Вселенският патриарх и България
„Гнева гибелен, Музо, възпей на Ахила Пелеев,
който донесе безбройни беди на войските ахейски,
прати в подземното царство душите на много герои,
тях пък самите предаде за плячка на стръвните псета, пир за грабливите птици.
Тъй волята Зевсова стана,
след като в свада жестока се скараха и се разделиха
мощният цар Агамемнон и вождът Ахил богоравен.”
(Омир, Илиада, Първа песен, стихове 1-7)
Омировата „Илиада” се е превърнала не само в гръцка, но и в европейска класика. Класика на онази традиция, която минава от Близкия Изток през Древна Гърция, Рим, завихря и монотеистичните посестрими и обхваща целия европейски континент. Явно една от причините класиките да бъдат такива е, че разказват теми, които се повтарят непрекъснато колкото и да си мислим, че човешкото общество осъществява някакъв невероятен напредък. Характерно за епоси от древността като Илиада, Одисея, Енеида е, че първата дума на първия стих е ключова за цялото произведение. Илиада започва с „гнева”, който се е превърнал в гибелен не само за най-големия герой Ахил, сина на Пелей, но покрай него и за редица невинни. Накрая този гняв опустошава всички – и победителите и победените край Троя.
Започнах не с богословски цитат, а с Илиада, защото в последните дни покрай посещението на Вселенския патриарх Вартоломей сякаш мнозина бяха обхванати от онзи безумен и разрушителен гняв на античните воини от Омировия епос, който съдържа само разрушителна енергия. Най-гадното на гнева обаче е, че, когато страстите утихнат, обикновено се оказва, че някой хитро се е възползвал да насочва тази енергия за свои цели, но не и в полза на гневящите се. Не е приятно да са те водили за носа, определено.
И все пак гневливите бяха донякъде прави: наистина патриарх Вартоломей не заслужава най-високото българско отличие – орден „Стара планина”! Той заслужава най-малко три пъти да му връчим орден „Стара планина”, а вероятно и всички останали български отличия вкупом. Причината? Няма да я обявя аз. Ще цитирам. Както написа съвсем наскоро един от най-изявените журналисти, следящи църковната тематика у нас в столичен всекидневник, Вселенският патриарх е спасил българския манастир на Света гора – Зограф – от това да бъде превзет отвътре от други православни. Това не би било трудно с оглед на факта, че от България почти да излизат монаси, но за сметка на това в някои близки и далечни православни страни монаси има в изобилие. Тук е редно да припомни – особено при положение, че в последните дни се извадиха какви ли не спомени – с какво аджеба е започнало българското Възраждане: с една „малка книжчица” на един светогорски монах – св. Паисий Хилендарски. А запитвали ли сте се защото той е бил монах в Хилендар, където днес са сръбските ни събратя? А знаете ли колко от православните ни братя биха заели с удоволствие манастира Зограф? И са опитвали да го направят. Да припомняме ли също така братската любов, която цари и православни славянски братя атакуват България след Съединението? Да припомняме ли за православните ни съседи, които стигнаха от Север почти до София, докато нашите войски бяха на юг през Междусъюзническата война? Да си спомним ли за онези православни братя-славяни, които също стигнаха до северната ни граница, а корабите им обстрелваха с тежките си оръдия Варна през Първата световна война, поради което името на храм-паметника „Св. Александър Невски“ е сменено, а патриархът на българската литература пише възмутено и изпълнено с разочарование стихотворение, след като почти 40 години по-рано им е посветил най-възторжените си стихове?
Ако Вселенският патриарх, както сам признава Горан Благоев, има роля за съхраняване на българския характер на Зографския манастир, то наистина няма орден, с който можем да му се отплатим. Защото Зограф или Рилският манастир нямат цена. Те са безценни за нас българите. В този смисъл президентът на републиката не сбърка с това отличие.
Но нека да припомним – колкото и да са все още много хората, на които няма да им стане никак приятно – и още един фактор в полза на охулвания ни гост. Този път от най-близката ни история. През 1998 година отново Вселенският патриарх Вартоломей беше духовният водач, който оглави всеправославния събор в София. Той имаше за задача да сложи край на разделението в българската православна Църква. Не че е маловажно участието на другите глави на православни църкви, но, ако бяха дошли само патриарсите на Москва, Белград и Букурещ, за да подкрепят патриарх Максим в борбата му с разколниците, щеше да сработи разпространената тогава „опорна точка”, че „ченгета подкрепят ченгето Максим”. Напротив, Вселенският патриарх, който не беше част от посткомунистическото пространство и не можеше да бъде упрекнат във връзки със стария тоталитарен режим, беше духовникът, заедно с другите източни патриарси, който се яви като гарант в този спор и застана на страната на православната ни Църква. Именно тогава някои от хората, които онзи ден злостно го оплюха – нека пожалим имената им – го хвалеха възторжено и венцеславеха.
Не по-маловажен факт беше и обстановката, в която се провеждаше събора. Когато стана видно, че всички православни глави се обединиха и застанаха зад своя събрат Максим и разколниците няма да получат тяхната подкрепа, се създаде сериозен конюнктурен натиск от среди, външни на Църквата, легитимният български патриарх да бъде принуден да се оттегли. Външни кръгове настояваха именно Вселенския да убеди патриарх Максим и да го подтикне към подобна стъпка. И отново Вартоломей устоя на този натиск. И погледна доста по-далеч от носа си. С което направи в дългосрочен план услуга не само на патриарх Максим, на другите си събратя, но и на Църквата като цяло. Защото подобен опасен прецедент под външен натиск би означавал при всяка смяна на властта да се правят опити за смяна и на патриарха. В този смисъл да напомним, че оттогава само в България са се сменили шест правителства. Какво би станало у нас, ако всеки премиер имаше възможността да окаже натиск и да сменя патриарха? Ето още една наистина важна и безкористна заслуга на Вселенския патриарх към нашата Църква и държава.
И макар да рискувам този текст да се превърне в поменик, ще се наложи да продължа да напомням явно забравени факти, за да се изяснят недоразуменията от последните дни, прерастващи на моменти в манипулации сякаш от предизборна агитация.
Срещу Вселенския патриарх се изсипаха критики, че ни обвинявал в схизма, че искал да маха паметници от българска църква в Одрин, че поставял условия и изисквания. Нека изясним някои важни детайли. И като начало: договорите са за това, за да се спазват. Именно преди 70 години е постигната договореност между Фенер и София не само за вдигане на българската схизма, но и за размяна на църкви и техните общности. При това „сделката” е повече от добра за България. Нашата Църква най-сетне получава след този акт признание от своята църква-майка в Цариград, а с това автоматично започва отново да води „пълноценен живот” с всички останали православни църкви, живот от който е изключена поради решението на нашите възрожденци да се отделят и да получат признание не от патриарха, а по силата на султански ферман. Нещо, което може и да е в реда на нещата през размирния 19-и век, но не и 75 години по-късно. С други думи – българската Църква получава дълго жадувано международно признание. Чисто материалната „сделка” е още по-добра. Двете страни се съгласяват да си прехвърлят една на друга църквите в своите територии. Така България получава гръцките църкви и църковни общини по морето като Поморие, Созопол, Несебър, също и такива във Варна и Пловдив. Това са общини с кипящ живот, но същевременно с изконна гръцка история, в повечето от които тя е на над 2500 години /или поне на толкова са древните гръцки колонии в тях/. В замяна Фенер получава юрисдикция над замиращите български църкви и общини в Турция – Истанбул, Одрин, в които остават все по-малко хора. Това означава обаче, че Вселенският патриарх има пълни права над тях и всеки път, когато някой се оплаква там, трябва да си припомня този договор. Според който би следвало и е напълно редно, ако група хора желаят да поставят паметник в двора на църква, да се обърнат към нейния архиерей за разрешение.
Просто бих искал да се насладя на гледката да видя „камикадзето”, което ще реши да направи подобно нещо без разрешение от местния владика например в двора на някоя пловдивска църква? Само мога да предполагам какво ще последва, но най-вероятно светът ще му се види тесен.
Същевременно не може да не признаем, че възможността в тези църкви в Одрин и Истанбул да се служи на български е резултат единствено и само от добронамереното отношение на Вселенския патриарх, като и това, че регулярно се допускат български висши духовници да служат там на големи празници. Фенер би бил в пълното си право да промени тези неща, но не го прави. Това е прекрасен пример как разумът надделява над гнева.
В този смисъл е добре да напомним, че, зачитайки нашите църкви в своята територия и приемайки ги под своята власт след като България се съгласява да измести вече и де юре през 1945 година седалището на своята тогава все още Екзархия от Истанбул в София, Вселенският патриарх става един вид и представител на страната ни в църковно и духовно отношение. Така да се каже своего рода посланик в църковно-духовните ни връзки на Югоизток.
Разбира се, не ни стана приятно и съответно побързахме да се разгневим от молбата на Вартоломей за връщане на църковни светини обратно в Гърция. Но макар и твърдо заявена, това беше поднесена молба, а не заповед или изискване. А може би и някакъв вид напомняне? Защото всъщност какво каза Вселенският патриарх: има там доста на брой реликви, икони, ръкописи, икони. Взети са. В музей са. Но защо тогава се оказва, че „бавно и полека” някои от тези изключително ценни артефакти се озовават в частни колекции много на Запад или са обявени за продажба на търгове в чужбина? Така че дайте ги тези неща на вашата Църквата, а, ако не – дайте ги на нашата, ние ще се погрижим за тях.
Дали призивът е резонен? Защо тези светини не са в българските църкви и манастири? Преди време именно БГНЕС напомни, че, ако искаме да убием духа, просто трябва да го сложим в музей. Книги, икони, реликви – те умират поставени зад стъкления похлупак и праха на времето и забравата.
Насоката обаче стана ясна: някой изнася тайно дори от самите нас артефакти с изключителна стойности и най-вероятно се облагодетелства за сметка отново на нашата държава. Е, не е приятно да го чуем, признавам. Но както казва българската поговорка: човек се обижда само от истината. Но пък приятелите са за това – за да не ни спестяват истината. Дори когато е нелицеприятна.
А може би просто трябваше да четем внимателно изявленията на Вселенския патриарх? Тогава щяхме да намерим освен думичката „моля” и някои други отговори на наши въпроси. Като например за мястото на Българската патриаршия в диптихите /Това е списъкът с реда на главите на православните църкви. Този списък се чете едва няколко пъти в годината и в него ние сме след румънци, руснаци и сърби. В рамките на посещението на Вселенския патриарх се появи подписка, която настоява този ред да бъде променен и ние да ги изпреварим/. Темата всъщност е до голяма степен лишена от всякакъв смисъл по многобройни причини. От една страна, с признаването на патриаршеския статут на нашата църква тя постига максимално високия ранг. От тук нагоре по-високо няма. От друга страна, борбата за подредбата на местата винаги се е свеждала единствено и само до първото място. Казано с думите на Борджиите: Aut Caesar, aut nihil – или всичко, или нищо! И тази борба е била винаги между столиците на Империята – онази първата, най-голямата – Рим и Втория Рим – Константинопол, наричан от нас Цариград, а днес – Истанбул. И тази борба винаги е била политическа. Отвъд първото място, тя е безсмислена.
Но, ако се вгледаме в словото на патриарх Вартоломей по-добре, спокойно можем да открием най-важното свидетелство за нас. В обръщението си към своя събрат – патриарх Неофит – в храм-паметника „Св. Александър Невски“ на Архангеловден тази година патриарх Вартоломей ясно изтъква: „Тази честваната годишнина [70-ата годишнина от вдигането на българската схизма] отвори нова страница в отношенията на двете ни църкви: Вселенската патриаршия и нейната първородна дъщеря – Българската църква… Православният български народ е от първите, които са приели вестта за спасението в Христос, и се е покръстил масово… чрез просветената политика на светия цар Борис и на Вселенския патриарх Фотий Велики, като и двамата станали на дело и на теория родоначалници на християнска България.” Ето го най-важното свидетелство за нас – ние сме първата Църква произлязла и призната от Цариград. Какво повече можем да искаме? Остава сега само да убедим на предстоящия Всеправославен събор на Петдесетница през следващата 2016-та година другите си православни събратя – сърби, румънци и руснаци да се съгласят и да ни отстъпят по-предно място. Разбира се, имаме и друг избор: да се вслушаме в евангелския текст, в който има специално предупреждение да се пазим от хора /”книжниците и фарисеите”/, които обичат „предни седалища в синагогите и първи места по гощавките”/Мат.23:6 и Мк.12:39/.
Покрай недоволството си към Вселенския патриарх и възмущението от отправените критики за българската схизма и етнофилетизъм /това е най-общо казано превъзнасянето в прекомерна и неразумна степен на националността в рамките на Църквата/ най-гневните хора пропуснаха да забележат един изключително важен пасаж в неговото обръщение, а именно: „в трудно положение… когато установила, че православният народ взаимно се раздира от етнофилетистките сблъсъци и се разпада на части, които се бият една срещу друга, дори се стига и до отнемане с насилие на дара на живота, поради което и съзнателно патриаршията на събор отхвърли неудържимия национализъм като враг на единството и на мира на светата ни Православна църква.” В тези думи можем да открием отдавна чаканото и от нас българите признание и осъждане на факта, че в борбата си за своята независимост и издигане помежду си православните народи на Балканския полуостров /сърби, българи, гърци, румънци – сетихте ли се, по-горе си говорехме за братската любов на Балканите?/ са сигнали дори до недопустимото – убийства /„до отнемане с насилие на дара на живота”/ помежду си. И присъдата е не само над нас, тя е над всички. Защото всички след като се уталожи гневът скърбим за нашите жертви.
Накрая да обобщим: не, не дължим нищо на Вселенския патриарх Вартоломей. Не, ние дължим на първо място стремеж към възпитано отношение. И го дължим към самите себе си. Дължим го като признак на зрялост, уравновесеност и увереност в това, кои сме и какви сме. Останалото са просто: незрялост, неувереност /комплекси за малоценност/ и предизвикан от тях гняв. „Гнева гибелен, … който донесе безбройни беди… прати в подземното царство душите на много герои.”
Авторът е журналист, доктор по богословие с дисертация в областта на пастирската грижа за младите хора и преподавател в новата магистърска програма „Църква и медии“ в Богословския факултет на СУ.
Източник: БГНЕС
