Съвременното служение на Православната Църква в България

 

 

Православната Църква в България, както и навсякъде, по цялата земя, понася в своето служение теготите на света. В новата ни история тя беше подложена и на гонения, но устоя – и като авторитет, и като светлина. Светлина, в която всичко живее и всичко свети. В своята същност, в тази светлина, Църквата трябва не да затяга, а да разширява, не да подчинява, а да освобождава.

 

За да припознаеш Църквата за своя майка и да и бъдеш верен трябва да живееш с нейната същност, с това, което свети в нея.  За съжаление, за повечето хора това не е така и това е един от големите проблеми на Църквата в България. Трябва да отбележим, че дори църковни хора не останаха верни на Църквата; те искаха Църквата да им бъде вярна. Искам да обърна вниманието ви на един лукав ход – това е да си заминеш. Става въпрос за раздиращите Църквата отцепления и разколи. В България Църквата страда от това повече от десет години. Политическият разкол в Българската православна църква постави Църквата за повече от десетилетие в положението да се бори за законността си и за икономическото си оцеляване. В обществото се създаде лъжлив образ за Църквата като за хора, които се борят само за имоти и за облаги. Разколът, предизвикан от политиците и от някои висши клирици беше опит на няколко „демократични” правителства да се продължи комунистическия модел на взаимоотношенията църква-държава. Модел, чиито основни черти бяха: неравнопоставеност и диктат.

 

Заминаването е изнeвяра, а тя е повърхностна и както се изразява един уважаван от мен свещеник е „духовно плебейство”. Да бъдеш верен е кръст, т.е. – страдание и победа. Страданията са от това, че не винаги биваме разбрани, често изоставени, или от чувството, че стоиш пред стена. А победата е от вътрешната очевидност и чувството, че това е всъщност християнството.

 

Църквата в България все още лекува раните, които й причини комунизмът, както и псевдо-демократите от новото време. Това показа, че всяко вмешателство в живота на Църквата от страна на светската власт е чуждо за Нея. Дори когато държавата желае да използва Църквата за бастун, на който да се подпира в удобно време, това пак не е естествено, понеже Църквата и Държавата са различни по своята същност.

 

Така наречената „симфония” между Държава и Църква във Византия също е пораждала своите проблеми и постоянни скандали. Достатъчно е да си припомним изгонването от Константинопол и заточаването на св. Иоан Златоуст и известния скандал с император Лъв, който е принудил църковната йерархия да узакони неговите 4 брака. Това доказва, че въпросът Църква – Държава – Общество винаги е бил проблемен в историята на Църквата. 

 

Още от своята най-ранна история християнството е показало своето поведение спрямо държавата и Кесаря. Църквата и до ден днешен чрез своята проповед и наставления създава образ на християнин, който е верен на законите и обичаите, на всичко, което го заобикаля, стига то да не противоречи на вярата му. А също така да не му пречи да бъде добър гражданин на своята държава, добър член на обществото, добър съсед и колега, милосърден и състрадателен.

 

Във Византия Църквата със своето учение навлезе дълбоко в обществото и дори в императорския двор. Но въпреки, че придоби официалност и промени качествено държавната култура, Църквата констатира и недостатъците, които повлияха на нейното църковно учение и на самия християнски живот. Затова ние вече можем да си зададем въпроса: Защо й е нужна на Църквата официалност?

 

Бидейки винаги обърната към човека, към неговото сърце, към неговата вътрешност, Църквата е дала много на държавата, на обществото, на семейството, на просветата, на цялото човечество. Тя възражда света чрез своите членове – чрез хората. Нейната официалност в една или друга държава може да зависи както от населението, така и от държавните мъже. А проявлението на нейната истинска същност зависи в най-голяма степен от нейния клир.

 

За десетте години разкол Българската православна църква с цената на много лишения и пропуснати възможности си извоюва независимост от държавата и собствено достойнство в отношенията с гражданската власт, съответстващо на високото й призвание от Бога. Във Варненската и Великопреславска епархия благодарение на трудовете и на високото църковно съзнание на Негово Високопреосвещенство Варненския и Великопреславски Митрополит Кирил и на неговия клир, разкол не бе допуснат.

 

„Има православие – има България. Няма православие – няма България”. Това са думите на митрополит Климент Търновски. И представете си Църквата в България през турското робство. Преди два дни отново си зададох въпроса – „Всъщност защо българите след пет века робство останаха християни”? Не ви ли се струва, че това, което се е случило с християните в България е необяснимо явление? Спомних си посланието до Диогнет: „Душата е заключена в тялото, но сама го поддържа. И християните са държани в света като в затвор, но сами поддържат света. Безсмъртна, душата живее в смъртно убежище. И християните живеят сред смъртни, като очакват безсмъртие в небесата. Ощетявана в ястие и питие, душата става по-добра. И християните, наказвани ежедневно, се увеличават все повече. Бог им е отредил такъв пост и те нямат право да се отклоняват.”

 

До преди няколко години решаването на проблема с разкола на Църквата в нашата страна също изглеждаше невъзможно за много хора, дори за християните. Спомням си едно изказване буквално след това: „Смирението на вашия патриарх и на вашия Св. Синод е причината за разрешаването на проблема”.

 

Неблагодарно е да се съдят духовниците и особено самата Църква от позицията на миналите християнски епохи или което е още по-неблагодарно, от позицията на сегашните ценности. И все пак не е трудно да се забележи, че досегашната история на Църквата, а в частност на Църквата в България е според думите на прот. Георги Флоровски – „трагедия на греха и тайна на спасението”. Тя е история на големи, както знаем, успехи и достижения, но и на големи провали – история на борба за и против Христос.

 

Необходимо е да се погледне богословски на нещата, когато Църквата излиза от „храма” и престава да се отъждествява само с него. Ние разбираме, че това е необходимо, иначе лесно ще се превърнем в езичници, които са имали храма за фокус на своя живот и религиозна санкция. Както можем да наблюдаваме в историята на християнството, преминаването на други релси е опасно. Християнството е Църква и именно този опит, който отчасти сме изгубили в нашата страна, ние трябва да възродим.

 

Християнството, което влезе в света като „благовестие”, като нечувана вест за Царството Божие постепенно се превърна в „духовно обслужване”, и трябва да си признаем – в не съвсем удачна терапия.

 

Въпреки стремителното глобализиране на света, днес все по-силно се открояват силните религии. В много страни религията вече не определя обществения живот и няма решаващо значение за живота на съвременния човек. В други страни и дори региони наблюдаваме упорито желание религията да заеме основно място във формиране на държавата и начина на  живот.

 

Както никога в историята на света до сега, сериозно се говори за отношенията между многобройните религии, изповедания и деноминации. Можем смело да констатираме, че тези отношения никога не са били по-добри и по-толерантни, отколкото днес. Именно в този, така да се каже „напредък”, когато най-много говорим за толерантност, ние виждаме, че както и в миналото омразата, войната и насилието между народите почти не намаляват. Светът и по-точно хората не се научиха да живеят заедно.

 

С тази ситуация можем да се примирим, като кажем, че докато съществуват различни религии няма да има мир, а можем и да създадем нова световна религия, която да обединява всички. Впрочем съвременният плурализъми религиозната толерантност неусетно ни водят натам. Оценявайки тези два най-разпространени съвременни принципа за постигане на мир, трябва да кажем, че и двата не само не са подходящи, но са абсолютно безсмислени и пагубни от християнска гледна точка.

 

Член 18 от Международната харта за правата на човека гарантира, че всички религии са позволени и че всеки има право да изразява публично и лично своята вяра.

 

Член 20 от Международния пакт за граждански и политически права забранява разпространяването на религиозна омраза и вярата, която подтиква към дискриминация, враждебност и насилие.

 

Тези два принципа намират своето приложение в гражданското законодателство на всички демократични държави. „Това ни насочва към следното заключение: най-голямата степен на религиозна и на всяка друга толерантност съществува там, където дадена „свобода” и „вяра” са забранени – а именно тези, които подтикват към омраза и насилие. Там, където се толерира всяка вяра и където всичко е позволено и относително, там е и най-голямата нетолерантност.” (протоиерей Радован Бигович).

 

Понятието „религиозна толерантност” е създадено от либералната философия на правото и политиката, след което богословите по-охотно говорят за икуменизъм и диалог. И аз мисля, че точно тук можем да изясним какво означава понятието религиозна толерантност?

 

Колкото и приемлива да изглежда идеята за толерантност трябва да признаем, че Православната Църква е скептична към понятието религиозна толерантност. Преди да изтъкнем някои причини за „нетолерантното” отношение на православната църква към другите религии бих искал всеки за себе си да отговори какво влага в понятието толерантност. Защото мисля, че доста често ние спекулираме или по-точно злоупотребяваме с това понятие. Сигурно точно това е причината да не постигнем така желаната толерантност или разбирателство.

 

И така, защо Православната Църква не може да е толерантна?

 

1. Религиозната толерантност е често пъти израз на верското и религиозно безразличие, малодушие, студенина и равнодушие спрямо Истината, като недостиг на увереност и убедителност;

 

2. Религиозната толерантност често се разбира и свежда до нивото на религиозната и църковна дипломация и тактика; в този случай религиозната толерантност има функция на религиозна манипулация: толерира се другата вяра и религия, за да се заздрави собствената вяра и позиция или да се угоди на другия.

 

3. Религиозната толерантност понякога се проявява като опит да се отхвърлят всички класически религии, създавайки някакъв религиозен синкретизъм, т.е. опит за създаване на нова световна религия, за което казахме по горе. Уеднаквяването на религиите неминуемо носи универсален характер – универсална религия, универсален бог. Създаването на интеррелигиозен бог, от своя страна премахва всички граници между религиите, а в същото време и границите между доброто и злото, между лъжата и Истината. Това не е някаква относителна теория. Универсализмът вече се наблюдава като начин на мислене при много хора, особено на Запад и той като че ли претендира да е най-адекватния партньор на глобализацията в света, а и в нашата страна. Глобализацията е мислене. Тя е парадигма, която преди осъществяването си на практика, подобно на Царството Божие, вече завладява умовете и душите и ги променя. Но глобализацията създава един по-скоро интелектуален и в същото време формален и материален образ за единство – свят без граници за хора, стоки, капитали и информация.

 

Тук искам да вмъкна също, че в новото време, след падането на комунизма, на „берлинската стена”, когато новата свобода даде възможност за нови религиозни търсения, време, в което се появи нова вълна бежанци от Изтока, се получи един много лош сблъсък – сблъсък с вече създалата се западна култура. Този сбъсък породи в голяма степен отвращение от християнството. За да бъда по-ясен ще уточня, че след този сблъсък православието и ислямът вече са най-модерните религии на Запад. И в случая много ясно си проличава причината за несъгласието на „нетолерантното” православие: верността на традицията прави Православната Църква актуална и интересна.

 

4. Религиозната толерантност може да има функцията да съобразява и да адаптира църковните и религиозни институции със светските: държавни, обществени и политически, които трябва да служат за осъществяването на целите на потребителската идеология.

 

Това отношение на Църквата към толерантността изобщо не означава, че тя е затворена в себе си и само се отбранява от другите религии, или е равнодушна или, което е още по-лошо – враждебно настроена към тях. 

 

В своето несъгласие с натрапваната от света толерантност и с вече съществуващото унифициране на религиите Православната Църква търси нови форми за диалог и нов икуменически подход.

 

Подобряването на отношенията между религиите не може да носи само   политически, морален и дипломатичен характер. Този въпрос трябва да бъде разгледан в по-дълбок аспект, тъй като ролята и функцията на Църквата не е морално, дипломатично подобряване на отношенията, а е спасението на човека и света. Както в духовната сфера, така и в отношението към другите религии, най-добрата отбрана е откритото настъпление, а безразличието  към вселенската мисия на Църквата е равностойно на отричане от самата Истина. Тук говорим не за настъпление като „завладяване”, а за настъпление, с което разкриваме, показваме на другите своята истинска същност – настъпление на откровението.

 

Следователно истинското отношение на Църквата към членовете на другите религии се определя от това, дали тя може да открие и възстанови начина на съществуване на свободния и радостен стил на живот.В това ще проличи истинската справедливост. Справедливостта за вярващите не е „справедливо” раздаване на присъда, или юридическо разпределение на права. Справедливостта е възможност въпреки несъгласията, жертвите и неудобствата, с ограничаване на собственото битие, да дадеш на някого право да съществува, да има собствено битие и да достигне до Бога. Това е справедливостта на нашия Творец. И тази справедливост е основен принцип на живота на Църквата. А Христос ни е завещал да се молим дори за своите врагове. 

 

Мисля, че това е отговор на въпроса за поведението на „нетолерантните” християни, или на въпроса: какво е всъщност да си толерантен?

 

Църквата в България е засвидетелствала своята справедливост в разбирателството с всички класически религии в страната.

 

Понятието Църква е основното съдържание на нашата вяра, а вярата според св. апостол Павел е „жива представа на онова, за което се надяваме и разкриване на онова, което се не вижда” (Евр. 11:1).

 

Когато говорим за Христос и за Неговата Църква, обектът на нашата вяра не е набор от абстрактни идеи или понятия. Обектът на нашата вяра са Бог и неговото Царство. Бих добавил още, че и хората са обект на нашата вяра. Нашата вяра е основана на взаимното ни доверие и отговорност в опита на нашето общение като народ Божий помежду ни и с Бога. Иначе казано вярата е живот в нова, друга реалност и жива представа за това. И независимо дали нашата вяра е повърхностна или по-дълбока, тя е динамично и непрестанно движение към съвършенството на общението в Божието царство.

 

Вярата е разкриване на това невидимо Царство, което чрез нея става видимо. Църквата е явяване на Царството Божие в този свят. От тук се разбира, че вярата е идентична с Царството, а Царството – с живота в Църквата. Църквата е дом на нашия Бог. Именно дом, в който всичко се устройва от самия Бог и от нас самите като чеда и съработници Божии. Животът в Църквата е основан върху свободата на всеки, който е избрал да живее в нея. Съществуването на Църквата в този свят е обусловено от самия Христос. Тя съществува в света, за да съедини всички хора и народи, целия космос със Светата Троица. Православната Църква има католичен – Христов ум и чувство  на любов и грижа  за всички хора и народи, без оглед на тяхната вероизповед, пол, език, цвят на кожата и нация. За Православната Църква всеки човек е икона Божия и затова – най-голяма светиня. Аз мисля, че идентичността на Църквата в този свят се определя не от моралистично, не от  институционално и индивидуалистично отношение, а от новия начин на живот, за който проповядва Евангелието. Живот по примера на нашия Бог – Троица, като общение, единение в любовта. Християнството именно като Църква, т.е. като общение спасява човека и света.

 

Под влияние на различните неправилни схващания за Църквата и нейната идентичност случва се и в православните среди да се говори за Църквата, като се комбинират различни подходи – моралистични, идеологически, социологически. Много често Църквата се третира като хуманитарна организация или патриотичен и националистичен бастион. Това застрашава Църквата, защото подменя нейното спасително значение и я превръща в структура, обслужваща временни земни интереси. 

 

Природата на Църквата и историята показват, че основното призвание на Църквата е нейната мисия да съедини всичко и всички под един глава – Христос и чрез него – с Бога. Това винаги се е осъзнавало и се осъзнава в православието. Само външните причини – турската окупация на Балканите и в частност окупацията на България, а в новата история – комунизмът в много от страните – караха православните, за да съхранят вярата си понякога да образуват затворени групи. Именно това поведение, под влиянието на множество фактори, с годините се е превърнало в навик. 

 

Изложена пред абсолютно нови условия Православната Църква в България се сблъсква, може да се каже, с двойствен проблем. От една страна има необходимост да се възроди мисионерското настроение и подходи, забравени и потиснати през годините и от друга страна се наблюдава сблъсъкът  с начина на мислене на „глобалния” човек, в желанието да намери адекватни отговори на новите търсения и на новите проблеми на човечеството. Точно в този сблъсък Православната Църква се оказа в едно, така да се каже, объркване. Объркване в търсенето на форми, а понякога в приспособяването към новите форми на световната действителност. Срещата и запознанството с други инославни и нехристиянски изповедания също се отразиха на богословската мисъл. Това неминуемо се забелязва в начина на мислене както при отделни християни, така и в Църквата като цяло. Имено по тази причина в Църквата навлязоха секуларизмът, етнофилетизмът и индивидуализмът. Тези три бича на нашето съвремие, като световни болести няма как да не се отразят и на живота на Църквата, която не е от този свят, но е в него.

 

Основните елементи на православната еклисиология (учение за Църквата) са нейната вселенскост и апостоличност. Именно в тях се съдържа основният отговор както за нашето отношение към другите религии, така и за нашата мисия.

 

Проблемът на ентофилетизма възниква именно от, така да се каже, национализирането на Църквата от отделни народи и капсуловането на цялостната битийна същност на Църквата по места.

 

Символът на нашата вяра ясно и категорично формулира – „Вярвам в една свята съборна (вселенска) и апостолска Църква”. Това ние неизменно изповядваме на всяко богослужение. С тази формула Църквата приема чрез тайнството Кръщение своите нови членове и със същата формула кандидатите за епископи са длъжни публично да подтвърдят своята вяра по време на тяхната хиротония. Допустимо ли е за вярващия, и особенно за клирика, да мисли, да разсъждава или да взема решения само от гледна точка на „своята” епархия? Цялостната перспектива на Единната Църква с всичките и потребности – ето кое винаги трябва да бъде в центъра на нашето внимание и да определя приоритетите в нашия църковен живот.

 

Егоистичното потапяне в собствените проблеми и безразличието към проблемите и живота на другите показва, че нашата вяра в Една Църква е само словесна формула. Всеки път, когато ние говорим „нашата Църква” с искрено желание да живеем като православни, ние призоваваме да се мисли от гледна точка на Църквата, която се простира „от края и до края на вселената” (Литургия на св. Василий Велики). Няма единични православни църкви – Българска, Гръцка, Руска, Румънска и т.н. Има една Православна Църква – църква, която се намира в България, в Гърция, в Русия или Уганда. Апостол Павел изпращал своите послания например „Към Църквата в Коринт” (1Кор.1:2; 2Кор.1:1). 

 

Знаем,  и трябва да си признаем, че още от средновековието поради ред причини, едната от които е идването на исляма, се наруши вътрешният диалог в самата Църква и особено диалогът с римокатолическия свят. В същото време знаем и признаваме, че до тогава диалогът е съществувал и то поради вътрешната потребност и на едната, и на другата срана. Целият християнски свят трябва да има за цел да възстанови диалога вътре в себе си. Диалог за възраждането на истинската Църковна същност като единение. Единение, в което заставайки лице в лице с Бога и помежду си, ще можем да кажем на света, че сме народ, придобит от Бога. Светът ще ни различи само в нашата любов. Именно любовта, която ни е завещал Христос е истинският образ на нашето поведение в този свят (Иоан 17:21). Любовта, която е дълготърпелива и мирна.

 

Ролята на Църквата в постмодерната епоха, в която сега живеем, е да служи на другите със силата на доброволното служение; само така тя може да покаже Христос –  на света и във времето.