Господ дава правда и съд… или отново за Църквата в Украйна
Без да сме специалисти по църковно право или по църковна история, ни се налага да се ориентираме в тази материя, защото събитията в Църквата в последно време са динамични и драматични. Македония, Украйна – в медиите неспирно тече поток от новини и коментари. Често те са противоречиви, нерядко са подвеждащи, манипулативни или направо лъжливи. Не е достатъчно, а и не е възможно да сме само безучастни наблюдатели.
Бог е създал човека с възможност да не греши, но не с невъзможност да греши. Тоест, дал му е свобода с риск, че може да злоупотребява с нея. Свободата е най-висша ценност и най-висше благо, въпреки, че може да служи и за грях. Светите апостоли предупреждават да не използваме свободата за зло (срв. І Петр. 2:16, І Кор. 8:9, Гал. 5:13) , но и това предупреждение не е препятствие пред греха. Впоследствие Църквата създава множество канони, чиято цел е да регулират нейния живот, за да няма своеволие, да се създаде ред, да не се стига до препирни, конфликти и вражди. Църковните канони до голяма степен изпълняват тази функция, но сами по себе си не могат да въвеждат идеален ред. Където има живи хора, съществуват различни гледни точки, възникват противоречия, пораждат се спорове. Така и много от каноните се тълкуват и прилагат по различен начин в различните ситуации. Каноните са създавани по конкретни поводи, а събитията никога не се повтарят. Когато има разминаване, по-прав се оказва този, който е по-силен или в по-изгодна позиция, тоест каноните служат по-добре на по-силните. Ако не беше така, защо е било нужно да се създава канон за Новия Рим, след като старият Рим не е престанал да съществува? Църквата обаче не е създала друг инструмент, с който да регулира дейността си и затова си служи с каноните, създадени преди векове. Когато има мир и любов, каноните се прилагат лесно, но когато отношенията се изострят, всяка страна прибягва до канони, които са ѝ изгодни, а това не може да доведе до разбирателство. Такива ситуации има много, на такава ситуация сме свидетели в последно време в Македония и Украйна. Събития, които се случват с Църквата в Украйна като че ли са най-драматични в новата църковна история.
Украйна се отдели като самостоятелна държава и по аналогия с другите независими държави е логично да има автокефална църква. Българската църква се отдели от Константинополската преди 148 години, дори преди да съществува независима Българска държава. Екзархията запази диоцеза си в тези граници в продължение на 42 години. Територията на Екзархията служи и до днес като еталон на българското етническо землище. Отделянето премина през не по-малко драматизъм, продължил десетилетия. Екзарх Антим І обявява автокефалия против волята на Вселенския патриарх Антим VІ, заради което е лишен от сан, впоследствие в Константинопол е свикан събор, на който на Екзархията е наложена схизма, а йерарсите са обвинени в етнофилетизъм. Голяма част от епархиите на Екзархията впоследствие останаха на територията на други държави и преминаха под друга юрисдикция, но Църквата на територията на България запази своята самостоятелност, като схизмата е свалена чак през 1945 г.
Не е много по-различно развитието на събитията в Украйна. Докато Украйна е в състава на Русия и впоследствие на СССР, почти не съществува проблем Църквата в Украйна да е под юрисдикцията на Московската патриаршия. Сега колкото е естествено Украинската църква да желае да се отдели като самостоятелна, толкова естествено е и Московската патриаршия да е против откъсване на територия от нейния диоцез. И тъй като става дума за големи територии с много епархии, с много манастири и храмове, с много християни, то закономерно е процесите да протичат така драматично и конфликтите да назряват. Именно на такова назряване и изостряне на конфликтите с непредвидимо развитие и непредвидим завършек предстои да бъдем свидетели вероятно години напред.
Събитията предвещават да бъдат много драматични, защото Църквата в Украйна е голяма и никоя от страните няма да отстъпи „без бой“. Украинската православна Църква към Московската патриаршия има 53 епархии, в които служат 85 архиереи, притежава 12 069 енории, в които служат 11 312 свещеници, на територията на Украйна Московската юрисдикция има подведомствени 251 манастира с 4 412 монаси и монахини, в седемнадесетте духовни учебни заведения се обучават 1 429 студенти.
На 27 октомври 1990 г. с решение на Архиерейския събор на РПЦ Украинската православна църква получава автономия и самостоятелност в управлението, като изрично се посочва обаче, че „към този момент това е оптимално“ и този статут се явява „залог за запазване на вътрешното единство и основа за възстановяване единството на украинското Православие“. Съборът подчертава, че УПЦ е в каноническо единство с РПЦ, чрез което пребивава в единство с всички православни църкви. Автономията предоставя административна самостоятелност, но се запазва идеологическата зависимост, поради което в условията на идеологическото и геополитическото противопоставяне между Русия и Украйна тя не удовлетворява украинската страна. Подобни политически ходове наподобяват Хатихумаюна от 1856 г., който също разширява свободата на християнското изповедание в Османската империя, но в очите на българското общество е по-скоро политически маньовър на османската власт. Затова борбите за пълна самостоятелност продължават.
През ноември 1991 г. се провежда поместен събор на УПЦ към Московската патриаршия, на който всички архиереи на УПЦ отправят обръщение към Московския патриарх Алексий ІІ и архиереите на РПЦ за предоставяне на пълна канонична самостоятелност, т. е. автокефалия, през януари следващата година епископско съвещание на УПЦ отправя същото обръщение, но и на двете е отговорено с отказ. През следващите години напрежението не отслабва, следват нови конфликти между Киев и Москва, между Москва и Константинопол. От средата на 90-те години не престава напрежението заради предоставеното от Вселенската патриаршия самоуправление на Естонската православна църква. Събитията тогава твърде много напомнят случващото се сега – РПЦ прекратява евхаристийното и канонично общение с Константинопол и поменаването на патриарх Вартоломей. Различието е в това, че естонският мащаб е много по-малък от украинския и каноничните отношения са възстановени бързо.
Основна фигура, около която ескалира напрежението между Москва и Киев е бившият Киевски и на цяла Украйна митрополит Филарет Денисенко. През април и май 1992 г. възниква силно напрежение около неговата личност, което приключва с лишаване от сан от страна на РПЦ. Три години по-късно е провъзгласен за патриарх на самостоятелната УПЦ, на което РПЦ отговаря с отлъчване от Църквата и анатемосване през 1997 г. Без съмнение той е подкрепян от държавната власт на Украйна за утвърждаване на самостоятелна украинска Църква, но неговите авторитарни методи на управление не намират одобрение и от страна на Вселенската патриаршия. Затова е сигурно, че в бъдещото развитие на проблема той няма да играе централна роля, още повече като се има предвид, че наближава 90-годишна възраст.
Въпросът с получаване на автокефалия можеше да се развива с по-малко напрежение и конфликти, но безспорно политическите процеси се отразяват и върху църковните проблеми. След като в Източна Украйна започнаха военни действия, подкрепяни от Русия, неизбежно беше от това да последва изостряне на църковния проблем. На фона на кръвопролитието каноните сякаш останаха на по-заден план. Ако на територията на една страна действа Църква от юрисдикцията на вражеската страна, навсякъде тя би се възприемала като троянски кон. В този аспект църковно-правният анализ, който направи Бачкият епископ Ириней Булович може да е формално правилен, но все по-трудно приложим на практика.
За да търси решение на проблема, Московският патриарх Кирил се срещна в края на август с Вселенския патриарх Вартоломей, но не показа готовност за отстъпки и компромис. Това втвърдяване на руската позиция предизвиква реципрочно усилване на решимостта на Украйна, а също и на решимостта на Константинопол за предоставяне на автокефалия. Твърдата неотстъпчива позиция на РПЦ поставя в трудно положение и останалите поместни църкви, защото е трудно да се заеме страна, когато са противопоставени най-голямата църква срещу първенствуващата църква и когато спорът между тях е толкова тежък. Опасността двустранният спор да доведе до разделение на Православието е реална и дълг на останалите поместни Църкви е да съдействат за намиране на мирно и общополезно за Църквата разрешение. Все повече се осъзнава, че общополезното е Украинската църква да получи легитимна автокефалия с ново начало, в което страните, които сега са в разкол и конфликт няма да играят активна роля. Това не може да не се осъзнае постепенно и от РПЦ, която неизбежно ще постъпи както прие естонската криза. Просто сега сме във времето, когато страстите са в разгара си, но те постепенно ще утихнат, защото не носят полза на никого. Едва ли ще се сбъднат предупрежденията на Волоколамския митрополит Иларион Алфеев, че ако Руската църква бъде лишена от правата си в Украйна, ще настъпи кръвопролитие. Едва ли някой архиерей ще призове църковното статукво да се отстоява с оръжие. Предвиждането на патриарх Кирил, че украинският народ ще свали своето правителство също са неуместни, груби и неприемливи. От съвременна гледна точка самият факт една държава да упражнява църковна юрисдикция на територията на друга държава граничи с абсурда. Още повече, когато политическите позиции на двете държави са достатъчно враждебни. Просто е нужно време това да бъде осъзнато от всички. Днес ситуацията е много по-различна, отколкото през 1992 г., когато Филарет Денисенко създава Киевската патриаршия.
Събитията най-вероятно ще се развият по подобие на процеса в Сурожката епархия във Великобритания след смъртта на митрополит Антоний Сурожки. Приснопаметният архиерей беше създал една образцова общност, която отстояваше значителна независимост от централната църковна власт. Веднага след блажената му кончина Московската патриаршия предприе действия за усилване на своята власт. Това предизвика недоволство, в резултат на което голяма част от паството пожела да мине към юрисдикцията на Вселенската патриаршия. Последва размяна на остри писма с цитиране на канони между двете църкви, но като се видя, че това не води до никъде, по някакъв странен начин двете спорещи страни успяха да постигнат компромис и съгласие, епархията се раздели и между двете патриаршии се установи мир.
Така и сега в Украйна съществува разкол. Той може да бъде преодолян само с добра воля, трезва преценка и взаимни отстъпки от едната и другата страна. Както се казва, нищо ново няма под слънцето, всичко е само добре забравено старо, всичко се е случвало някога някъде. Ако на политиците са им нужни вражди, то църковните деятели не може да не осъзнаят, че мястото и ролята на Църквата не е да ги катализира, а да ги потушава.
Всяка от страните се стреми да използва своя ресурс от канони, политически фактори и обществено влияние. Наскоро по повод 80-годишнината на Одеския митрополит Агатангел в престолния му град пристигна и участва в тържествените богослужения Александрийският патриарх Теодор ІІ, заемащ второ място в диптисите на автокефалните поместни църкви. Приемникът на св. апостол Марк е изучавал история на изкуствата, литература и философия в Одеския университет, а по-късно в продължение на пет години е бил екзарх в Одеското подворие на Александрийската патриаршия към Руската православна църква. По тази причина беше посрещнат много топло и приятелски от своите домакини, но верен на каноничните принципи, на Литургиите споменаваше на първо място Вселенския патриарх Вартоломей. Това едва ли се е посрещнало с голям ентусиазъм от домакините, предвид, че преди по-малко от месец Св. Синод на Руската православна църква официално прие решение да прекрати молитвеното поменаване на Вселенския патриарх Вартоломей, както и съслуженията на йерарси от двете църкви. Освен това, за да подчертае личното си отношение и верността си към вселенското Православие, Александрийският патриарх служи със сакос, в кръстовете на който беше изписано името на патриарх Вартоломей. В Солун, макар по друг повод, съвместна Литургия отслужиха Вселенският и Сръбският патриарх. Тъй като Сръбската православна църква е активен участник в международния църковен живот, безспорно е обсъждана и украинската тема. Макар да не са оповестени по медиите, провеждат се срещи между Киевския митрополит Онуфрий, Филарет Денисенко и двамата екзарси на Вселенската патриаршия архиепископ Даниил и епископ Иларион. Именно в подобни съслужения и разговори позициите ще се доближават и кривите пътеки ще се изправят, за да доведат до разбирателство.
Когато в зората на човешката цивилизация е станало смешението на езиците, е започнало разделението между народите. Оттогава вавилонският процес на разделение не е преставал. Иисус Христос създава Своята Църква като алтернатива на разделението, нейната мисия е да събира, но и тя в историческото си развитие се е разделила на множество деноминации. Православната църква пък е разделена на самостоятелни етнически части и макар те често да враждуват, Божие чудо е, че тези части са едно цяло. Виждаме колко трудно се удържа тази цялост, какви изпитания преживява, но въпреки всичко Църквата остава една, защото е света, съборна и апостолска.
Процесът на разделение съществува и в исляма, където също са се обособили, освен враждуващите сунити и шиити, още десетки различни клонове. Дори в юдаизма, който е изповядван от един народ, след като се е трансформирал от своя първоначален храмов вид в синагогален, днес съществуват множество общности, които го изповядват по различен начин.
Изпитанията пред единството на Църквата са многобройни, но не напразно всички говорят за единство, което означава, че съзнанието за единство не може да се изгуби. А другите процеси са част от световното развитие и човешката греховност.
След като се съзнава като отделна нация със своя държава, Украйна рано или късно ще придобие и автокефална църква, както всички други държави. Този процес е неизбежен, но е обречен да премине през тежки изпитания. В Украйна се води война, части от нейната територия са окупирани от Русия, вътрешното напрежение е силно и всичко това неизбежно се отразява на Църквата. Както е било и в България през епохата на Възраждането, Църквата не само е участвала, но е имала водеща роля във формирането на националната политика. В този контекст най-лесно можем да разберем случващото се с Църквата в Украйна, тъй като то не може да бъде извън контекста на случващото се в света.
Кризата в украинската Църква е функция от политическата криза, защото Църквата, макар да не е от света е в света и затова не може да остане извън политиката. Не бива обаче да допуска да се превръща в инструмент на политиците.
Църквата в Украйна даде безброй свидни жертви през болшевишкия период, много от които са канонизирани. В онази мрачна епоха те са устояли в жестоките гонения, затова и в сегашното трудно време се уповаваме на техните молитви, като не забравяме, че „Господ дава правда и съд на всички обидени“ (Пс. 102:6).
