Православното богословие днес



441Православното богословие според Свещeното Писание

През време на своя езически период гърците употребяват думата „богословие“ (theologia, т. е. думи за Бога и за божествените неща), за да обозначат разказите и митовете за своите богове. Разбира се, тези разкази отразяват идеи и човешки схващания за една божественост, изразена в човешки образ и подобие.

В Свещеното Писание не някой друг, а Бог е Този, Който говори за Себе Си, поради което думата „богословие“ не се споменава. Вместо нея се използва „слово Божие“(Лук. 3:2; 5:1; 8:21; Иоан 10:35; Деян. 6:2,7; 8:14; 11:1). Срещаме още1: „думи Божии“ (Съд. 3:20; 1 Цар. 9:27; 2 Цар. 16:23; 12:22; 1 Пар. 11:3; 25:5 и др.), „слово Господне“(Ездр. 1:1; Соф. 1:1; Аг. 1:1,3; 2:1,10,20; Зах. 1:1,7; Ис. 1:10; Иез. 1:3; 6:1; 7:1; 12:1,21; 13:1; 15:1, 17:1 и др.), „слово Господне, което биде към…“ (Ос. 1:1; Иоил 1:1; Иона 1:1; 3:1; Мих. 1:1), „тъй казва Господ“ (Ам. 1:3,6,9,11,13; 2:1,4; 3:12), „пророческо слово на Господа“(Зах. 12:1; Мал. 1:1) и др.

На места в Свещеното Писание се срещат изрази, в които този, който говори е като че ли пророк или пратеник. Обикновено такива думи биват последвани от изясняване. Например: „Думи на Иеремия2 – син на Хелкия (…), към когото биде слово Господне“(Иер. 1:1-2) или „Думи на Амос, един от пастирите текойски (…) Тъй казва Господ“(Ам. 1:1-3). Бог е Този, Който говори, но тъй като думите Му са отправени към човеци, те трябва да бъдат предадени от човеци на техния собствен език и изразност, според техните условия и възможности за възприемане. Това казва и св. ап. Павел на езичниците: „Затова и ние непрестанно благодарим на Бога, задето, като възприехте слушаното от нас слово Божие, усвоихте го не като слово човешко, а като слово Божие (каквото е и наистина), което и действа във вас, вярващите“(1 Сол. 2:13).

Наистина как може някой да говори осведомено за друг, когото не познава, или да отнася към него думи, претендирайки те да са негови? А какво да кажем, когато тази Личност е „Онзи, Който е“, „Господа, Който е“, „Бога, Който е“, Който превъзхожда всяко човешко знание, усещане и разбиране? Поради тази причина всички лъжливи пророци, които „разказват измислици от сърцето си, а не това, що иде от устата Господни“(Иер. 23:14-40; 28:1-17; Втор. 13:1-5) разгневяват Бога и получават дължимото за това наказание; същото се отнася и до всички лъжливи учители, които тайно въвличат в разрушителни секти, до онези, които „по светски говорят и светът ги слуша“ (1 Иоан 4:5; 2 Петр. 2:1-2; Откр. 2:15-16, 20-23).

Разликата между словата на Бога и словата на хората или между богословието, което идва от Бога и онова, което има за извор човека, се разкрива от Самия Бог, Който показва възвишеността и действеността на първото слово: „Тъй и Моето слово, което излиза из устата Ми, се не връща към Мене празно, а изпълнява, що Ми е угодно, и върши онова, за което съм го Аз пратил“ (Ис. 55:11). „Защото словото Божие е живо и действено и е по-остро от всеки двуостър меч: то прониква до раздяла на душа и дух, на стави и мозък, и преценява помисли и намерения сърдечни“(Евр. 4:12).

Ако потърсим изобщо намерението на Господа при изпращането на Неговото слово в Стария и Новия Завет или, казано с други думи, ако потърсим най-важното в православното богословие, отговорът, който със сигурност ще намерим, е вярата в Господа: „И биде слово Господне към него [Авраам], и му казваше (…) [и] Авраам повярва на Господа, и това му се вмени за оправдание“(Бит. 15:4,6). „И разказа (им) Аарон всички думи, които Господ бе казал на Моисея; а Моисей извърши личбите пред очите на народа. И повярва народът“(Изх. 4:30-31). „И много самаряни от оня град повярваха на Него (…) А на жената думаха: ние вярваме не вече поради твоето казване; защото сами чухме и знаем, че Този наистина е Спасителят на света, Христос“(Иоан 4:39,42). Целта на вярата е вечният живот или Царството Небесно: „А това е написано, за да повярвате, че Иисус е Христос, Син Божий, и като вярвате, да имате живот в Неговото име“(Иоан 20:31). „Защото Бог толкоз обикна света, че отдаде Своя Единороден Син, та всякой, който вярва в Него, да не погине, а да има живот вечен“(Иоан 3:16). Ето защо можем да кажем, че словото на Бога „спасява“(Иак. 1:21), „лекува“(Пс. 106:20) и „очиства“(Иоан 15:3), но най-важното е, че то животвори: „Не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста“(Мат. 4:4; Иоан 6:63; Деян. 5:20).

Богословието в Стария Завет

Превъзходството на Троичния Бог над всяко познание е засвидетелствано от Господ Иисус Христос, когато Той казва: „Никой не познава Сина, освен Отец; и нито Отца познава някой, освен Сина“ (Мат. 11:27). Същото казва и св. ап. Павел: „Понеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божия Дух“ (1 Кор. 2:11). Въпреки това Господ Иисус Христос добавя: „… и комуто Синът иска да открие“ (Мат. 11:27). Това означава, че преди Своето въплъщение Синът се е открил чрез Божия Дух на патриарсите и пророците от Стария Завет. Само по себе си това откровение е „слово Божие“. Това слово е било вярно изречено от Онзи, Който е наречен „Слово Божие“(Иоан 1:1). Ето защо, когато юдеите Го попитали: „Кой си Ти?“, Господ отговорил: „Аз съм това, което ви и говоря отначало“(Иоан 8:25).

Така пророците, на които Бог е говорил в старозаветни времена, ние можем да наречем богослови, тъй като им е била дарена способност да говорят Божието слово. Това, което ги е правело богослови, е било слизането на Светия Дух над тях (Числ. 11:25; 24:2; Съд. 3:10; 1 Цар. 10:6,10; 19:20,23; 2 Парал. 15:1; 20:14; 24:20). А това се случвало, защото Бог ги е избирал заради вярата им в Него и заради чистотата на техните сърца и готовността им да изпълняват Неговата воля (Вж. Евр. 11-12).

Богословието в Новия Завет

1. Богословието на въплътилото се „Слово“

Ако в Стария Завет думите на патриарсите и пророците за Бога могат да бъдат наречени богословие, тогава какво би било богословието, когато Самото „Слово“ говори за Своето въплъщение като Син Божи? Колко велико е било Неговото богословие, когато Той е отварял устата Си и го е преподавал (Мат. 5:2), като, бидейки Сам Син човешки, е говорел на език, подходящ за всеки отделен човек? Защото Той „понизи Себе Си, като прие образ на раб и се уподоби на човеци; и по вид се оказа като човек“ (Фил. 2:7). Той е показвал истинския смисъл на богословието, което Сам е практикувал в пълно смирение и по разнообразни начини. С други думи, Бог – Отец чрез Сина в Светия Дух – е говорел на хората: „Защото Аз от Себе Си не говорих; но Отец, Който Ме прати, Той Ми даде заповед, що да кажа и що да говоря. И зная, че Неговата заповед е живот вечен. И тъй, което Аз говоря, говоря го тъй, както Ми е казал Отец“ (Иоан 12:49-50).

2. Богословието на пратениците на Словото

Онова, което пророците и много от праведниците копнеели да видят и чуят, са видели и са чули св. апостоли (Срв. Мат. 13:16-17). След като пострадал, възлязъл в славата Си (Лук. 24:26) и възкръснал от мъртвите на третия ден, Иисус Христос изпратил Своите ученици да проповядват в Негово име покаяние и прошка на греховете сред всички народи, начевайки от Иерусалим (Лук. 24:46-47). Тази Негова устна проповед и онова, което апостолите са записали по-късно – по време на мисията, за която са били изпратени със силата на същия Дух Свети, Който е слязъл над тях на Петдесетница (Лук. 24:49; Деян 1:4,5,8; 2:1-4) – с право е наречено богословие, при това – богословие от най-голяма важност. Значението на това богословие се основава на факта, че учениците са живи свидетели на Словото на Живота (1 Иоан 1:1-3). Следователно църквите на Новия Завет са изградени върху основата на устното и писменото свидетелство на учениците (Мат. 16:18; Деян. 1:8). И това свидетелство е изворът, от който да черпят всички, на които им предстои да изричат или да пишат християнско богословие.

3. Богословието на апостолските ученици

Първоначалното намерение на апостолите е да опазят добре предаденото им от Господ Иисус Христос (Мат 5:1-2; 28:19; 1 Кор 11:23; Гал. 1:11-12). Ето защо, когато предават това наследство на когото и да било – като Тимотей и Тит – те изискват строго придържане към неговата истинност и правдивост: „Имай за образец здравите думи, които си чул от мене, с вяра и любов в Христа Иисуса. Запази добрия залог чрез Духа Светаго, Който живее в нас“ (2 Тим. 1:13-14; срв. 1 Тим. 6:20; 2 Сол. 2:15). Освен това те им заповядват да предават на свой ред това учение на хора, които заслужават доверие: „И каквото си чул от мене при много свидетели, предай го на верни човеци, които ще са способни и други да научат“ (2 Тим. 2:2).

Верните човеци са всички онези, които са получили предаденото от апостолите или от техните наследници, опазили са го добре и на свой ред са го предали на други верни по апостолско приемство чак до днес. Такива са особено проповедниците, учителите и пастирите, които Дух Свети е поставил да пасат Църквата на Бога, „която Той Си придоби със Своята кръв“ (Деян. 20:28). Затова казваме, че доколкото те говорят от Бога, придържайки се към истината, която са получили от апостолите, във „вяра и любов в Христа Иисуса“ (1 Тим. 1:14), те стават богослови като тях. Истинските богослови, подобно на апостолите, пазят предаденото от Светия Дух, Който обитава в тях, всичко търпят „заради избраните, та и те да получат спасение в Христа Иисуса с вечна слава“ (2 Тим. 2:10). Това съвсем не означава, че за тях е достатъчно да повтарят богословието, което са чули от своите предшественици. Защото без да се отказват от него, те пишат нови богословски слова, пригодени към изразността и идеите на своята среда и на обстоятелствата, в които живеят. „Затова всеки книжник, който се е учил за царството небесно, прилича на стопанин, който изнася из своята съкровищница ново и старо“ (Мат. 13:52) – тези думи на Господ Иисус Христос са отнесени към всеки богослов.

4. Богословието на даровете

Най-отличителната черта на живота в ранната Църква е общението, koinonia (Деян. 2:42). Членовете на тялото Христово споделяли със своите братя не само материални блага (Деян. 2:44-45; 4:32, 34-35), но и различните си дарби и таланти, получени според дадената на всеки от тях благодат: дарби на „пророчество“, на „служение“, на „учителство“, на „наставничество“ и т.н. (срв. Рим. 12:6-8) или „слово на мъдрост“, „слово на знание“, „вяра“, „лекуване“, „чудодействие“, „пророчество“, „различаване на духовете“, „разни езици“ и „тълкуване на езици“ (Срв. 1 Кор. 12:8-10). „И Той постави едни за апостоли, други за пророци, други за евангелисти, други за пастири и учители, за усъвършенстване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово“ (Еф. 4:11-12). Разбира се, не всяка от тези дарби се запазвала в по-късните столетия. Някои от тези дарби са били прекратени3, други възприели нови форми според нуждите на Църквата и според конкретни обстоятелства4. Докато обаче Църквата продължава да съществува, ще остава валидно казаното от св. ап. Павел: „Има различни дарби, ала Духът е един и същ; има различни служби, ала Господ е един и същ; има и различни действия, ала Бог е един и същ, Който върши всичко у всички“ (1 Кор. 12:4-6). Така че Бог е Онзи, Който е извършителят на всичко, Който чрез благодатта Си действа в Своите съработници (Марк 16:20; Иоан 15:5; 1 Кор. 3:9; 15:10; 2 Кор. 6:1; Фил. 2:13; 1 Петр. 4:11). Божията благодат се видоизменя във всеки от обдарените като резултат от неговата вяра, покаяние, молитва, като резултат от „пазенето на думите, които Той им говореше“ и от пребъдването в Него подобно на „пръчките на лозата“ – пребъдване, което води до очистване, до даване на повече плод (Срв. Иоан 15:1-5) и получаване в пълнота на „благодат въз благодат“ (Иоан 1:16). Така всички „слова на мъдрост“ или „слова на ученост“, изречени или написани, са богословие, защото те произхождат от Троичния Бог, дадени са и се прилагат в рамките на Църквата, а тяхната цел е „усъвършенстване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово“ (Еф. 4:12).

5. Богословието на светите отци

Светите отци са тези ученици на апостолите, които са запазили добре вярата, получена от тях и предавана от едно поколение на друго. Те са обдарените, които служат на Църквата, като използват даровете на Господ Иисус Христос за наставление на верните, за да могат членовете на Църквата да достигат до пълнотата на светостта. Те следват пратениците, проповедниците, надзорниците, пастирите, учителите – т.е. верните, които навсякъде „постоянстваха в учението на апостолите, в общуването, в хлеболомението и в молитвите“ (Деян. 2:42), идвайки от различни народности и епохи. Те са наречени отци, защото „родиха много деца в Христа Иисуса чрез Евангелието“ (Срв. 1 Кор. 4:15), за които „бяха в родилни болки, докле са изобрази в тях Христос“ (Срв. Гал. 4:19). Те и до днес продължават да раждат други деца: от една страна, чрез своя живот и пример, и чрез своята съвършена вяра (Срв. Евр. 13:7), а от друга – чрез предадената от тях богата и многообразна традиция. Тази традиция включва както казаното от тях за словото Божие и техните богословски писания на различни езици, така и онова, което те са изразили по различни начини: като поезия и музика в богослужението, като изображения в иконографията и като изкуство в църковните сгради и църковната утвар. Важността на тази традиция се заключава в това, че тя е плод на живота на едната съборна и апостолска Църква в Светия Дух, Който говори чрез нея до днес и навеки. Защото Господ Иисус не изпрати от Отца Утешителя само на Своите ученици през първото столетие, но Го даде на всички верни, които пазят заповедите във всички времена и места, „за да пребъдва с тях вовеки“ (Срв. Иоан 14:16).

Ако обаче дори Христовите апостоли са имали нужда от утехата и ръководството на Духа на Истината, то колко повече учениците, които не са виждали или чували Господа, са се нуждаели от този Дух за своята вяра и за проповядването на словото Божие сред своите съвременници, така че да придобият много от тях в Христа? Как те, без присъствието на Христос с тях в Духа, биха могли да отворят своето разбиране (nous), така че да тълкуват и изясняват на другите онова, което в Свещ. Писание се отнася до Господа (Срв. Лук. 24:27, 44-45)? Как те, без помощта на Светия Дух, биха могли да наставляват Църквата на Бога, да утвърждават нейните деца във вярата, да им помагат да я устройват и съграждат и същевременно да посрещат изправящите се пред нея опасности и предизвикателства: да усилват слабите през времена на гонения и да отблъскват влиянията на различните ереси?

Колкото до богословието, как те биха могли да изговарят словото Божие, без Бог да говори в тях? Как биха могли да изразяват това богословие в нови термини и изкази, така че да отсъждат адекватно по отношение на нови идеи и представи и да се адаптират към непрекъснато променящи се обстоятелства? Кой, освен онзи, който има ум (nous) Христов, може да „изследва всичко, а него никой [да] не изследва“ (1 Кор. 2:15)? А кой притежава ум Христов, освен онзи, който наподобява апостолите и светите отци: „Ала ние приехме (…) Духа, Който иде от Бога, за да знаем това, що ни е дарувано от Бога; това и проповядваме не с думи, научени от човешка мъдрост, а с думи, научени от Духа Светаго, като сравняваме духовното с духовно“ (1 Кор. 2:12-13).

И така, богослов е само онзи, който вярва в „Христос, Синът на Живия Бог“ (Мат. 16:16), онзи, който Го следва като носи Неговия кръст, пази Неговите заповеди и се моли „с всяка молитва и просба (…) духом във всяко време“ (Еф. 6:18). Чрез Божията благодат той очиства себе си „от всяка сквернота на плътта и на духа, като върши свети дела със страх Божий“ (2 Кор. 7:1). По този начин той става силен, защото „чистите по сърце (…) ще видят Бога“ (Мат. 5:8), така че Духът Божий живее в него (Срв. 1 Кор. 3:16) и той говори „Божии слова“ (Срв. Иоан 3:34). „Повярвах и затова говорих“ (Пс. 115:1): това са преживявали и в това са вярвали светите отци, така и са говорили.

Ето опитът на двама богослови, които са пример за духовното виждане върху богословието. Те подчертават колко важно и необходимо условие е чистотата на сърцето за онези, на които е дадено да говорят за Бога:

а) „Не на всекиго е дадено да разсъждава за Бога. Това не е нещо, което се придобива лесно и не от пълзящите по земята… Не на всекиго, защото на това са способни хора изпитали себе си и напреднали в умосъзерцанието (theoria), които са пречистили (или пречистват) душата и тялото си. За нечистия не е дори безопасно да влезе в досег с Чистото, както за слабото зрение – с лъчите на Слънцето“5.

б) „Без очистване, дори да имаш знание за цялата естествена философия от времето на Адам чак до свършека на света, ти си само неопитен младенец и никакъв философ. Ако очистиш ума си от всички лоши идеи и етики, дори да нямаш философията, ще получиш Божията мъдрост, която побеждава света, ще споделиш с радост единствената Мъдрост“6.

Основни проблеми пред православното богословие днес

Днес Православните църкви са изправени пред няколко сериозни въпроса, на които православното богословие е задължено да отговори. Сред най-важните от тях са:

1. Православните са повече или по-малко невежи в своята православна вяра, поради което са далеч от Църквата и от живота в Христа. Има множество причини за това. Една от тях е попадането на православните под враждебна власт, която от години планира да изкорени религиозната вяра. Това се случи с много източни страни през ХХ в.

2. В много страни Православните църкви са подложени на опасностите на поддържания от неправославни църкви прозелитизъм. В допълнение към това множество секти и ереси действат като прикритие за политически и световни намерения.

3. Членове на Православните църкви, подобно на останалата част от света, попадат под все по-силното влиянието на „секуларизма“, на любовта към света и към онова, „което е в света“ (Срв. 1 Иоан 2:15-17), както е казано в Библията. Това допринася за задушаване на посятото слово и отвежда вярващите далеч от любовта към Бога. С разрастването на медиите и рекламата, която съпровожда съвременното консуматорство, влиянието на секуларизма нараства, нахлува във всеки дом и достига до всекиго.

4. Православните църкви попадат и под въздействието на външни интелектуални влияния, като развитието на богословието на други църкви и множество философски, научни, обществени или политически направления.

5. Сред най-опасните интелектуални направления в богословието, които нанасят силни поражения върху същината на християнските църкви като цяло и особено върху техните богословски факултети (дори и православните такива), е направлението, известно като „съвременен библейски критицизъм“. То започва да се формира в протестантските църкви, които съсредоточават вниманието си върху единичния и абсолютен авторитет на Свещеното Писание и върху правото на всеки да го тълкува, без да се съобразява със Свещеното Предание и Църквата. Други течения, като просвещението, рационализма, логическия позитивизъм и т.н., постепенно дооформят това направление и доразвиват неговите понятия и методология. От една страна, ние съзнаваме, че библейският критицизъм в известна степен даде положителен резултат що се отнася до изследванията, свързани със Свещ. Писание – особено в области като история, документалистика, изследване на текста и лингвистика. От друга страна обаче, отрицателните резултати са катастрофално по-големи. Ето някои от тях:

– Първоначално библейският критицизъм поддържа изолираното интелектуално четене на Свещ. Писание, уподобявайки го на всяка друга книга. С други думи, повечето от критиката е насочена към свещените книги в качеството им на исторически документи, чиято ценност е литературна и културна. Изследователите на текста дори с гордост твърдят, че само те могат да познават Свещ. Писание7!

– Повлияни от успеха на научно-експерименталния метод в областта на сътворения свят и неговите закони, критиците се опитаха да приложат същия метод и към събитията от Свещ. Писание. Така, под претекст за научност и реализъм, те отрекоха намесата на живия Бог в историята и в човешкия живот. Написаното в свещените книги за Бога-Творец, за Неговото Божествено откровение и за чудесата тези критици сметнаха за обикновени литературни или митологически текстове, които отразяват примитивната религиозност на древните хора. Така те оставиха на своето въображение да отдели от тези текстове онова, което те сметнаха за митологично и се опитаха да ги тълкуват по начин, който хармонира с естествените закони на универсума. Като принизиха Бога до природните закони, които Той е създал, и като оставиха своите ограничени човешки умове да бъдат единствен критерий за отсъждане, те неминуемо достигнаха до един краен резултат, който – независимо дали те го приемат или не – отрича Бога, Неговото Откровение, Неговите действия и обещания, тъй като те са свръхестествени. На практика това означава отричане на Свещ. Писание като такова или поне лишаването му от всякакви фундаменти и причини за съществуване. Първата от тези причини е фактът, че то „е боговдъхновено“ (2 Тим. 3:16) и е написано за да може тези, които го четат да имат – ако вярват – спасение и вечен живот8. Тези критици дори не са последователни по отношение на мотото си за обективност и безпристрастност, което издигнаха, за да оправдаят резултатите от своите изследвания. Защото повечето от тези изследвания – приети и разпространявани от мнозина сякаш са солидни научни факти – на практика не са нищо повече от обикновени лични мнения и теории, извлечени от предубеждения по отношение на вярата и страдат от липса на истински научни и исторически доказателства.

– Библейските критици изместват Свещ. Писание от живота на Църквата и го превръщат от жив извор на нейната вяра, благовестие и послание в обект на академичен анализ. Още по-опасно е това, че те поощряват скептицизма и антагонизма по отношение на фундаменти на християнската вяра, като Божественото достойнство на Сина, Неговото въплъщение, извършеното от Него изкупление, Неговото възкресение и т.н. В действителност опасността от това направление е много по-голяма. Тя не се състои само в подготвянето на подходящи условия за създаване на безброй секти и ереси сред християнските кръгове. Съществува още и заплаха от достигане до радикално противоположни схващания, водещи в крайна сметка до загубване на всеки критерий за истина, до липса на възможност за различаване на добро и зло, на вяра и атеизъм, на Православие и ерес, на посятото от Бога и посятото от дявола.

Отговорът на православното богословие на предизвикателствата,
изправени пред Православната църква днес

Ако православното богословие е първоначалното слово Божие, не е възможно то – Словото – да престане да бъде живо и действено. Защото Сеячът продължава да сее всеки ден9, а „семето е словото Божие“ (Лук. 8:11). Още повече, ако православното богословие е словото, изречено от Бога чрез пастири, учители и верни, и чрез това слово Бог гради Своята Църква, тогава би било невъзможно днес богословието да спре да съществува. Иисус Христос, Който е „същият вчера, и днес, и вовеки“ (Евр. 13:8) продължава да гради Своята Църква и днес „и портите адови няма да й надделеят“ (Мат. 16:18).

От друга страна, неизбежно е и посятото от Бога да не се придружава от посетите от врага плевели сред житото (Мат. 13:24 сл.). Следователно когато всички Православни църкви излязат срещу вътрешните и външни вражески интриги и изпитания, би трябвало да се очаква тяхното богословие да бъде подложено на множество отрицателни фактори и въздействия, които да го отклоняват в различни аспекти и в различни степени от библейското и светоотеческо богословие. Най-голямото предизвикателство и най-решителният стремеж на православното богословие днес е да бъде действително продължение на богословието на пророците, апостолите и светите отци или с други думи, да бъде продължение на словото Божие, посредством чието проповядване Бог говори чрез Своето Слово и Свети Дух.

Днес изискването за такова богословие нараства все повече и повече. Всички проблеми и кризи, изправени пред Православните църкви, обуславят дълбоката нужда не само от съживяване – т.е. от доразвиване или промяна в качеството на пастирството и учителството, а по-скоро от радикална – повторна и повсеместна – евангелизация на техните народи и по-конкретно: на онези членове на Църквите, които в продължение на поколения са обсебени от атеизма. За кого обаче в сложните условия на нашия съвременен свят би било възможно да евангелизира отначало милионите православни? Това може да бъде само някой със силна вяра, с пълнота на Дух Свети и със силно желание, подтикващо го да изостави всичко, да следва Христа и да изпълнява Неговата воля. Само някой, който прилича на учениците, изпращани от Иисус Христос на земята: някой като св. ап. Павел, св. св. Кирил и Методий и св. Климент Охридски, св. Козма Етолийски и св. Йоан Кронщадтски – светци, обръщали цели общности, намиращи се в условия на злочестие и безнадежденост – или може би като онези светци, които със своето послушание караха Онзи, „за Когото няма невъзможни неща“ да прави онова, което „за човеците е невъзможно“ (Срв. Марк 10:27).

Няма съмнение в това, че никой от споменатите по-горе или подобните на тях не би бил блестящ богослов според академичните стандарти на съвременното християнско богословие. Всъщност всички те са били истински богослови, но според библейските и светоотечески стандарти, за които говорихме по-рано. А това са точно тези стандарти, които православните богословски училища днес имат нужда да достигнат.

Накрая, за да сумираме най-важните перспективи, към които православните богословски училища следва да се стремят, ще завършим така:

1) На първо място богословието е слово Божие. Без това слово, „което излиза от Божии уста“ не е възможно реализирането на никаква евангелизация, на никакво послание, учение или писание по отношение на въпросите, свързани с Бога. Така че най-доброто, което богословът може да научи от свещените книги за Църквата на Бога е, че трябва да „умре“, за да има „живот, скрит с Христа в Бога“ (Кол. 3:3), да бъде смирен и да остави Бог да говори. Защото Бог говори в „скрития човек на сърцето“ (1 Петр. 3:4), който има „Дух Божий“ и „ум (nous) Христов“ (Срв. 1 Кор. 2:11-16).

2) Отправната точка на онзи, който говори за Бога е да има „за образец здравите думи“, получени от апостолите (1 Кор. 1:13) и „да пази всичко, което Господ е заповядал“ (Срв. Мат. 28:20). Само върху основата на онова, което е запазено и формулирано в Църквата, в едната апостолска – устна и писмена – традиция, изучаването на словото Божие може да бъде осъществено в посока на чистата вяра. Единствено върху основата на „вярата, веднъж завинаги предадена на светиите“ (Иуда 3) можем да се опитваме да достигнем единство на вярата и сред църквите. В противен случай истинско единство никога не би било достигнато.

3) Най-важната цел на този, който говори за Бога е да помага на своите слушатели или читатели да повярват в Него и в това, че Иисус е „Христос, Синът на Живия Бог“. Защото вярата в тази основна истина им гарантира „вечен живот“ (Срв. Иоан 20:31; 3:14-18, 36) и „съграждане на Църквата“ (Срв. Мат. 16:15-18).

4) Богословието се практикува в живота на Църквата и никога вън от нея. Това е така, защото богословието е тясно свързано с благодатта, дадена на всеки член на Църквата „за усъвършенстване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово“ (Еф. 4:12). Само по този начин богословието може да бъде плод от живота на Църквата в Светия Дух, Който говори в нея.

5) В заключение, тези, които изучават Свещ. Писание трябва да бъдат вярващи, защото това Писание е основано най-вече върху вярата. Защото как невярващи биха могли да разберат посланието на вярата, която те предварително са отхвърлили? Как те ще могат да се произнасят по въпросите, свързани с Бога – въпроси, за които никой нищо не знае, освен онзи, който е получил не духа на света, а Духа10 Божий? За какво ще допринасят техните изследвания, ако резултатът от тях ще бъдат съмнения, атаки и саморазрушение11? Ето защо, изключително важно е изучаването на библейските и богословски дисциплини да се води от професори и изследователи „които вярно преподават словото на истината“ (2 Тим. 2:15), „с вяра и любов в Христа Иисуса“ (2 Тим. 1:13). Избирането, освен на пастири и архипастири, и на студенти и професори по богословие, не само според академичните критерии, а също и според тяхната вяра и благочестие, е гаранция за много по-голяма жизненост.

Накрая, не е ли истинската надежда за бъдещето на Църквата и богословието това, че „Господарят на жетвата изпраща работници на жетвата Си“ (Срв. Мат. 9:38), т.е. учители, пастири, проповедници, които вярват в Христос, „вземат кръста си и Го следват“ (Срв. Мат. 16:24), готови „да положат душите си за овците“ (Срв. Иоан 10:11)? Ако това не е така, как е възможно да се пази словото Божие (т.е. православното богословие) живо, действено и плодоносно – вътре и вън от Църквата?

Всеки един от споменатите по-горе богослови – повечето от тях известни от Свещ. Писание – за мнозина може да звучи наивно, забавно, фундаменталистично или строго. Ние обаче ще попитаме: променило ли се е някога това, което апостолът казва на езичниците: „Словото за кръста е безумство за ония, които гинат, а за нас, които се спасяваме, е сила Божия“ (1 Кор. 1:18). Не е ли вярно и днес, че „онова, що е безумно у Бога, е по-мъдро от човеците, и онова, що е немощно у Бога, е по-силно от човеците“ (1 Кор. 1:25)?

Бележки

1.Използваните от автора библейски цитати не винаги съответстват точно на българския синодален превод на Свещ. Писание. Бел. прев.
2. Навсякъде в текста удебеляването е на автора. Бел. прев.
3. Като „разни езици“ и „тълкуване на езици“, защото те били, както обяснява св. ап. Павел, „белег не за повярвалите, а за неповярвалите“ (1 Кор. 14:22).
4. Дарби като апостолство, пророчество и различаване на духове.
5. Св. Григорий Богослов. Слово 27, 3 (PG 36, 27, 3). [Преводът е на И. Христов. Вж.: Григорий Нзиански. Пет богословски слова. Превод и студия Иван Христов. С., 1994, с. 26-27. Бел. прев.]
6. St. Gregory Palamas. Patristic Edition EPE, v. 2, 1, 1, 3, p. 64. [Цитатът е с неясен произход. Бележката на автора препраща към изданието на съчиненията на св. Григорий Палама в поредицата, която у нас е недостъпна. Поради това настоящият превод не е сверен с гръцкия оригинал. Бел. прев.]
7. Срв. Мат. 13:14 сл.; 11:25; 1 Кор. 2:11-16; 3:18-20.
8. Срв. Иоан 20:31; 3:14-18, 36; 5:24; 8:24; 11:25-26 и т.н.
9. Срв. Мат. 13:18 сл.; Марк 4:2 сл.; Лук. 8:5 сл.
10. Срв. 1 Кор. 2:11-16.
11. Срв. Мат. 18:6-7.

Превод от английски: Борис Маринов

Щом сте вече тук…

Разчитаме на вашите дарения, за да поддържаме този сайт. За високото качество на материалите, които публикуваме тук, нашите сътрудници – преводачи, автори, редактори – заслужават справедливо заплащане за труда си. Можете да проследите актуалното състояние на даренията към всички програми и кампании на фондация „Покров Богородичен“ за текущата година от този линк >>>

Ако желаете да бъдете част от усилията на екипа да развиваме и поддържаме сайта, можете да станете редовен дарител на Православие.БГ в платформата Patreon >>>

лв.
Select Payment Method
Personal Info

Credit Card Info
This is a secure SSL encrypted payment.

Donation Total: 10,00 лв.

Следвайте ни
  
  
   

Може да харесате още...