неговото внимание не може да се задържи за по-дълго от 20-30 минути. Когато обаче това е придружено от трудно вникване в същността, в смисъла на текстовете, които обикновеният мирянин слуша и трябва да възприеме, задачата става още по-сложна. Хаосът по време на богослужение, който се наблюдава в много от българските храмове, се дължи именно на неразбирането на богослужебните текстове. Доказателство за това твърдение виждаме по време на проповедта, когато мнозина от присъстващите пристъпват напред, за да чуят словото на свещеника. Сякаш всичко до този момент не е трябвало да бъде чуто от тях или не е било от значение.

Ако вникваме пълноценно в текстовете на Литургията, неминуемо ще стигнем до извода, че това не е просто хаотичен сбор от благочестиви молитви и послания, а единен молитвен корпус, който ни насочва към конкретно нещо – участие в Тайната вечеря чрез причастяване с Тялото и Кръвта Христови. Целият цикъл на Литургията на верните започва и завършва с Евхаристийната идея, защото именно тя е в основата на богослужението. В древността след като всички, които не са приели още кръщение или са отлъчени от евхаристийно общение за определен период от време, напуснат храма, дяконът отива до притвора, за да вземе от църковните приноси подходящ хляб и вино, с които ще се приготви св. Причастие. Това действие символично е запазено в извършването на Великия вход. Чрез устно произнасяне на Никео-Константинополския Символ на вярата участниците в Евхаристията изповядват своята вяра и потвърждават принадлежността си към „Едната Света Съборна и Апостолска Църква". Без това потвърждение те не могат да участват в Евхаристийното събрание.

Текстовете, които четат свещенослужителите, пресъздават събитията от Тайната вечеря, а чрез молитвените последования се изпросва отново и отново хлябът и виното да се претворят в Тяло и Кръв Христови. След като духовниците се причастят с тях, към същото действие са приканени и всички присъстващи. По време на причастяването им се изпълняват песнопения, наричани още причастни. След като всички приемат Христовите Тайни, свещенослужителите призовават към обща благодарност.

Разглеждайки в тази последователност втората част на Литургията, наричана Евхаристийна или Литургия на верните, не можем да открием друг смисъл и друга цел, вложени в нея. В текстовете се съдържа диалогично единство между клир и миряни, в който често пъти духовниците призовават присъстващите християни да извършат определено действие или действия – „Да издигнем сърцата си нагоре!", „Да благодарим на Господа!", „С мир на Господа да се помолим!", а някои от тях насочват конкретно към участие в Евхаристията – „С вяра и любов пристъпете!" „Като се причастихме… да благодарим…" и др. Миряните също отговарят с определени текстове, песнопения, но все по-рядко откликват реално на призивите.

Отстъплението от евхаристийното учение за Църквата, прекомерно придаваният символизъм в действията на свещенослужителите, както и служението на неразбираем език са превърнали Литургията в съзнанието на голяма част от православните християни в „някакво богослужение", което извършваме в неделя и присъстваме на него „за здраве" и защото „така повелява църковната традиция". Те често пъти са пасивни участници или просто наблюдатели на диалога между свещенослужителите и хористите или певците.

Използването на непонятен език (например църковнославянски) или редуването му с понятен (например съвременния книжовен български език) създава допълнителен хаос в съзнанието на вярващите. Те възприемат едните текстове пълноценно, а другите – не. Така Литургията се превръща в редуване на познати и непознати молитвени текстове, което разрушава единния Евхаристиен корпус, а съсредоточеността на присъстващия вярващ народ се изменя според нивото на тяхното разбиране и осъзнаване. Богослужението се превръща в низ от струпани текстове с ясен и неясен смисъл, а честа практика е християните да се разхождат из храма или да го напускат, когато не разбират това, което се чете или пее от свещенослужителите и хористите.

Това води след себе си и до задълбочаване на разделението между клир и миряни. За едните текстовете са понятни дотолкова, доколкото са ги изучавали в духовните училища и се подготвят за всяко едно богослужение, а за другите (особено за невъцърковените християни) те са неясни, често пъти напълно непознати и неразбираеми. Така духовниците се оказват активно приемащи Христовите Тяло и Кръв при всяко едно богослужение, а миряните – само по време на пости, и не „защото така повелява традицията", а защото не разбирайки текстовете – не вникват в смисъла, не осъзнават единството на молитвения Евхаристиен корпус и целите на православния култов живот.

Така евхаристийното богослужение престава да бъде „литургия" (гр. „общо дело" на Църквата), а става индивидуалистично богослужение с неясни послания, с неразбираем смисъл и цел. Преводът и нотирането на богослужебните текстове и песнопения на съвременен книжовен български език ще даде възможност да се осъзнае значението на основното богослужение на Църквата – св. Литургия, а с това и мястото, и участието на всеки един в него. Практикуването на вярата не изисква пасивност и неразбиращо наблюдаване, а пълно активизиране на мисълта, на съзнанието и, разбира се, действеност. Неясното богослужение ощетява Евхаристията, ощетява участието на всеки един християнин в Тайнството на тайнствата и реформата в тази посока е изключително необходима.

Както казахме по-рано богослужението има и своите катехизиращи функции, които условно можем да разделим на догматични и нравствено-възпитателни. В първите векове на Църквата онези, които са се готвили да станат нейни членове, са престоявали в местата за обща молитва (пещери, катакомби и храмове) през първата част на богослужението, когато са се четели текстове от Стария и Новия Завет (в последствие старозаветните текстове са преминали във вечерното последование) и по време на проповедта върху тях. След това тези, които още не са били кръстени, са напускали молитвените места, защото нямали право да участват в тайнствата. Така индивидуалната катехизационна подготовка винаги е била съпътствана с участие в богослужебния живот на Църквата. С масовото навлизане на покръстени езичници тази практика постепенно е занемарена. Въпреки това нейните следи са видни в литургичните последования и най-вече в самите богослужебни текстове.

Преборването на всяко едно еретическо учение дава отзвук в богослужебната практика на Църквата. Така изповядването на вярата чрез гласно изричане на Символа на вярата, утвърден на Първия и Втория вселенски събор, (за което споменахме по-рано) присъства в евхаристийната част на Литургията. Изповядването на божествената троичност, единосъщието и равноправието на трите Лица на Св. Троица осъществяваме във всяка наша молитва чрез формулата „В името на Отца и Сина и Светия Дух!", чрез която и ставаме членове на Църквата („Кръщава се в името на Отца и Сина и Светия Дух!").

Църковнославянският еквивалент на тези текстове не би ни въвел в сериозно объркване, но когато те са последвани от някакъв призив, често пъти той остава непознат и неразбираем. Така например след приемане на кръщение новопокръстените са обикаляли водните басейни, в които се е извършвало тайнството, с възгласа, който на църковнославянски звучи така: „Елици во Христа крестистеся, во Христа облекостеся, алилуия!". Едва ли днес един новоповярвал без църковно съзнание и познания върху църковнославянския език би разбрал отпадналото показателно местоимение „елиции" или еврейската дума „алилуя", за да разбере призива – Вие, които в Христа се кръстихте и в Христа се облякохте, прославете Бога!

Догматичните формулировки са в основата на самите текстове. Всеки един тропар, кондак, икос или друг вид църковно песнопение, се създава според канона на Православната църква. Чрез вникването в тези текстове най-често по време на богослуженията, в съзнанието на всеки вярващ се фиксират определения, които често пъти имат догматичен характер. Едно от тези определения е свързано с почитта към светиите. Според Православната църква те са наши молитвени застъпници и именно в това тяхно качество ние отправяме молитви към тях.

Съвременната практика показва обаче, че мнозина българи, които се възприемат за православни, нямат това разбиране и молят самите светии да им окажат реална помощ, а не само молитвено застъпничество пред Бога. Това напомня на езически политеизъм, характерен за някои отмрели религиозни култове. Ако богослужебният език беше достатъчно разбираем, мнозина не биха изпаднали в подобна ситуация. Текстовете на песнопенията съдържат специфични конструкции, които ясно показват, че светците са само застъпници пред Бога, например „отче Йоане, моли Христа Бога за нашите души" от Тропара на св. Йоан Рилски. Тази конструкция е характерна за повечето тропари на светци.

Стремежът за изразяване на догматичните формулировки дори е създал специфична форма на молитвено изразяване – вид песнопение, наречено догматик. Така например богородичният догматик, който по своята същност е песен в чест на Св. Богородица, не само прославя нея, но включва и учение (догмата) за личността на Иисус Христос, като Богочовек, и за същността на въплъщението. Непознаването на езика на богослужението лишава християните от тази свободно поднесена информация и често пъти неукрепналите във вярата са подвластни на нехристиянски, антицърковни и еретически идеи.

Освен догматически формулировки, богослужението на Църквата има и нравствени напътствия. Богочовекът Христос винаги е възприеман като морален образец за християните и често пъти неговата прослава има и възпитателен характер за вярващите. Чрез текстовете се посочва Неговата нравствена чистота, непогрешимост, отбягване на греха, висша проява на любов и себеотдаване за спасението на човека. Песнопенията в прослава на Св. Богородица, както и на мъчениците, преподобните, благоверните и т. н. показват на обикновения вярващ, че следването на върховния божествен пример е възможно и постижимо в рамките на този живот от всеки, независимо от неговия социален статус. Но дали това послание винаги достига до своя адресат? Отговорът на този въпрос е труден, но със сигурност неразбираемият език на текстове на богослужението е пречка в тази посока.

Българската православна църква е изправена пред решаването на сериозен литургичен въпрос – да интегрира или не книжовния български език в своята богослужебна практика. Пречка пред тази реформа често пъти е приемствената закостенялост в мисленето на духовниците, от които зависи решаването на този проблем. Трябва ясно да се осъзнае, че осъвременяването и модернизирането на богослужението няма да промени неговата същност, особено когато това се извърши според каноните. Тъкмо обратното – литургичните послания директно ще достигат до вярващите, които по този начин ще израстват във вярата. Сериозни богословски основания против провеждането на подобна реформа не съществуват. Такава реформа са извършили светите братя Кирил и Методий през IX в. и резултатът е бил епохален за своето време.

В нашето съвремие на духовна оскъдица, на отстъпление от основните християнски принципи, от евхаристийното учение за Църквата, време на суеверия и „духовна неграмотност", преводът на богослужебните текстове на съвременен книжовен български език ще бъде началото на едно литургично възраждане на древните християнски традиции. Това ще бъде само първата крачка по дългия път на формиране на автентично църковно съзнание, посредством пълноценно участие в богослужебния живот на Църквата. Само по този начин можем да постигнем истинското общение с Бога, от което особено имаме нужда.

 

Из списание Свет, брой 9/2012