Православният човек и Homo Catholicos

Разликата между православието и католицизма и протестанството

е изключително важен. Защото не е изключено, че именно във византийско-славянската православна традиция можем да открием ключа към осмислянето на най-съществените особености на българския исторически път. Но, обръщайки се към тази проблематика, се изправяме и пред необходимостта да отговорим на два, на пръв поглед прости и взаимносвързани въпроса: кои все пак са социалните и културни особености на византийско-православната традиция в сравнение със западнохристиянската (преимуществено католическа)? И как конфесионалната и културна специфика на православната традиция е повлияла за формирането на българското, сръбското, румънското или руското общества и на приликите и различията между тях и неправославните общества.

Трябва да признаем обаче, че трудно може да се даде адекватен отговор на горните въпроси, защото въпреки илюзията, че всичко в тази сфера е вече изяснено, на практика знаем много малко за това, как именно спецификата на българското православие например, е повлияла върху обществото. И съвсем не сме наясно, защо и до каква степен, именно православието е направило българите, сърбите или румънците толкова различни от поляците, французите или испанците. В историята на Източна и Югоизточна Европа православната и западнохристиянската традиция не само се сблъскват, но се и преплитат. Така Балканите и Източна Европа се превръщат в своеобразни химически съдове, в които елементите на западното и източното християнство си взаимодействат, предизвиквайки сложни “химически реакции”. Тази ситуация поставя историците (а и не само тях) пред въпроса за историческите конкретните прояви на конфесионалната и културна специфика на православието и католицизма/протестанството, както и за социалните, политически и икономически последици от факта, че православието е различно от “латинското” християнство. Тоест, какво представлява православната и какво католическата традиция? Въпросът е прост само на пръв поглед. Защото, какво следва да разбираме под религиозна традиция? Чисто теологичните особености? Църковните институции? Или религиозните мирогледи и християнската духовност? А тези въпроси, водят след себе си други: за съотношението между регионалните и цивилизационните особености, за ролята на нерелигиозните фактори във формирането на религиозните традиции, за границата, отделяща религиозното и нерелигиозното, религията от цивилизацията, християнската вяра от християнската култура и т.н.

Разлиствайки българските и руски учебници по полемично богословие от края на ХІХ век, читателят открива дълъг списък от принципни различия между православието и католицизма, които показват, че дори и чисто външните отличия между двете традиции (всяко от които има своите историко-културни и религиозно-антропологични импликации) са много дълбоки и съвсем не се свеждат само до въпроса за папата, filoque, или църковния обряд.

Тези принципни различия във вероученията на православната и католическата църкви произлизат от различията в развитието на патристиката (наука за доктрините и живота на духовните лица) в западната и източната половини на християнския свят. За основоположник на западната патристика се смята Тертулиан, след който идват Киприан Картагенски, Иларий от Пуатие, Марий Викторин, Амброзий Медиолански, великият Августин Блажени. Следват Проспер Аквитански, Лъв Велики, Григорий Турски, Касиодор, Боеций, Григори Велики и Исидор Севилски. Византийската традиция от този период пък е представена от Климент Александрийски, Атанасий Велики, Кирил Ерусалимски, Василий Велики, Григорий Богослов, Йоан Златоуст, Кирил Александрийски, Максим Изповедник и Йоан Дамаскин. Трудно е да бъдат преоценени идеологическите, културните (а това означава и социалните) различия между двете патристични традиции, които съвсем естествено се проявяват и в различните религиозни мирогледи, формирани от християнското възпитание. А, анализирайки

Различията в мирогледите на православната и католическата култури

не можем да оставим без внимание такива чисто теологични разлики като възгледът за грехопадението и последствията от него за човека и човешката история (т.е. християнската антропология), схващането за спасението (сотирологията) или за това, как човек познава съдържащата се в Свещеното писание истина (християнската гносеология). Именно на основата на тези, специфични за православието или за католицизма традиции, се формират и съответните западнохристиянски и византийско-православен мирогледи, както и присъщите им етични ориентации. Според големия руски философ Владимир Соловьов, “същността на големия спор между християнския Изток и християнския Запад се свежда до следния въпрос: има ли Божията църква определена практическа задача, за изпълнението на която е необходимо обединението на всички църковни христиански сили под знамето и властта на централния църковен авторитет”. Според него, Римската църква дава положителен отговор на този въпрос, концентрирайки се най-вече върху практическите задачи на християнството в света. Т.е., докато за католицизма е характерен едностранният практицизъм, за православието и типично “едностранното благочестие”. Докато католиците не просто признават идеята за развитието на познанието, но и придават огромно значение на познавателната дейност, православната традиция принципно отделя науката от ралигията, т.е. познанието от вярата и не признава развитието на религиозното познание.

Впрочем, нещата не приключват и с тези различия. Защото огромно значение за съдбите на Запада и Изтока играят и особеностите на православната и католическата еклезиология (т.е църковна наука). Съвсем не е толкова прост и въпросът за ролята на църковния обред в живота на православния и на католика. В крайна сметка, православната традиция придава толкова голямо значение на обреда, не защото го отъждествява със самата религия, а защото се е смятало, че именно с помощта на обреда човек възражда “Божия образ” у себе си. Много съществени са и различията в разбирането за брака, плътския живот и семейството. С последното е свързана и традиционната за православието представа за сравнително леко постижимото спасение на душата. Впрочем, Бенедикт Сарториус смята, че православието и католицизмът се отличават дори във възприятието си за време и пространство! Накрая, различията касаят сърцевината на цялото новозаветно учение – възприемането на Христос.

Как трябва да реагира историкът, изправен пред всички тези различия, подчертавани от теолозите и другите специалисти по християнските доктрини? В края на краищата той не се интересува от догматите на църковните събори, нито от онези на Римската курия или от богословските идеи на една или друга школа. Интересува го,

Как всичко това е влияло върху мирогледа

етоса и дейността но конкретни хора в конкретна епоха – например в България, Полша, Франция или Сърбия през ХІV век. Или пък, как усвоеното и “смляно” (напълно или частично) църковно учение е създало културни феномени, които не само са оцелели до наши дни, но и днес определят реалната дистанция между Запада и Изтока на Европа. Ясно е, че става въпрос за исторически и културно-исторически, а не чисто конфесионални или доктринални особености на православието и католицизма и не можем да се задоволяваме с абстрактното поставяне на въпроси и абстрактните схеми. От друга страна, анализирайки паралелно религиозни текстове с (да кажем) френски или византийски произход, не можем да не усетим, че почти всички въпроси, касаещи индивидуалния или обществения живот, са се решавали (в една или друга степен) различно в православната и западната култури, доколкото всички те, така или иначе, са били свързани с гносеологичните, антропологични и сотирологични аспекти на християнското вероучение. Естествено е да си помислим и, че под влияние на православието руснакът, живял например през ХVІ-ХVІІ век по различен начин, в сравнение с някой немски католик или протестант, е съзнавал, какво са парите, правото, справедливостта, отговорността, лобовта, радостта, самотата, красотата, смъртта, щастието, знанието, свободата и т.н. Може би наистина са съществували (или още съществуват) Православният човек и Homo Catholicos? И, ако това не е просто фантазия, как може да бъде разбран и описан единия и другия, без да се спекулира с изградените стереотипи. Задачата е изключително увлекателна и свръхсложна. Макар че това не я прави неизпълнима. Решаването и обаче изисква оттласкване от сферата на чистата теология и адекватни отговори на поне няколко “съпътстващи въпроса”.

Защо например, православните общества не познават нито рицарско-монашеските конгрегации от типа на Тевтонския или Малтийския орден, нито “просешките” ордени на францисканци и доминиканци, изиграли гигантска роля в историята на (западно)европейските държави, особено в тази на градовете? И какви са последствията от това, че източното и западното монашество по-различен начин е разбирало мисията си в реалния свят? Дали отговорът на този въпрос не се крие в съвършенно различното тълкуване на християнския идеал за святост и праведност? В католическата представа за “светостта” ключови понятия се оказват действията и заслугите на “божиите чада”, докато според православните теолози човек става свят, ако в него “се всели Бог”, след което той посвети остатъка от живота си на умъртвяване на собствените “страсти, недъзи и бесове”. Разбира се, нещата не приключват с това. Католическият светец през Средните векове е модел за поведение и мироглед, предложен от църквата на рицаря, бюргера, селянина, или краля… По-късно в епохата на секуларизация на културата, същата функция поема “положителният герой” в литературата и изкуствата, след това – “звездите” в киното, спорта и музиката. В същото време можем да открием приемственост между състрадателността (или дори жалостта) и хуманизма в православната славянска литература от ХІХ и ХХ век и монашеските и агиографични идеали на византийско-славянското Средновековие. Което пък ни навежда на извода, че

Съвременната българска, сръбска или руска култура

е такава, каквато е, отчасти и поради това, че генетично произлиза от друг религиозно-културен тип, в сравнение с културата на католическия свят.

Или пък, запитвал ли се е някой, защо най-мрачните и мракобеснически форми на етническа, религиозна и расова нетърпимост (включително антисемитизмът) се асоциират най-вече с католическия (или протестантски) Запад и, в далеч по-малка степен, с православния Изток? Очевидно се сблъскваме с историографски парадокс, който може да получи чисто културологично обяснение. Реалностите на традиционните (предмодерни) православни общества, отразяващи техния религиозно-културен опит не се вместват в категориите на анализа, чиито предмет е опитът на западнохристиянските държави – също както и социалните институции на Византия, православните Балкани или Русия не могат да се опишат с категориите на западния “феодализъм” и “съсловното общество”. Самите западни категории за “религиозна нетърпимост” не са адекватни на фактите от историята на България и другите православних общества. Не че през ХІV век например, в България не е имало нетърпимост, но тази нетърпимост не само че е била твърде “избирателна”, но и е имала съвършено различен характер от тази в католическа Испания, да речем.

И така, какво все пак означава да бъдеш православен в миналото или днес? Приведените примери позволяват да се мисли, че това е изисквало да разсъждаваш за човешката същност, греха, смъртта, спасението, края на света, позволеното и непозволеното или за обществото по-различен начин от католиците и протестантите. Какъв е този по-различен начин, все още можем само да предполагаме. А от това, дали тези предположения ще се потвърдят, ще зависи и отговорът на въпроса, как специфичните черти на православния мироглед и етос са се отразявали върху политиката, законодателството, икономиката и търговията, на възпитанието на децата, на социалните отношения и обществените движения – с две думи на хода на собствената ни история, за разлика от историята на неправославните държави. Въпросът е стар, отговорите вече са много, но истинския все още ни предстои да открием.