Бъдещето на евангелските християни лежи в миналото

Rado’s Blog

Защо евангелските християни се обръщат към ранната църква докато навлизат в 21 век?

Миналата пролет нещо се движеше под бялата камбанария в центъра на Били Греъм в колежа Уитън. Една пъстра група от млади и гладко обръснати, брадати, окичени с пиърсинги, белокоси и носещи очила хора изпълваха залата. Те запяха в един глас за „светиите, които достойно са воювали в миналото” и за „мистичното общение с тези, които си почиват като победители.” Един говорител поведе откликващото събрание в галска сакраментална молитва от 5 в., препоръчвайки я като шаблони за поклонение в днешните протестантски църкви. Друг подчерта пасторалната силна на средновековната четворна херменевтика. Следващият радостно съобщи новината, че факултета на университета Либърти е пазил литургичния сезон на Поста. Страшната дума започваща с „т” – древната протестантска Немезида – традиция – ечеше в залата. Какво ставаше в тази светиня на прагматичните методи за евангелизация и протестантския консерватизъм, който ни призовава да оставим глупостите и да се върнем обратно към библията? Да не би католиците да са победили?

Не, това беше Богословската конференция на Уитън за 2007 на тема: „Древната вяра за бъдещето на църквата.” Тук думите казани преди 15 г. от преподавателя в университета Дрю и старши редактор на Християнството днес Томас Оден се сбъдваха: „Синовете и дъщерите на модерността преоткриват пренебрегваната красота на класическото християнско учение. Това е момент на радост, на ново припомняне на това, което е било почти забравено, на прегръдката на изгубено дете.”

Залата в която се представяха докладите беше също толкова оживена. „Една от най-забележителните тенденции сред евангелските протестанти е скорошното „откриване” на богатите библейски, духовни и богословски съкровища на ранната църква.” По конкретно, казваше лектора, евангелските християни са започнали да “търсят модели и начини как вярно да четат Писанието, да се покланят и да се включват в една религиозно разделена култура отвъд европейското просвещение.”

Автора на Evangelicals and Tradition от университета Бейлър сподели пред конференцията за едно скорошно пробуждане на интереса към патристиката от страна на евангелските християни (изучаването на отците от първите 5 века на църквата): „Кой преди едно десетилетие би помислил, че едно от най-жизнените и сериозни полета за християнско изучаване в началото на 21 век ще бъдат ранноцърковните отци? Това прилича на отваряне на нови пътища, особено сред протестантите от свободни църкви където буквално за една нощ станаха популярни епископи и монаси, мъченици и апологети, философи и историци, които първи са формирали една християнска култура преди 1500 години.”

Конференцията със сигурност не е първата от този тип. На практика мнозина от евангелските християни през изминалите години са търсили водителство от ранната църква. Но в някои отношения конференцията честваше настъпването на една нова епоха за обновяване на поклонението – движение започнало преди около 30 г.

Връщане в миналото

Само ако човека, който стоеше зад тази конференция, наставника на „древната-бъдеща църква” можеше да бъде тук и да наблюдава еднаквото въодушевление както на младите така и на старите участници! Но Робърт Вебер от Северната семинария (и преди това от Уитън) не беше в състояние да присъства. Той се намираше в последните стадии на рак. Председателското място на вечерята на конференцията беше празно като по този начин колегите му изявяваха своята почит към неговото влияние върху тях и върху цялата църква. Няколко седмици след конференцията евангелското християнство изгуби водач за повторно свързване с историята.

През 1978 г. Вебер започва своята разтърсваща книга Common Roots: A Call to Evangelical Maturity като хвърля ръкавицата: „Аз твърдя, че епохата на раната църква (100-500) и особено второто столетие съдържат прозрения, които евангелските християни трябва да възстановят.” 25 г. по-късно на страниците на своята книга Younger Evangelicals той беше в състояние да се радва, че те „желаят да се потопят в миналото и формират една култура, която е посветена на миналото и която, макар че се движи към бъдещето наподобява тяхната традиция.” Вебер отбелязва – което сега виждаме, че не е било само пожелание – че евангелските християни са навлезли в нов милениум като са се потопили в миналото. През тази седмица на Април докато присъствах на сесиите и слушах разговорите в залите и в кафето ми стана ясно, че посланието, което Вебер е предавал в повече от 40 книги сега привлича повече хора от всякога – както и по-посветено, внимателно изучаване. Всички знаци сочат, че древната църква на бъдещето е достигнала своята зрялост.

Това не винаги е било така. През 1970 пионерите на движението понякога са изпадали в наивен романтизъм както правят и мнозина от техните наследници днес. Както Г. К. Честъртън някога е казал по повод възстановяването на средновековието през 19 век, древните евангелски християни на бъдещето често виждат ранната църква „на лунна светлина.” Но конференцията в Уитън показва знаци, че движението е преминало от наивност към зрялост. Д. Х. Уилямс настоява, че евангелистите не се опитват да „опитомят ранните отци” като ги накарат да говорят за тяхната настояща ситуация. Вместо това, казва той, „Ние трябва да пожелаем да бъдем научени и „пречупени” преди да започнем да прилагаме и адаптираме това учение или онази практика за собствените си цели през 21 в.” Марк Чарлтън предупреждава за опасностите свързани с използването на монашески техники. Джоел Стандрет от InterVarsity Press напомня на участниците в конференцията: „Връщането на традицията не е проста работа, а изисква познаване на интелектуалния контекст, в който тази традиция се е развивала.” Докато всички говорители хвалят евангелските християни за техния новонамерен ентусиазъм относно църковните отци мнозина едновременно с това предупреждават за някои съпътстващи опасности, които Стандрет обобщава по следния начин:

1. Анахронизъм: Наивно тълкуване на традицията в светлината на съвременните разбирания.

2. Традиционализъм: Нежелание да се видят грешките в ранната църковна традиция.

3. Еклектизъм: Селективно избиране на древни практики без оглед на тяхната първоначална цел и контекст.

Ние трябва, както казва Кристофър Хол от Източния университет в своето откриващо обръщение, да се придържаме към „най-добрите практики” като извличаме проникновения от християнското минало и се обръщаме към по-ранните периоди „честно и открито.”

Детството на древното-бъдещо движение: 70-те години

Един поглед към раждането на древното-бъдещо движение би ни дал ключ към неговото значение днес. Движението изглежда преживява бум за един период от 24 месеца около 1977-1978 г., когато са публикувани бестселъра на Ричард Фостър Celebration of Discipline: The Path to Spiritual Growth и книгата на Робът Вебер Common roots: A Call to Evangelical Maturity. Той също така бележи и поява на едно влечение към монашеството. През този период водачът на Camppus Crusade Питър Гилкуист основава училище и издателство фокусирани върху ранната църква и довежда група евангелски християни до обединение с Православната църква. По същото време Томас Оден от университета Дрю започва своята трансформация от либерален богослов във водещ глас за връщане на евангелските християни към традицията. Отново през 1977 г. под влиянието на Робърт Вебер, Доналд Блох и Томас Хауърд 45 евангелски академични учени и водачи се събират, за да напишат The Chicago Call: An Appeal to Evangelicals, чийто пролог посочва голямата нужда на евангелските християни „да разсъждават върху същността на библейската и историческата вяра и да възстановят пълнотата на това наследство.” Този исторически документ започва със статията Call to Historic Roots and Continuity: „Ние признаваме, че често сме губили пълнотата на нашето християнско наследство, твърде често предполагайки, че Писанието и Духа ни правят независими от миналото. По този начин ние сме станали богословски плитки, духовно слаби, слепи за делото на Бога в другите и свързани с нашата култура. Ние не смеем да преминем отвъд библейските ограничения на евангелието, но не можем да бъдем и напълно евангелски без да признаем нуждата си да се учим от други времена и движения относно пълното значение на евангелието.”

Резултатът от този натиск е малък, но все по-растящ отговор. През 1982 г. Кен Къртис, основател на Vision Video и пионер в евангелското видео производство и разпространение започва списание наречено Christian History, което днес се нарича Christian History and Biography и се радва на 40 000 редовни читатели по-голямата от тях евангелски християни. От перото на Оден изтича поток от книги целящи да обърнат евангелските читатели към „класическата традиция на християнството” – т.е. към творбите на църковните отци. През 1988 Ричард Фостър основава Renovare парацърковно служение за обновление, целящо да подпомогне духовния живот на християните посредством историческите ресурси на църквата. Тези движения имат своите корени в предишното десетилетие. 70-те години маркират началото – или поне интензификацията – на една криза на евангелската идентичност, от която ние все още се измъкваме. Историкът от Горън Конуел Ричард Ловелас излага своето виждане в една книга публикувана през 1978, която обяснява темите на Chicago Call: „Откакто започна да реформира своята традиция през 1940 евангелското движение расте бързо и е достигнало пълнолетие, при което някои от неговите латентни сили все още не са развити.”

Евангелския растеж, който попада в медийния фокус след избирането през 1977 на „новородения” президент Джими Картър за съжаление „оставя движенето с една голяма криза на идентичността.” Казвайки думи, които могат да се отнесат и към днешното Ново движение¹ Ловелас намира много по-млади евангелски християни² „почти постевангелски в своята реакция срещу осъзнатите слабости на движението.” Според него това е срамно, защото тези млади критици „едва са схванали основния гений на движението, което ги е родило и не се опитват да направят разлика между неговата идеална форма и случайните му проблеми.”

Рецептата на Ловелас за изцеление от това зло е именно това, което някои евангелски християни вече правят: „Изследването на историческите корени на евангелизма е един от най-плодотворните и осветляващи методи за решаване на кризата на идентичността на движението.” Под „корени” той няма в предвид единствено стандартната галерия от евангелски герои от Джон Уесли до Били Греъм. По-скоро той включва в семейния албум на евангелистите ранноцърковните отци Тертулиан и Климент от Александрия, средновековните Бернард от Клерво и Хюго от св. Виктор до реформаторите и пуританите. С други думи Ловелас твърди, че евангелските християни не са изцяло уникален феномен, появил се на сцената с Уесли и Джонатан Едуардс. „Евангелският дух,” по-скоро е вкоренен във вековете. Защо да изучаваме тези стари мъртъвци? Защото ако пристъпим по живата „улици на други части на църковната традиция” те ще задълбочат и разширят нашата евангелска опитност. И тези пътища ще ни изведат от нашата криза на идентичност към „обновление и зрялост.”

Колко е здрава основата?

Аргумента на Ловелас ме докосна лично. През 1985 г. предадох живота си на Христос в една канадска харизматична църква. Това беше съвременна църква със зала за поклонение, подобна на стадион, която някой беше декорирал така, че да наподобява градска гостна, постлана с морско-сини килими и зелени растения. В неделя сутрин отивах там и изпитвах осезаемото присъствие на всемогъщия и любящ Господ. В неделя вечер на молитвено събиране в малка група бях наставляван от мъдрите „бащи и майки в Господа.” Вечерите в понеделник участвах в музикалното служение на една динамична младежка група.

Все пак през годините, макар че тази прекрасна църква ме научи, че да се радвам в Господа е моята сила, имах усещането, че пропускаме нещо. Като здрав пост на царството в заплашителния свят нашата вяра изглеждаше някак си несигурна. Ние стояхме, когато се изправяхме пред този свят, основани на нашите любими библейски пасажи – нашия „канон в канона” – и на проповедите на нашите пастори и един списък от одобрени посещаващи евангелисти. Но не усещахме митичната масивност на църквата, която стои здраво вече 2000 г. Липсваше усещане, че нашата основа всъщност се простира назад във времето. Аз не знаех кои са били Джон Уесли, Мартин Лутер, Бернард от Клевро и Игнатий Антиохийски. Това, което знаех е, че съм част от една църква, която в някои отношения е силна, но в други е плитка и несигурна пред заплашващия свят, който не споделя нашата вяра.

Сега разбирам, че моето чувство за несигурност е произлизало от това, което Д. Пакър нарича евангелска „закърняла еклесиология”, вкоренена в отдалечаването ни от нашето минало. Без здравословно включване в миналото (което включва и историческата дефиниция на „църква”) ние не сме верни нито на Писанието, нито на богословската идентичност като църква. Макар Пакър да не се изразява точно така, е лесно да се видят начините, по които евангелските християни са позволили на света да формира църквата.

Кризата на идентичността сред евангелските християни днес

Скорошният растеж на тази тенденция особено сред младите показва, че евангелските християни все още се борят с кризата на идентичност. Много евангелски християни на 20 и 30 г. се чувстват неловко и изолирани в една църковна обстановка, която прилича на супермаркет: голяма енергия, поклонение, подготвено така, че да забавлява и епоха на стратегии за растеж и структури, взети назаем от света на бизнеса. Те все повече се питат как тези културно камуфлирани църкви могат да им помогнат да надраснат ценностите на консуматорския свят около тях.

В Younger evangelicals Вебер различава 3 фази на евангелското движение започвайки от 1950, всяка от които е достигнала до различна парадигма на църковен живот и ученичество. Всяка от тези групи продължава да съществува под някаква форма и днес, но първите две са били задминати от третата: „традиционните” (1950-1975) „прагматичните” (1975-200) и „по-младите” (2000-). „Традиционните” се фокусират върху доктрината – или както се изразява Вебер „да бъдат прави.” Те изливат своите ресурси в изучаване на Библията, програми за неделно училище и апологетични материали. Прагматичните наблягат на църковния растеж следвайки културно ориентирани (и много успешни) тенденции насочвайки се към търсещите хора посредством мегацъркви и множество програми. В момента по-младите евангелисти търсят едно християнство, което е „вкоренено” и „автентично”. В това те следват широко четения манифест на Стенли Хауеруас и Уилям Уилимон от 1989 Resident Aliens: Life in the Christian Colony, който призовава църквата да изостави индивидуализма, консуматорското поведение и множество други модерни болести. За по-младите евангелски християни (Вебер говори за Новите) традиционните църкви са твърде фокусирани върху думите и формулировките. От друга страна, прагматичните църкви правят компромиси с автентичното християнство като превръщат своята вяра в пазар и поп-култура. По-младите евангелски християни търсят една обновена връзка с Бога отвъд доктриналните дефиниции и суперуспешните програми за служение.

Какво да правим тогава? Отговорът, според това младо движение, е лесен. Престанете безкрайно да обсъждате и да рекламирате християнството и просто го живейте. Живейте вярно в обществото с другите – особено с другите, които не са бели градски жители, включени в множество мегацърковни служения. Прегърнете символите и тайнствата. Влезте в диалог с „другите две” класически християнски изповедания – католицизма и православието. Признайте, че „пътят към бъдещето на църквата минава през миналото.” Използвайте свещите и тамяна. Молете се използвайки lectio divina. Вземете всички богатства на християнската традиция, които сте в състояние да намерите. Някои мислещи млади християни продължават, подобно на групата на Гулкист от 60-те, да копнеят за някакво златно време и място (например преди Константин или в средновековните манастири или в редовете на анти-държавните анабаптисти от 16 век), когато е изглеждало, че църквата е имала своя собствена култура, която е вървяла срещу течението. И когато влизат в контакт с по-стари, традиционни църкви, по-младите евангелски християни вярват, че са открили връзки към контракултурната църква.

Подобно на Вебер, журналистът Колин Карол Кемпбъл описва това младо движение, което е разочаровано от съобразяващото се с културата християнство и желае една по-исторически вкоренена форма на вяра. Нейните резултати са описани в книгата й от 2004 г. The New Faithjul: Why Young Adults Are Embracing Christian Orthodoxy. Тя ясно показва, че тези млади хора разпознават антихристиянското естество на културата, в която са израснали. „Възпитани в една медийна култура, която неуморно лобира за тяхното внимание и дори за техните приумици” те „намират за освежаващо, когато религиозни лидери изискват жертви, служение и отхвърляне на консуматорското поведение.” Те не се чувстват ограничени, а „странно освободени” от фокуса на обективната моралност и покорство в такива църкви. Накрая, за тях това е една форма на религия, която стои над и срещу индивидуализма и релативизма. „Те биват привлечени от групи, които поставят ударение на стабилността, посвещението и интергритета – именно тези ценности, които те откриват, че липсват в техните мобилни семейства и фрагментарни, безлични общества.”

Кембъл открива, че неформалният, спонтанен стил на много протестанти от свободните църкви не дава на тези млади хора достатъчно стабилна онова. В Масачузетс Кембъл разговаря с Шарон Карлън, млада жена, израснала в движението на Плимутските братя – свободно движение, което отхвърля литургията, традицията и йерархията. Карлсън описва своето преживяване на Господнята трапеза като „разчупване на хляба и предаване на чаши с гроздов сок след хора в събранието, които спонтанно се изправят и говорят думи, за които вярват, че са им даден от Светия Дух.” Чувствайки, че това вече не й е достатъчно, тя споделя: „Аз желаех да бъда повече свързана с историята, историята на християнската църква,” казва Карлсън, която се наслаждава да се покланя по начин, по който християните са се покланяли от векове. „Поколения преди мен са казвали същите молитви.”

Карлсън открива, че е трудно да посещава емоционални, приповдигнати и вдъхновени служби през дните, когато не чувства желание да се покланя. Когато открива литургичното богослужение по времето когато е студентка в колежа Гордън в Уенбам и по време на едногодишен престой в Оксфорд, Англия, тя открила, че гравитира около Англиканската църква, където утвърждавала своята вяра, казвайки Веруюто независимо от своите чувства. На нея също така й харесвало да следва църковния календар, който свързвал годишните сезони със сезоните от живота на Христос. Сега Карлсън редовно използва Книгата за общи молитви и се покланя в Христовата църква, една богословски консервативна и много литургична Епископална църква.

Калсън не е сама в това обръщане, пише Кембъл. Нейната нова църква „привлича стотици студенти и преподаватели” от евангелския колеж Гордън. Мнозина от тях напълно се обръщат към „литургичния стил на епископалните.” Това става независимо от недостатъците, които мнозина от тях виждат в цялостното развитие на деноминацията.

Със сигурност нещо се случва с по-младите евангелски християни. Фрагментарното им възпитание води някои от тях не само към традиционните форми на религия, но дори към най-контракултурните. Кембъл цитира отец Томас Бриндли, епископален свещеник в св. Колумбия, център за отдих в Инвернес, Калифорния, който забелязва, че младите хора са привлечени от начина на живот на монасите в православната църква в Америка (ОСА) в един манастир недалеч от неговата енория. Те казали на монасите: „Ние не желаем света повече от вас.”

Привлекателността на древното монашество

Все по-голям брой евангелски християни – по-младите евангелски християни по-конкретно – участват в движението по друг начин. Те пренасят своето новооткрито привличане към традицията и ранната църква отвъд книгите и разговорите в своите църкви и християнски живот. Кенет Стюърт отбелязва на конференцията в Уитън, че все по-голям брой традиционно евангелски църкви в момента експериментират с употребата на свещи по време на адвентите – избрани практики, свързани с великденския пост и отбелязват святата седмица със специални църковни служби като Затъмнение – вечерна служба, състояща се от песни, прочити и постепенно намаляване на светлината като символ на Христовата смърт. Очарованието от ранната литургия вероятно е резултат от скорошната тенденция, която Ричард Фостър нарича „класически духовни дисциплини.” В своята книга Devotional classics издадена през 1993 той настоява, че „чистата модерност ни ограничава,” така че ние трябва да се върнем към практики, „отречени от модата на пазара,” които да ни дадат „перспектива и баланс.”

Един аспект от тези дисциплини, които очароват въображението на евангелските християни е монашеството. В The New Faithful (2004) Колийн Карол Кембъл се опитва да свърже обществения живот с монашеството като разглежда издадената през 1996 г. книга на бенедиктинския монах Кенет Норис The Cloister Walk. Сред евангелските християни тази тенденция е достигнала до ниво, когато техни представители се оттеглят в католически манастири, възстановяват келтската духовност и спазват часовете за молитва. Не е изненадващо (вземайки в предвид библейския фокус на евангелските християни), че съзерцателната монашеска техника за молитва наречена lectio divina е привлякла мнозина. Те са възприели тази практика водени от книги като тритомната Divine Hours от Филис Тикъл, The Rhythm of God’s Grace: Uncovering Morning and Evening Hours of Prayer от менонитския професор Артър Боуер и младежки насочената Divine Intervention: Encountering God Through the Ancient Practice of Lectio Divina от водача на Новото движение Тони Джоунс. една малка но растяща група от протестанти, наречена „новите монаси” приема още по-радикално монашеските практики. Тя се е заела със задачата да моделира своя живот в съгласие с древните практики. Техните цели и желанието им да се учат от монасите и монахините на ранната и средновековната църква са описани в книгите Schools for Conversion: 12 Marks of the New Monasticism и Inhabiting the Church от Йон Сток, Тим Ото и Джонатан Уилсън-Хартгроув. На конференцията Марк Чарлтън от Тринити отбелязва, че групата на „новото монашество” почти ежедневно дава плодове в интернет и че автори като Родни Клап, Джонатън Уилсън, Артър Брос, Тим Сайн и Брайън МакЛарън могат да бъдат наречени евангелски монашески модели които водят към бъдещето.

По-рядко поеманият път: обръщение

От 60 и 70-те години едно възможно разрешение на „кризата на идентичността” сред евангелските християни е било обръщението към православието или римокатолицизма. Около половината от подписалите Chicago Call напускат протестантизма, заменяйки го с нещо друго. Най-видните сред тях са Томас Хауърд, бивш преподавател в Гордън Конуел, сега католик и Гилкуист, по-рано водещ издателството Томас Нелсън, сега православен. До късните 70′ евангелският протестантски икуменизъм е във възход. Историкът Тимъти Вебер отбелязва: „В началото на 70-те повечето евангелски християни все още виждат римокатолицизма… в негативна светлина, но все по-голяма част казват, че са готови да променят становището си.” Каква е причината за тази нова икуменическа отвореност? Някои протестанти и католици намират обща опитност в харизматичното движение. Други започват да гледат към стила на поклонение в евангелската "ниска" (и от време на време антисакраментална) църква в светлината на ранната църква и откриват, че нещо лисва. Други пък намират евангелското богословие за откъснато от историческото християнство и търсят да се свържат отново доктринално с „едната свята католическа и апостолска църква” – което неизбежно означава „изследване на разликите, които все още разделят евангелистите и католиците.”

Някои определят редките обръщения вследствие на недоволство от евангелската църква като исторически наивни. Вебер заключава това относно „Новия заветен апостолически ред” на Гилкуист – група, водена от бивши служители в Кемпъс Крусейд, която накрая окончателно напуска протестантството, за да се присъединят към източноправославната църква. От тази история Вебер извлича морална поука за опасностите на склонността на евангелистите към „примитивизъм” (вярата, че някой може да преоткрие и да възстанови „златната ера” на църквата). Самият Робърт Вебер преживява тази наивност в началото на своя поход към издигане на евангелската увереност в нейното наследство. В Common Roots той изглежда казва, че ние можем да се върнем към първичната, първоначална църква. Той призовава за „едно прочистване на нашата модерност и за връщане към християнството в неговата историческа форма” и настоява, че „ако евангелизмът като движение желае да бъде по-представително за историческата вяра то трябва да стане по-чувствително… за…аспектите на историческата християнска вяра, които са забравени.”

Но някои евангелски „повторни обръщения” предизвикват по-сериозно внимание. Вземете например връщането към римокатолицизма на бившия президент на Евангелското богословско общество Франсис Бекуит. Не може да се отрече, че постоянното занимание с историческата църква в нейните две най-големи не-протестантски форми, римокатолицизъм и православие, откриват една „дупка в евангелското християнство,” която трябва да бъде запълнена чрез ново ангажиране с историята. Евангелските християни могат да бъдат извинени, ако се питат дали кардинал Джон Хенри Нюман, самият той известен обръщенец от англиканизма към католицизма, който в никакъв случай не е историк, не е прав, казвайки, че „да четеш дълбоко историята, означава да престанеш да бъдеш протестант.”

Може би, по думите на Д. Х. Харт, изоставянето от страна на евангелските християни на историческата литургия, доктриналното разбиране и църковната дисциплина формират „изгубената душа на американския протестантизъм” или резултират в това, което Нейтън Хатч нарича „църква без стени.” Поне някои протестанти са заключили за себе си, че поради тези причини единствената възможност е да напуснат кораба.

Оставане в движението

Все пак евангелските учени от конференцията на Уитън са единодушни, че да четеш историята не означава да престанеш да бъдеш протестант. Д. Х. Уилямс е посветил няколко чудесни книги на тези контра-аргументи. И Марк Нол, и Каролин Нистром, автори на Свършила ли е реформацията по подобен начин в един глас настояват, че е необходимо историческо изследване и че то не води задължително до обръщане към нещо друго: „Повечето от евангелските вярващи, които копнеят не по-малко за сигурност, история, единство и авторитет не стават католици. За тях, възраженията срещу католицизма остават по-тежки от това, което Рим може да им предложи. Все пак да отбележим защо някои евангелски християни стават римокатолици със сигурност означава да придобием по-добро разбиране за връзката между католици и евангелски християни и за слабостите на евангелското движение, които изискват внимание.”

Един от хилядите блогъри, които са били докоснати от обръщането на Бекуит, казва същото, изразявайки надежда, че обръщенията на известни евангелисти ще продължават да разтърсват евангелските християни, принуждавайки ги да се запознават по-добре с това кои са те в светлината на по-широката традиция на църквата.” Накратко, търсенето на исторически корени не трябва да вoди до обръщения, a до един задълбочаващ се диалог и признаване от евангелските християни, че римокатолиците и източноправославните са наши братя, които имат много, на което да ни научат.

Това никъде не е по-очевидно от скорошното пускане от издателството InterVarsity на серията "Древни християнски коментари". Този значим проект събира в себе си, по думите на неговия редактор, Томас Оден, „консервативните протестанти с източноправославните, баптистите с римокатолиците, реформираните с арменците и харизматиците, англиканите и петдесятниците, високата с ниската църква и предмодерните традиционалисти с постмодерните ценители на класиката.”

Защо толкова много парацърковни групи се събират заедно, за да изградят този патристичен библейски коментар? Има много добра причина, пише Оден: „Всички тези традиции имат еднакво право да се отнесат към ранната история на християнската егзегетика… Протестантите имат права над отците. Атанасий не е собственост на коптите, нито Августин – на северноафриканците. Тези умове са общо притежание на цялата църква. Православните нямат права на собственост над Василий, нито римокатолиците над Григорий Велики. Християните навсякъде могат с еднакво основание да се обръщат към тези богатства и да откриват и виждат тяхната светлина в Тялото Христово.”

Задачата пред нас

Днешните древни християни на бъдещето са започнали да възстановяват заровените жили на съкровища – в егзегетика, богословие, духовност, праксис и еклесиология – от най-дълбоките депозити на нашата обща традиция. Днес ние живеем в един свят, който е по-сложен от всякога: повече разбити семейства, повече неравенство между богати и бедни, повече обърканост при изборите и по-малко стандарти, от които да се ръководим. Ние живеем в руините на модерността и бяхме свидетели на падането на толкова много сребърни куршуми и „сигурни неща,” че днес вече не вярваме на тези, които ни рекламират нещо и в еднаква степен се съмняваме и в политиците и религиозните водачи. Ние дълбоко чувстваме измамливостта и ранеността на човешкото сърце и знаем, че то няма да се преклони пред едно решение на всички проблеми, независимо дали е религиозно или някакво друго. Тогава не трябва да ни изненадва, че някои от древните-бъдещи християни преоткрили древни истини и практики са склонни да ги използват, за да удрят с тях по традиционните начини, по които се прави църква. Те интуитивно знаят, че индивидуализма, консуматорската нагласа, рационлзизма и светските дефиниции за успех и щастие, които са се промъкнали в някои църкви не могат да докоснат сърцата и да донесат взаимоотношения – човешки или божествени. Също така отричайки както точните определения на вярата така и прагматичните обещания на движението за църковен растеж тези християни търсят един път за да живеят своята вяра, който за тях може да бъде котва и защита срещу културата. В същото време те изглежда са научили уроците на посмодерността и по този начин са се придвижили отвъд подхода на „златната епоха” на по-ранните опити. Вместо това докато се връщат към историческите източници те са започнали да смесват критиката с оценяване и дори с преклонение. Те ще се нуждаят от голяма мъдрост, за да научат както силните страни така и слабостите на всяка фаза на историята, от която жадно търсят отговори.

От Далъс Уилърд, Ричард Фостър и живите практикуващи монаси и монахини те трябва да научат като силните страни така и слабостите на историческите аскетични дисциплини.

От Том Оден, Д. Х. Уилямс и живите, практикуващи православни и католически братя и сестри те трябва да научат както силните страни така и слабостите на въвличането с цялата традиция на цялата църква – една, свята, католическа и апостолска.

От мисионерските пионери като Лесли Нюбиген и Георг Хюнсбергер и от толкова различни източници като анабаптистите и англиканите те трябва да научат огромната сила на цялата църква. И те трябва да я разберат не като прагматичен сбор от програми и организации, които могат да бъдат превърнати от менажери в машина за пари за нуждите на модерния човек от запада, но като могъщо, неукротимо, движено от Духа мистично тяло за което говори Павел.

Това е пътя към зрялост. Това, че все повече и повече евангелски християни тръгват по него е причина за надежда за християнското благовестие. Това че те са получили добро водителство по този път от мъдри учители е причина да вярваме, че Христос води този процес. И това, че те се срещат и се учат от други християни, представители на другите две големи конфесии римокатолицизъм и източно православие е причина да се радваме в силата на любовта.

Бележки

¹ Emerging movement или Emerging church – изразът е придобил популярност на английски, но няма български еквивалент – б.п.

² Younger evangelical- изразът е придобил популярност на английски, но няма български еквивалент – б.п.