Духовните семинарии в България – възможности и перспективи
.jpg)
Проблемите, които в последно време се стовариха върху средните ни духовни училища, ни карат да се замислим за тяхното значение в духовен и образователен план. Добре би било да се направи една широка дискусия по въпроса, като се разгледат възможностите и перспективите пред семинариите. Би следвало в тази дискусия да вземат участие както техни възпитаници, така и представители на духовенството, на висшите богословски колегиуми, на редовите богослови и миряни.
Важно е да се определят приоритетите пред семинариите като средни богословски училища и тяхното значение при формирането както на професионални, така и на нравствени качества на обучаващите се. Преди всичко, човек отива на училище, за да се учи – и е важно това, което ще научи, както за личното му, така и за професионалното му израстване. Важен е начинът, по който ще се усвоят знанията и уменията, както и тяхната практическа приложимост в живота, в работата, в служението на Църквата.
В този контекст бих искал да отбележа някои мои виждания и разсъждения по въпроса за функционирането на средните ни богословски училища. Бих искал този текст да бъде покана за дискусия по въпроса, който, убеден съм, тревожи всеки вярващ и всеки, който приема образованието като приоритетен елемент за служението в Църквата.
Който е общувал в академична среда с богослови-семинаристи непременно ще забележи, че това, което те са усвоили в средното си образование, се приповтаря в голяма степен във висшето. Това се дължи на една остаряла методология, прилагана в средните професионални училища (бившите техникуми). Преди промените в България бе достатъчно да си придобил средно професионално образование, за да имаш нормална работа. Когато университетите станаха достъпни за всички (чрез държавното финансиране) всеки получи възможността да придобие по-високо образователно ниво, да стане по-добър специалист в своята област. Така постепенно университетите изместиха техникумите в предлагането на професионални знания и умения, чрез които човек да се реализира на пазара на труда. Това наложи реформиране на образователната система и превръщането на техникумите в професионални гимназии. В техните програми специализиращите часове се редуцираха, а освободеният хорариум – трансформиран в чуждоезиково обучение и часове по информатика. Научните дисциплини бяха заменени с учебни предмети.
Какво имам предвид? В средното образование би следвало да се изучават учебни предмети, а във висшето – научни дисциплини (науки). За да се образува тематично разпределение на един учебен предмет, се взимат знанията от различни науки в съответната научна област. Например в тематичното разпределение на учебната програма по предмета „Икономика на предприятието” (от учебната програма на една професионална търговска гимназия) влизат тематични ядра от науките маркетинг, макроикономика, микроикономика и др. В тематичното разпределение на учебната програма на предмета „Биология” за 8 клас влизат анатомия, генетика, физиология и т. н.
Реформата засегна всички професионални гимназии с изключение на средните духовни училища. Там все още вместо учебни дисциплини се изучават науки, и то по учебниците, които по-късно се използват и в някои висши учебни заведения. В семинариите се четат лекции, вместо да се преподава съобразно съвременните изисквания, включващи методи и подходи, които да ангажират обучаващите се с активно участие по време на часовете, с дискусии, с мултимедия и т. н. Липсват съвременни учебници, които да включват богат снимков и художествен материал, които да цитират исторически документи, съвременни изследвания. Учебниците не са интересни и занимателни, не провокират аналитично мислене, нямат евристична насоченост. Ако сравним един учебник по История за 10-ти клас и един учебник по Обща църковна история за същия клас, ще установим следните разлики: в първия има текст, карти, диаграми, снимков материал, откъси от исторически извори, представяне на исторически личности със снимки и биографичен материал, въпроси за дискусия, допълнителен текст за любознателните и т. н. В учебника по Обща църковна история има… текст.
По този начин образованието в семинариите зацикля. Неговата ефективност не е широкомащабна и се припокрива с това, което се изучава във висшите учебни заведения. Ако следваме пътя на логиката, би трябвало програмите в средните богословски училища да се синхронизират с програмите в богословските катедри и факултети на ВУЗ-овете, така че да бъдат максимално ползотворни в усвояването на нови знания. Средното образование, което разполага с по-голям времеви потенциал и повече свобода във формиране на програмата си, трябва да даде онези неща, които не може да даде висшето. Например:
Обучение по чужд език. Трудно е един висшист по време на своето обучение да се занимава допълнително с усвояването на език, който да му помогне в професионалната реализация. Така например за богословите е добре да знаят гръцки, руски, румънски или сръбски. По този начин биха могли да се обучават в чуждестранни университети за част или по време на цялото свое следване. Съвременните обменни програми дават добри възможности за студентска мобилност. Така може още от средното образование да се преодолее езиковата бариера и да се разширят възможностите за обучение без граници. Дори в България студентите, усвоили езиците на другите православни църкви, ще могат да имат достъп до много онлайн-библиотеки, до нови и съвременни изследвания върху актуални богословски проблеми. Преподаването на редки чужди езици пък ще привлече повече желаещи да се обучават. Освен в системата на БПЦ, те биха могли да се реализират в преводаческата, туристическата, дипломатическата и много други сфери.
Обучение по иконография. Всеки, който иска професионално да се занимава с иконография и иска да следва подобен профил, е необходимо да има вече изградени художествени умения, както и някакъв обем познания (необходими особено при кандидатстването). Те се натрупват обикновено или в гимназиите по изкуства, или в художествените паралелки. В тях обаче не се приоритизира изработката на свещени изображения. Чрез създаването на специална програма за художествена паралелка в семинариите може да се натрупат солидни знания и умения, които да се развият във висшето образование.
Обучение по Библеистика. Всъщност в основата на богословското образование стоят Свещеното Писание и Свещеното Предание. В голяма степен обаче те не се усвояват във висшите учебни заведения, поради ограничения хорариум часове, поради невъзможността изпитните конспекти да обхванат всички теми, поради научните специфики, поради приоритетното залагане на самоподготовката като елемент на висшето образование. Така в семинариите може да се разпредели тематично изучаването изцяло и задълбочено на Свещеното Писание. Тогава няма и да се стига до зулумните ситуации да завършват богослови (семинаристи и несеминаристи), които да не са прочели все още Библията. (Жалко, но факт!).
Църковно-певческото обучение в средните богословски училища е единственото нещо, което, според мен, обучаваният придобива в пълнота по време на своето обучение. Това трябва да се запази и поощри.
Разглеждайки това, което би следвало да се направи, не бива да пропускаме и онова, което трябва да се премахне. Така например практическите дисциплини Пастирско богословие, Канонично право, Омилетика и др. би следвало да бъдат свалени от учебните планове. Те са напълно застъпени във висшите учебни заведения, пък и за тяхното пълно разгръщане е необходимо по-сериозен капацитет от знания, какъвто би могъл да се придобие при по-дълъг период на обучение или в по-късен етап от развитието. Не случайно тези дисциплини са поставени в последните курсове на програмите на богословските катедри и факултети.
Изучаването на класически езици – старогръцки и латински, също трябва да отпадне от задължителната програма. Те не могат да допринесат с нищо за по-нататъшното обучение; утежняват го, а ограниченият кръг знания се приповтаря по същия начин и във ВУЗ-овете. Изучаването на мъртвите класически езици не позволява на учениците да придобият езикова култура, защото липсва практиката на свободния разговор. Така, не усвоявайки напълно нито един чужд език в този етап на образованието, много трудно учениците биха направили това по-късно, ако изобщо им се отдаде такава възможност.
Също погрешна практика, която ограничава желаещите да се обучават в средния етап на богословското образование е недопускането на момичета при кандидатстване и записване. Тази практика има своите корени в историята на семинариите, когато те са били училища, подготвящи само и единствено свещеници. Днес обаче положението е по-различно. Жени се допускат във висшите богословски катедри и факултети. Нещо повече – дори вече имаме преподаватели жени, доктори по богословие и т. н. Следователно, това не може да бъде сериозна пречка за допускане на девойки в този етап на образование (разбира се, ако то се реформира). В този си вид това би било дори скандално.
Би било добре също да се променят и имената на семинариите. Вместо „Софийска духовна семинария”, по-съвременно и по-практично звучи „Средно богословско училище” или „Богословска гимназия с преподаване на чужди езици”, „…с профил изкуства” (пеене, рисуване) и т. н. Това няма да я направи нито по-малко духовна, нито по-малко семинария.
Надявам се с тези мои разсъждения да не засягам никого. Те са отправени с най-добри намерения и, както казах по-рано, са покана за дискусия. Една наистина необходима дискусия, ако искаме средното богословско образование в България да има бъдеще. Защото не е въпросът кой стои начело – монах, епископ или свещеник, а дали има воля за реформи и дали учителските колективи имат желанието да се отворят към едни наистина необходими промени, за да бъдат по-съвременни и по-качествени в изпълнението на призванието, към което ги е призовала Църквата.
Интересни препоръки, но въвеждането им предполага радикално преосмисляне на стереотипи, с които са свикнали всички в църквата. Тъй като мисленето се променя най-трудно, реформата няма да стане.
В Германия семинариите са за мъже, завършили средно образование. Те наброяват около 100 при население 81 милиона,т.е. в България семинариите трябва да са поне 10.
Идеята на съществуването на българско училище от времето на най-старата ни история е да подготви български, подчертано български духовници. На това е подчинена философията на образованието ни до 1944г. Занимавам се с образование от 22 години и констатацията ми е, че това е детайл на общи теории, на частични възгледи за света, на прагматиката и технократското материалистично виждане. Това заедно със спецификата на модерната българска култура, която може да роди такъв смешен вид човек като Люба Кулезич води до обезсмисляне на духовното и грамотното образование и култура в България, които почиват на идеята на мистичната българска народна конспирация, идеята за святообщонародно дело, което търпи всичко българско – посредствено и неграмотно и има свои си самоотнасящи се критерии за обществен и църковен градеж и идеята за светлото бъдеще, което ще ни бъде дарено от Великите сили, както и политическата свобода след 1878г. В този смисъл духовното образование е важно и иска голяма грамотност.
Проблемът на образованието ни е, че то не е хуманно и не е ориентирано към основни въпроси на битието. Комунистите си даваха сметка, че в хуманитаристиката и духовната сфера са много слаби и в късния комунизъм, не без приносите на Ванга и ЛЮдмила Живкова започна да се говори за работа в хуманитаристиката и духовната сфера – такъв въпрос ми се падна на политическия изпит в университета. Въпросът на църковната подготовка е обаче, че към духовност, богословие и църковно образование не се ориентират най-интелигентните деца на България, децата от културни семейства и надарените с езиков и граматизиран усет младежи, защото гърците казват че писането е Божие дело и се иска много талант за това. Класически езици и старобългарски език следва да се изучават в духовните училища, защото това е оригиналът на основните текстове на християнството и за да познаваш смисъла на казаното и да можеш да тълкуваш следва да познаваш първоизвора, което е проблем на модерната българска култура като цяло.
Проблемът на религията не е само образованието, а същината на това, което ни се представя за православие. Църковните ни хора не мислят за божественото и за небесното, а за това как да живеят без да работят и как да си задоволят земните житейски потребности. Църквата е обградена от мутри, безпардонни убийци, хора с раздадени пари и власт от комунистите и под влиянието на чуждо духовенство, какъвто прекрасен пример е обстановката във Варна. Църквата не търси хора, които са реално боговдъхновени, които са угодни Богу, които могат да славят Всевишния, които са надарени с дар за словесност и които работят и се трудят неуморно за вярата. Тази несправедливост на БПЦ я контестира като божествена институция и заедно с неграмотността й я превръща в едно религиозно и културно менте, от което нямаме нужда с оглед тежкия живот, който водим и задачите за бъдещето на нацията. Соломон Паси преди време беше казал Майната му на православието – вж. процента православни у нас при последното преброяване
Не може да се дава пример с Германия. Първо в Германия всяко явление от битието минава под рецензията на християнската философия и с това се съобразяват както техните политици , които са реално такива, така и техните бизнесмени, които са истински и са направили парите си с труд и знание, а не с куфарчета и мистична конспирация. в България всичко минава под знака на античния митологичен мистико-епически героизъм, направен чрез завера, което в невоенното общество, тъй като таиз рецензия на ставащото у нас е имала за цел да ни подготви за война, в невоенното общество този героизъм чрез завера ражда мафията и мутрите и хората на бруталната сила. Ако набиеш някого, ако си каратист или сумист, ти ставаш за националната далавера, чиято философия е философия на тънката сметка на прагматиката, която не щади и хора на Църквата, типичен пример за което е манталитета на известния историк проф. Георги Бакалов. Германския девиз е да бъде истината и да загине света, а българския е свързан със сила.
За да получиш надеждно образование първо то трябва да се цени от хората, второ да бъде реално, т.е. да ни занимава с основни и истински неща от живота и трето то да бъда написано и преподавано на разбираем език за обучаваните и да бъде съобразено както с историческия опит на нацията, така и с достиженията на науката в световен мащаб. В този смисъл, единственото сериозно образование, което сме създали след 1878г.е военното – военните знаят цената и смисъла на живота и не случайно в мирните ни периоди на историята военните са се занимавали с въпросите на религията и културата, като най-важни за цивилното общество Днес обаче образованието не се цени, защото чрез легално открито показване на знания и полагане на труд никой в България не се е реализирал, а се реализира чрез мистичната народна конспирация, далавера, парично-стокови отношения и мафията и чрез емиграция в чужбина. За това си има специален кодов език в България и форми на мистично посвещение в законите на далаверата. А БПЦ?
Разумни предложения, но не виждам смисъла от преименуването на Семинариите. Преименуваха Консерваторията на някакво съкращение от рода на НАМЦПСХК, и кой и какво спечели.